Стив Байн
Годината на Демона (35)

35.

Хаконе бе най-отдалеченото място, до което беше стигал Дайгоро, като последния път бе завършил катастрофално: Ичиро беше убит — брутално, предсказуемо, ненужно — пред очите му. Случило се бе през зимата, когато Хаконе беше покрито с дебел сняг и от града не се виждаше почти нищо. Северният път се бе превърнал в тясна кална и кишава пътека, но сега, в разгара на лятото, Дайгоро откри едно съвсем различно място.

Очевидно военните подвизи на Хидейоши бяха оказали благотворно влияние върху търговията и занаятчийството; прашните улици около поста Мишима бяха оживени. Върволици от коне и разносвачи се движеха в определените за тях алеи; уличните продавачи гръмогласно хвалеха стоките си, а фермерите продаваха продуктите си по-тихомълком; насам-натам притичваха носачи с паланкини, промушвайки се между товарните коне, жонгльорите и белоликите гейши.

— Малко по-нагоре има един добър бордей — каза Кацушима, когато стигнаха центъра на града. — Подходящо място, където да преспим.

— Не — отвърна Дайгоро.

— Защо?

— Не се интересувам от онези жени.

— Тогава ги накарайте да ви доведат момче.

— Не!

Кацушима го погледна, сбърчил недоумяващо вежди.

— Не знаех, че сте толкова стеснителен по тези въпроси. Може би причината е вашето… хм, провинциално възпитание, моля да ме извините за откровеността. Тукашните граждани не се срамуват да заявят, че и момчетата, и момичетата имат своето място в домовете за удоволствия.

— Погрешно ме разбра. — Дайгоро приближи кобилата си до него, за да не се налага да говори на висок глас. — Сляп ли си? Аз съм сакат.

— И какво от това? Акико е бременна, нали?

— Да.

— Значи членът ви работи.

— Да.

— Добре тогава. Какво да бъде — момче или момиче?

Дайгоро положи огромни усилия да не се изчерви, да не завърти очи, да не зашлеви Кацушима през лицето.

— Все още не разбираш. Кракът ми е неприятен за гледане. Нямам желание да се събличам пред други хора.

— Ако се притеснявате дали жената ще е дискретна, повярвайте ми, няма място за притеснение…

— Не — заяви твърдо Дайгоро. — Не се нуждая от компаньонки. Моята Акико ми е достатъчна.

— Казано от истински младоженец. — Кацушима въздъхна, очевидно искрено разочарован. — Много добре. Както желаете. Но трябва да знаете, че моите шансове да си намеря жена спадат драматично в момента, в който излезем извън града. И в някоя от следващите нощи ще се наложи да отседнем в някой бордей, дори ако трябва да платим само за спането.

— Защо?

— Шегувате ли се? Те са най-ценното предимство за пътешественика! Къде другаде можете да съберете ценна информация за пътя? В кръчмите? В странноприемниците? Там на никого не се плаща, за да си приказва с вас.

Дайгоро никога не се бе замислял за това. А Кацушима не беше приключил.

— Никога не забравяйте ползите от дискретността на проститутката, Дайгоро. Те се изхранват с това. Една добра съдържателка на бордей никога няма да разкрие кой е отседнал под покрива й. Ако ви издирват, няма по-добро убежище от някой първокачествен публичен дом.

— Говориш като издирван човек — подхвърли Дайгоро.

Кацушима повдигна рамене.

— Такава е съдбата на ронина. Но дори онези, на които никога не им се е налагало да бягат от закона, могат да си създадат врагове — което точно вие би трябвало да не забравяте.

Дайгоро намести раменните каишки на своя йорой, който не бе събличал от момента, когато напусна имението Окума. Баща му беше умрял от ръката на наемен убиец и един подобен нагръдник би могъл да спаси живота му. Сега като се замислеше, Ичиро също бе умрял на пътя. Дали съдбата на Дайгоро също беше такава? Дали над мъжете от рода Окума не тегнеше проклятие?

— Добре — рече той с примирена въздишка. — Ще посещаваме бордеите ти. Но не всяка нощ. И не тази вечер.

