Стив Байн
Годината на Демона (51)

53.

Дайгоро стоеше гордо до щурвала; кечът^[1] му се виждаше отлично от цялата флота, блокирала полуострова Изу. Официалното му хаори плющеше под насрещния вятър, чиито пориви бяха толкова силни, че Дайгоро трябваше да запъне краката си, за да им устои. От време на време сграбчваше спиците на щурвала, защото иначе тялото му щеше да бъде отнесено през борда. Бурята, с която се бореше, най-после бе започнала да поутихва, но по всичко си личеше, че нямаше да свърши скоро. Хоризонтът все още беше затрупан с облаци и всичките бяха в гадно, свирепо настроение.

Поредният порив разтърси кораба и принуди Дайгоро да се вкопчи в щурвала. Ръцете му пареха като адски огън. За щастие неговият шиноби познаваше техники за бинтоване на счупени кости — които всъщност приличаха много на използваните от Томо — и също като него бе привързал двата му счупени пръста към къса извита шина. Тя позволяваше на Дайгоро да държи в ръката си неща като дръжката на меча и спиците на корабния щурвал, но младежът се страхуваше, че пръстите му ще зараснат накриво и никога повече нямаше да успее да ги изправи.

Точно докато привързваше пръстите му, Дайгоро най-после успя да огледа добре своя шиноби. Косата на мъжа беше по-къса от зрънце ориз и той носеше брада със същата дължина. Съдейки по топчестия нос и плоското лице, през живота си явно никога не беше бягал от юмручните боеве. Ръцете му бяха покрити с най-грубите черни косми, които Дайгоро бе виждал върху човешко същество. Те се забелязваха дори върху фалангите на пръстите на ръцете и краката му. Младежът никога не бе чувал за мъж с косми на гърдите, но сега виждаше кичурчетата, които прозираха през процепите на жакета на шиноби. Космите и ръмжащият глас го караха да мисли за спътника си повече като за животно, отколкото като за човек.

Самият Дайгоро се беше превърнал в нещо като животно; спеше под храстите и избягваше погледите на хората. Двамата с шиноби използваха яростта на бурята, за да прикрият бягството си. С болка на сърцето младият мъж остави в конюшнята на съдържателя на странноприемницата любимата си кобила и заедно с нея уникалното си седло. И двете заслужаваха по-добра съдба от това да бъдат забравени в ръцете на непознат, да бъдат продадени по някаква прищявка, но точно емоционалната му привързаност бе причината да изоставят коня и такъмите му. Всички, които го преследваха, нямаше да си помислят, че е избягал в нощта, а че просто е изчезнал. Щяха да се опитат да разберат къде е заровено тялото му, преди изобщо да се сетят да потърсят следите на благородния наследник в калта.

На сутринта бурята изобщо не се бе укротила. Нямаше слънце, а само редки светкавици, които леко разсветляваха сумрака. Дъждът премина в градушка, която отскачаше от нагръдника на Дайгоро. Накрая той повече не можеше да върви и двамата с шиноби си намериха убежище под брулените от вятъра борове, които щяха да ги пазят поне от градушката, ако не от мокрото и студа. Благородникът щеше да е неописуемо нещастен, но Дайгоро беглецът просто се огледа за някой камък, който да е достатъчно равен, че да може да послужи за възглавница.

От бронята на Сора не ставаше добър футон. Не успя да поспи дори час и се събуди, чувствайки хълбоците си и гърба си по същия начин като счупените си пръсти. Прокле съня заради примамливото изкушение и боговете на вятъра и гръмотевиците заради ненавистта им към смъртните. Нямаше как да разберат кога дъждът щеше да премине в градушка, принуждавайки всеки здравомислещ човек да потърси прикритие, докато Дайгоро и неговият шиноби продължаваха да крачат напред.

Но още щом тази мисъл му мина през ума, той се досети: бурята беше най-големият подарък, който можеха да му дадат боговете. Конете не понасяха градушките. Кобилата на Дайгоро бе извадила голям късмет да остане в конюшнята. Докато боговете продължаваха да проявяват променливия си характер — докато дъждът продължаваше да се редува с градушка на неравни интервали — наемниците на Шичио нямаше да изкарат конете си в бурята.

