Стив Байн
Годината на Демона (3)

3.

Докато се изкачваше нагоре в кабинката на асансьора, Марико усещаше миризмата си. Беше плувнала в пот, мръсната й коса висеше така, сякаш шлемът все още бе на главата й, и миришеше леко на празнични фойерверки по случай Четвърти юли.

Тя беше единственият човек в жилищната сграда, който би направил подобно сравнение. Тя бе единствената, която някога бе празнувала Четвърти юли, защото бе единствената, прекарала детството си в Щатите. Струваше й се странно да се сеща за фойерверките, които не бе помирисвала още от гимназията, и се чудеше защо, за бога, косата й внезапно ще започне да мирише така. След това си спомни, че гранатата се беше взривила точно над главата й.

Асансьорът обяви номера на етажа й с монотонен женски глас, който прозвуча също като онзи от инструктажите за безопасност в пътническите самолети. Марико изскочи от кабинката и затрополи по тесния коридор, който водеше към апартамента й. Ботушите й тежаха като напълнени с олово и единственото, което искаше, бе да си вземе един горещ душ и да се строполи в леглото. Но това си оставаше само мечта. Тя бе спечелила достатъчно състезания и се бе сблъсквала с достатъчно лоши момчета, за да познава реакцията на тялото си към прилива на адреналин. Скоро нямаше да може да заспи.

Което не беше проблем, защото трябваше да направи някои проучвания.

Но душът бе най-важното. Първо се изкъпа, след което пусна електрическата кана и когато водата завря, напълни две чашки от екструдиран полистирол с полуготови спагети. Беше си създала нещо като следработен ритуал: да се настани на леглото, наслаждавайки се на аромата на соевия сос в полуготовите спагети, и да преглежда някой от бележниците на стария си сенсей. Обикновено вечерните й физически занимания включваха тренировка с меч, а не изблъскване на престъпници през заключени врати, но успокояващият ритуал беше еднакво ефективен и в двата случая.

Професор Ясуо Ямада, първият й учител по кенджуцу, си беше спечелил място в пантеона на най-великите медиевисти на Япония. Той изпитваше дълбок интерес към материалната култура на самураите, който се бе зародил още в първата му седмица в тренировъчния армейски лагер и не го беше напуснал до деня на смъртта му, като междувременно го бе подтиквал да спечели черен колан във всяко едно от японските бойни изкуства, посветени на практиките с меч. Понякога съдбата проявява жестока ирония: Ямада-сенсей умря от рана, нанесена с меч, и то от ръката на собствения си ученик. Шузо Фучида беше касапин и социопат и след като уби Ямада, предизвика Марико на дуел с мечове, който й костваше показалеца на дясната ръка, но отне живота му. Марико не бе религиозна, но от пръв поглед познаваше иронията на съдбата: който живее от меч, от меч умира и така нататък.

Тя имаше честта да бъде последната ученичка по кенджуцу на Ямада и да наследи всичките му дневници. Той беше записвал всичко на ръка — никога не бе притежавал компютър — и по-голямата част от трудовете му бяха неразбираеми за Марико. Всъщност голяма част от тях бяха неразбираеми за мнозината почетни професори по история, на чийто дисертационен съвет той бе председател по времето, докато все още се занимаваше с преподаване, но въпреки това на Марико й беше интересно да проучва записките му. За нея това бе един вид начин да продължи разговорите си с него.

Ала тази вечер тя търсеше нещо специфично. Демонската маска, която бе видяла на рафта в онзи офис, някак й се струваше позната. В първия момент си бе помислила, че сигурно е някакъв елемент на поп културата — тъй като младежките й години бяха преминали отвъд Океана, тя не познаваше голяма част от поп иконите на своето поколение — но Хан също не я беше разпознал. Това я накара да си помисли, че маската сигурно бе намерила място някъде в записките на Ямада-сенсей.

Марико разполагаше със стотици дневници, подредени спретнато в картонени кутии покрай стената на малката й спалня. Мястото не стигаше, но сърце не й даваше да се раздели с тях. Харесваше й да се прибира у дома при своя сенсей, макар единственото, което бе останало от него, да бяха само няколко стари дневника и мечът му. Славна победа нетърсена, последният шедьовър на майстора Иназума, почиваше на стойката си, която Марико бе монтирала над леглото си. Мечът беше огромен, оръжие на конник, и заплашваше да изкърти с тежестта си видиите от стената. Това бе достатъчно да изкуши съдбата — в тази земя, разтърсвана от земетресения, воинът не би постъпил мъдро, ако лягаше да спи точно под оръжието си — но мечът беше толкова дълъг, че това бе единствената стена, която можеше да го побере.

