Стив Байн
Годината на Демона (15)

15.

Дайгоро се събуди внезапно. Нощта беше тиха — или поне дотолкова, колкото можеше да бъде близо до брега. Квакаха жаби, пееха цикади; вълните монотонно се разбиваха в скалите. Това бе приспивната му песен още от детството, но тази вечер нещо липсваше.

Той се измъкна от леглото и потрепери от допира с нощния хлад след топлината на Акико под завивките. Намери кимоното и колана си и по навик затъкна мечовете си под колана, докато се оглеждаше за нещо, с което да върже косата си. След това обу сандалите си и дръпна шоджито настрани, за да влезе малко чист въздух.

Една самотна фигура стоеше по средата на двора.

Сянката й изглеждаше синкава на фона на белия чакъл, а стъпките й отекваха звучно, докато се приближаваше бавно към спалнята на Дайгоро. До Дайгоро се приближи и друга фигура — Томо притича колкото се може по-безшумно, чорапите му приглушено шумоляха при допира до дървените дъски на верандата. Той леко се плъзна при опита си да спре и се озова до краката на Дайгоро вече на колене. След дълбок поклон го погледна с обезпокоена усмивка. Останал без дъх, избъбри:

— Вашият гост, Окума-доно. Помоли да го приемете.

Телохранителите на Дайгоро не се бяха размърдали. Те разпознаха от пръв поглед Томо, а въоръженият с меч мъж в двора все още се намираше твърде далеч, за да представлява някаква заплаха. С право не бяха събудили Дайгоро, но той забеляза онзи неуловим преход от бдителност към готовност.

— Спокойно — каза им Дайгоро. — Томо, кажи на останалите стражи да не се намесват.

Той слезе с вдървено куцукане по стълбите, схванат от битката с Мио, и прекоси двора, за да се срещне с Шичио — защото тъмната, прокрадваща се фигура можеше да бъде само неговата. Силуетът му беше висок и слаб, сянката му се простираше като дълга игла върху камъните, но всъщност само един мъж в имението бе привлечен толкова неумолимо от Славна победа нетърсена.

Ала когато Дайгоро се приближи до Шичио, той не видя лицето му. Кожата му се покри със студена пот при вида на демоничната гледка. Къси, криви рога стърчаха от челото на Шичио, дълги железни резци ограждаха устата му. Редица остри зъби покриваха горната му устна, а изражението му се криеше зад зловещото желязно намръщено лице.

Дайгоро нямаше представа какво да прави. Той никога не се бе срещал с луд човек. Майка му се люлееше на ръба на лудостта, но дори тя не бродеше нощем из къщата, понесла мечове и маски. С един поглед Дайгоро прецени обхвата на меча на Шичио, но нямаше как да е сигурен, че мъжът ще го нападне с него. Знаеше много добре какво да очаква от нормален човек, но от побъркан? Нямаше как да знае какво може да го провокира.

А трябва ли изобщо да го знам? — запита се той. Шичио му беше осигурил повод. Никой, дори да е дясната ръка на регента, нямаше правото да се промъква нощем в дома на друг мъж.

— Какво правите тук? — попита Дайгоро.

— Исках да видя меча ви — отвърна Шичио с глух, дори призрачен глас.

— Може да го видите по-отблизо, отколкото ви се иска. — Тонът на Дайгоро бе умишлено безцеремонен. Ако успееше да примами пауна да изтегли меча си, той щеше да има правото безнаказано да го убие. — Ако се приближите още една крачка, ще ви взема главата.

Шичио като че ли не го чу.

— През цялото време си мислех, че разбирам тази моя маска — заговори той. — Винаги съм смятал, че тя поражда в съзнанието ми видения на мечове. Но не е така, нали? Това са били видения на вашия меч.

— Не. Грешите.

— Напротив. Почувствах промяната веднага щом кракът ми стъпи на брега. Нуждата… ставаше все по-силна, почти като живо същество. Чувствах я под кожата си. Тогава не я разбирах, но вече ми е ясно. Вашият меч и моята маска са свързани по някакъв начин. Колкото по-близо се намират, толкова по-силна става нуждата ми. Този меч — как казаха, че се нарича? Славна победа нетърсена? Да. Маската ми сякаш го вижда. Нуждае се от него. Трябва да го притежавам.

— Маската ви няма нищо общо с него. Това е острие на Иназума. Мъже са полудявали, докато са се опитвали да го придобият. Някои дори са убивали заради него.