Дайгоро беше бъркал от самото начало. Бе смятал съюзниците си за врагове, а враговете за съюзници. Вече втори път, в странноприемницата и под боровете, той бе поискал да поспи. Следващия път нямаше да забрави: за един беглец сънят беше враг, а не приятел. Дори градушката, най-ужасният от всички мъчители, му вършеше повече добро, отколкото зло. Истинската заплаха беше ясното небе.

Тази мисъл разби и блокадата на Тойотоми: най-опасният враг беше безвредният, онзи, който изглежда като приятел. Щом осъзна това, Дайгоро взе решение: настъпил бе моментът да усвои изкуството на морската война. Той реши, че ще стане пират.

Двамата с неговия шиноби продължиха да вървят през отвратителния ден и през студената и отвратителна нощ. В часа на кучето вече бяха оставили зад гърба си най-лошото от бурята, а по обяд достигнаха целта си: залив, в който до кея лениво се поклащаше един от кечовете на Тойотоми. Премахването на охраната не ги затрудни особено; шиноби беше тих като сянката си, а дългото острие на Славна победа бе достоен противник на всеки моряшки кортик. По-голямата част от екипажа беше слязла на брега и сигурно се търкаляха в постелите на проститутките, изпълнени с благодарност, че не са ги изтъпанчили да дежурят под дъжда. Дайгоро и шиноби бързо се справиха с оставените на борда пазачи. Незабелязано развързаха буксирните въжета на кораба и с минималния екипаж от двама души яхнаха отлива към открито море.

Дайгоро не беше кой знае какъв моряк, но бе прекарал целия си живот на брега и негова детска площадка беше семейният пристан. Той бе запознат с платната, а неговият шиноби очевидно беше изкусен мореплавател. Всъщност мъжът като че ли бе изкусен във всичко. Вятърът сигурно бе започнал да го обучава още от дете. Това беше общото между него и Дайгоро: и двамата не бяха имали детство. Дайгоровото бе преминало в тренировки по фехтовка, езда, стрелба с лък, калиграфия, поезия; шиноби сигурно беше обучаван да приготвя отрови, да се придвижва безшумно, да убива хората с голи ръце. Дайгоро се зачуди в какви ли тежки условия го бе поставял Вятърът и колко от учениците му оцеляваха в обучението.

На развиделяване Дайгоро забеляза и други платна на хоризонта и се притесни, че екипажът на похитения кеч може да е вдигнал тревога. След това се досети: корабите в морето не търсеха него. Те просто бяха част от флотата на Шичио. Нямаше как да научат за пиратските действия на Дайгоро, защото екипажът на кеча нямаше кого да вдигне по тревога. Те бяха сами на пристана — което не беше характерно за морските съдове, но Дайгоро предположи, че Шичио сигурно е разпратил по един кораб във всяко едно пристанище по крайбрежието. Самотният кораб бе уязвим, да, но целта на Шичио бе да разположи свои очи и уши на колкото се може по-обширен терен. Едва ли бе предполагал, че едно сакато момче може съвсем само да управлява цял боен кораб.

Но Шичио беше подценил необикновените умения на Вятъра и не бе взел предвид Дайгоровата смелост. Нападението на двама души над пристанище не беше просто смело; то бе дръзко, дори безразсъдно, но Дайгоро се беше заклел, че ще накара Шичио да осъзнае опасността от докарването на врага до отчаяние.

Сега въпреки болката в юмруците си Дайгоро искаше да завие като вълк към небето. Шичио го бе превърнал в животно, но не просто мече. Той беше звяр, хищник. Докато приближаваше блокадата на Тойотоми, Дайгоро изпитваше същата радост, каквато сигурно изпитва тигърът, докато се промъква във високата трева към плячката си. Тръпката от това, че е невидим, без да се прикрива зад нещо голямо, го караше да си мисли, че дори може да му поникнат нокти.

Ако бе отплавал направо към пристана Окума, останалите капитани сигурно щяха да го посрещнат с ликуване, но Дайгоро беше предпазлив. Той доближи блокадата откъм най-рехавата й страна, като избягваше да дава на останалите екипажи повод да насочват далекогледите си в неговата посока. Дори да го бяха направили, той и неговият шиноби носеха цветовете на Тойотоми, взети от мъртъвците, които повече нямаха нужда от тях. Флотата на Шичио бе разпростряна на твърде тънка линия; от това разстояние дори ястреб нямаше да забележи, че на палубата има само двама моряци.

Дайгоро бе преминал блокадата. Все пак щеше да стигне до Изу.