Тази вечер просто преглеждаше дневниците, без да задълбава в четене, и докато приключи с вечерята си, успя да прехвърли петте бележника. Едва на последната страница в последния бележник откри онова, което търсеше.

От листа я гледаше демонската маска. Дългите й извити кучешки зъби бяха по-остри от щръкналите рога, а лицето бе изкривено в застинала гримаса. Имаше поредица от остри предни зъби, но долна челюст липсваше, сякаш бе направена така, че да покрива само горната половина от лицето, също като онези, които се носеха на маскените балове.

Ямада-сенсей сигурно я бе нарисувал още млад, преди да изгуби зрението си. Маската беше оградена от бележки, включително предположения за теглото и размера й, както и имената на някои исторически личности, свързани с нея. Марико разпозна само едно от имената: Хидейоши, един от Сан Ейкетцу, Тримата обединители. Хидейоши Тойотоми, Нобунага Ода и Йеясу Токугава бяха бащите основатели на родната й страна, трима велики феодали, обединили десетки воюващи феодални владения и превърнали ги в една умиротворена империя. Ако не бяха те, Япония нямаше да съществува.

Коремът на Марико се сви от прилива на адреналин и дъхът й замръзна в дробовете. Усещането бе същото, каквото би изпитала, ако се беше разминала на косъм с фатална катастрофа. Само преди два часа тя бе нахлула в онази опаковъчна фабрика заедно с малка армия от полицаи. Ами ако Камагучи бяха започнали престрелка? И двете страни разполагаха с автоматични оръжия. Маската беше от онези артефакти, за чието откриване Индиана Джоунс би рискувал живота си, а един заблуден куршум би могъл да я унищожи завинаги.

Наистина бе странно, че притежаваше единствения дневник, в който имаше скица на маската, и същевременно се беше озовала в стаята, в която се намираше артефактът. Доскоро би нарекла подобно стечение на обстоятелствата плашещо съвпадение, но този дневник принадлежеше на Ямада, а времето, което двамата бяха прекарали заедно, бе достатъчно необикновено, за да я накара да престане да използва думата съвпадение, когато ставаше дума за него.

Възможно беше, разбира се, маската на Ямада да няма нищо общо с маската, която бе видяла по-рано. Повече от възможно всъщност. Вероятно. Почти сигурно. В японската история съществуваха хиляди маски, десетки хиляди и като историк и любител на средновековните артефакти Ямада би проявил интерес към всяка една от тях. Но областта, в която се беше специализирал — неговата raison d’être^[1] всъщност — бе изучаването на артефакти, които никой друг не се осмеляваше да проучва, за да не бъде обвинен, че вярва в магии. Марико не беше съвсем склонна да повярва в магиите, но вярваше в съдбата. Нещата, на които бе станала свидетел по време на общуването й с Ямада, не й оставяха друг избор. А това означаваше, че не трябва да отхвърля вероятността сблъсъкът й с маската да е предопределен.

Почувства се странно пречистена. Беше задоволила любопитството си по отношение на маската. Бе подсилила вярата в собствените си памет, логика и дедуктивни умозаключения — което никога не беше излишно за единствената жена детектив в отдел, пропит с шовинизъм и предразсъдъци. И бе създала нова връзка със своя починал сенсей. Вярата в съдбата не й се нравеше. Приличаше й твърде много на астрологията, беше твърде шантава и за да я допусне до себе си, трябваше да намери повече доказателства, които да я подкрепят.

Добре че тази вечер бе успяла да намери поне едно смислено нещо. Сблъсъкът й с артефакт като маската беше достатъчно странен, но още по-странен се бе оказал и новият й случай. Купуване на наркотици без пари. Доставчик, който не се страхува от ченгетата и от якудза. Целият случай беше нелеп. Това бе едно от онези неща, които цяла нощ не я оставяха да заспи; тя просто лежеше вперила поглед в тавана и прехвърляше през ума си неудачни теории. Пречистването беше единственото приспивателно, което познаваше. Колкото и да бе изморена, то бе дошло тъкмо навреме.