Думите му като че ли изтръгнаха Шичио от унесеността му. Той изглеждаше наранен.

— Така ли си мислите за мен? Един побъркан, който е дошъл да ви убие заради вашето оръжие?

— Можете да се опитате. Извадете меча си или се връщайте обратно в постелята. И в двата случая не мога да позволя на някой мъж да се разхожда маскиран и въоръжен в дома ми.

Шичио се намръщи.

— За какъв ме вземате? За обикновен крадец?

— За убиец — отвърна Дайгоро. — Вие и господарят ви приехте моето гостоприемство. Стотици бойци от вашия клан спят под покрива ми. А ето че вие се спотайвате наоколо с тази демонска маска на лицето. Да не би да се мислите за шиноби? Нима смятате да минете през стените, за да ме убиете в съня ми?

Очите зад маската се отместиха от Славна победа, за да срещнат погледа на Дайгоро.

— Държите се грубо, нахално момче — заяви Шичио. — Не заслужавате да носите това произведение на изкуството на кръста си. Би трябвало да го взема от вас и да го поставя на почетно място, далеч от тази колиба и соления въздух.

— Кажете това на висок глас — рече Дайгоро. — Нека всички чуят как обиждате своя домакин и неговия дом. Или се връщайте обратно в леглото. Нямам намерение да заплашвам един луд.

— Нито пък аз едно нагло пале.

Дайгоро почувства как гневът пламва във вените му. Кацушима щеше да го посъветва да запази търпение. Бащата на Дайгоро щеше да му напомни за проклятието на Славна победа. Но този арогантен паун бе станал причина гневът на регента да се стовари върху дома Окума и би го направил отново при първия удобен случай. Дайгоро беше сигурен в това. Бе обмислил сериозно дали да не убие невинния монах само за да накара пауна да стои далеч оттук. Защо вместо това да не вземе неговата глава?

Незнайно как Славна победа беше излязла от ножницата си. Дайгоро не помнеше да е вадил меча си. Не усещаше никаква болка в дясната си ръка. Сковаността в мускулите му вече я нямаше, макар да я бе усещал допреди няколко мига. Шичио погледна острието и дори вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне.

— Колко е красив! — възкликна той.

* * *

Толкова беше красив. Гледката на момчето, което вади меча срещу него, би трябвало да ужаси Шичио — тя всъщност го ужаси, но страхът не можеше да се мери с копнежа да притежава този меч. Никога не бе изпитвал такава всепоглъщаща нужда да притежава нещо. Дори любимата му маска бледнееше в сравнение с това. Всъщност самата маска искаше от него да вземе меча. Дясната му ръка се протегна несъзнателно, копнееща отчаяно да докосне сияйната стомана. Колко е красив, помисли си той. Може би дори го бе произнесъл на глас. Нямаше как да е сигурен; мечът поглъщаше цялото му внимание.

— Ако искате, ще го получите — каза Мечето. — Трябва само да го вземете от мен.

Момчето отпусна оръжието. Погледът на Шичио го последва. Мечът можеше да е негов. Той имаше нужда от него. Беше го виждал в хиляди видения. Маската искаше от него да го вземе. Гадното момче се бе разкрило пред него. Беше уязвимо. Шичио посегна към своята катана.

Някакъв глас изкрещя предупредително в главата му. Хлапето беше победило Мио, а Шичио не можеше да се справи с великана дори ако той бе въоръжен единствено с пръчици за хранене. Шичио беше наясно с това — мразеше тази мисъл, но го знаеше. Нямаше никакъв шанс срещу Мечето, но въпреки това маската насочваше цялата му воля към този огромен, великолепен меч. Шичио не бе от хората, които вярваха в магии, но тук несъмнено ставаше въпрос точно за това: маската притежаваше някаква сила над него. Тя беше омагьосана и макар да не разбираше същността на магията й, той знаеше, че нуждата му да притежава острието Иназума на Мечето е неустоима. Тя можеше дори да го убие, но въпреки това единственото, което му оставаше, бе да й се подчини.

Той се хвърли към меча. Момчето очакваше този ход и отстъпи назад. Шичио посегна и с двете ръце към дръжката на меча, но улови единствено въздух. Оръжието на Мечето излетя нагоре, бързо като стрела. Шичио разбра, че главата му скоро ще се търкулне от раменете.

Но момчето пропусна. Ударът му не успя.

Не докосна плътта му, но намери желязо. Острието на Иназума отряза единия от резците на маската — само връхчето му всъщност, но Шичио го почувства така, сякаш някой от собствените му зъби бе отсечен до корена.

Светът се завъртя пред очите му. Мечето изгуби равновесие и залитна назад. Шичио се хвана за лицето. Ръката му попадна точно на мястото, където бе преминало острието на младежа. Зъбът вече имаше остри ъгли и красотата му бе похабена завинаги. И въпреки счупения зъб Шичио усещаше как в маската се влива нова сила.

И най-слабата милувка на маската винаги го беше карала да мисли за мечове. Днес за пръв път го бе накарала да копнее толкова силно за някой меч. Тя жадуваше за острието на Иназума — и сега, след като момчето я бе повредило, Шичио усети как жаждата й се променя. Не можеше да каже как. Просто го знаеше по начина, по който вълната знае каква форма да заеме, когато се разбие в брега, но почувства импулсивната сила на промяната.

Превит през кръста и притиснал ръце към лицето си, той някак успя да предусети приближаването на огромното острие на Иназума. Собственият му меч все още се намираше в ножницата. Дори маската да не беше отвлякла вниманието му, страхът щеше да го накара да забрави да извади оръжието си. Мечето се хвърли към него с широк замах, способен да разсече човек наполовина. На Шичио му оставаше единствено да се наведе и да се надява.

* * *

Ударът на Дайгоро щеше да разсече Шичио наполовина. Беше му в обхвата. Мечът на Шичио все още се намираше в ножницата му. Той беше беззащитен. И Дайгоро отново пропусна.

Острието му профуча над главата на Шичио и го накара да се завърти. Беше изгубил равновесие. Отново. И той знаеше защо. Искаше да види Шичио мъртъв. Искаше да победи този наперен кучи син и да спаси веднъж завинаги дома Окума. Хидейоши не можеше да се гневи: Шичио бе нарушил всеки един закон на гостоприемството. Ако зависеше от генерал Мио, убийството на Шичио щеше да донесе генералски пост на Дайгоро. Щеше да надмине дори баща си, най-великия му модел за подражание, неговия герой.

И точно по тази причина Славна победа нетърсена щеше да се погрижи да загине.

Това бе проклятието на меча — той осигуряваше победа, но само на онзи, който не я търсеше. Дайгоро никога не беше губил дуел, защото не искаше да се бие. Денят, в който поискаше да спечели, щеше да бъде денят, в който бащиният му меч щеше да го погуби. Дайгоро го бе виждал и преди. Ичиро умря заради това, посечен в снега под ярка луна точно като сегашната. И застаналият по огрения от луната снежнобял чакъл Дайгоро най-накрая разбра.

Той прибра Славна победа в ножницата й — което не беше лесно, предвид дължината на меча — и застана пред Шичио напълно беззащитен. Ако паунът извадеше меча си, Дайгоро нямаше да може да отрази удара. Но Шичио не извади оръжието си. Той залитна назад, вкопчил ръцете си в страшната маска, сякаш тя му причиняваше болка. Кръв закапа от ръцете му, оставяйки в Дайгоро зловещото впечатление, че самата маска кърви.

— Направи грешка, като ме заплаши в собствения ми дом — каза Дайгоро, макар ужасно да му се искаше просто да посече пауна и да сложи край на всичко. — Имам пълното право да те убия. Но няма да го направя.

При произнасянето на тези думи сърцето му се сви. Този човек беше побъркан. Опасно бе да го оставя жив. Но той се беше свил от страх и бе невъоръжен, а Дайгоро вече почти беше пристъпил границите на честта, като го бе нападнал. А това, че не бе успял да го убие, му бе донесло голям срам: всеки страж, който се бе намирал наоколо, се бе приближил, за да види какво става в двора, а никой от тях не разбираше проклятието и благословията на Славна победа нетърсена. Те бяха видели единствено едно сакато момче, което се опитва да убие невъоръжен мъж и се проваля.

— Връщай се в безопасност при регента си — нареди той. Усещаше, че тежестта на думите му може да го смачка. — Скрий се под крилото му и не забравяй, че тази вечер Мечето от Изу прояви милост.

След това изпрати с поглед отдалечаващия се Шичио, като отлично разбираше, че това е най-ужасният враг на семейството му и че може би никога повече няма да има възможност да го убие.