* * *

През следващите девет дни Дайгоро видя гледки, каквито не бе виждал досега. Планината Фуджи, която наднича иззад вездесъщото наметало от облаци. Огромни бели квадратни полета по крайбрежието, сред които се забелязваха събиращите солта фермери. Хиляди рибарски лодки, скупчени на един-единствен бряг, подредени под залязващото слънце като войници на проверка. Стръмни и пъстроцветни планини, които изглеждаха така, сякаш можеха да съществуват само на дърворезба. Реки, по-широки от всички в Изу. Фенери, които се поклащаха върху водата като блуждаещи огънчета, провесени от бушприта на хищно изглеждащи лодки. Мостове със сводове, високи като дъга; мостове с пазачи, на които се събираше такса; изчезнали мостове, чието отсъствие се подразбираше единствено от дървените колони, които стърчаха от водата.

Мина покрай фермери в оризови полета, които придържаха здраво широкополите си сугегаса под проливния дъжд. Видя внушителни храмове, обградени от високи бамбукови рамки, върху които като маймунки се катереха работници, подменяха керемиди и поправяха порутените стени. Гледаше как вятърът блъска чепати борови дървета, които и без това се бяха превили като старици. Яздеше под високи оранжеви тории, под борове и кленове, бамбук и гинко, през мъгла, която бе толкова гъста, че не можеше да види дори яздещия зад него Кацушима. Срещна въоръжени отряди от дузина големи домове и беше благодарен, че не го спряха, защото сигурно поне един от тях бе сключил съюз с Шичио.

При пункта Арай те качиха конете си на лодката, вързаха ги здраво и заплаваха по спокойните води на езерото Хамана. Дайгоро отново се замисли за нагръдника на Сора, който не беше свалял, откакто напуснаха имението Окума. Той беше тежък и при всяка стъпка на кобилата му оставяше дълбоки следи в плътта му, като всяка една имаше точно ширината на ремъците, с които го бе пристегнал към раменете си. Полагаше огромни усилия да не ги чеше нощем, с надеждата, че кожата му ще претръпне и загрубее, но сега нагръдникът отново се оказваше заплаха. Ами ако лодката се преобърне? Дайгоро можеше да плува — все пак бе израснал в Изу — но във водата нагръдникът представляваше не броня, а котва.

Само че лодката не се преобърна и щом отново се озова на твърда земя, Дайгоро установи, че страховете му не са го напуснали. Когато яздеха преди зазоряване или след залез-слънце, той си представяше как пада, когато красивата му дореста кобила залитне или счупи крак. Нощем сънуваше ужасни кошмари как се събужда и открива, че някой е откраднал конете им или дори само седлата и юздите. Седлото на Дайгоро беше уникално. Старият Ягиу, лечителят на Окума, го бе направил по такъв начин, че да подкрепя десния крак на младежа, за да може да язди. Дайгоро имаше голям брой подобни седла с различни размери, които лежаха на една лавица в конюшнята, и това бе най-голямото. Големината им показваше как младежът се бе развивал през годините и как старият Ягиу все по-добре разбираше същината на недъга му. Освен меча седлото на Дайгоро беше най-ценното нещо на света. Той не бе способен да язди без него и не знаеше какво щеше да прави, ако някой го откраднеше.

Накрая вече не можеше да се сдържа и когато отседнаха в една странноприемница в Оказаки, най-после заговори открито на Кацушима за страховете си.

— Това е напълно естествено — рече Кацушима с уста, пълна с печена сепия. — Няма нищо общо с конете и бронята. Вие се страхувате от онова, което ще се случи, щом стигнем в Киото.

— Така ли смяташ?

— Сигурен съм. Дори насън говорите за това.

Дайгоро се намръщи.

— Не говоря насън.

— Нима? Тогава ще ми кажете ли откъде знам за плановете ви да станете монах?

Дайгоро се намръщи още повече.

— Какво?

— Трябваха ми няколко нощи, за да го разбера. Най-голямата заплаха за дома Окума не е Шичио, а вие, нее? Ако Дайгоро Окума не съществуваше, нямаше да има вендета. Ако си обръснете главата, ще се откажете от името си и всичката си собственост. Славна победа може да отиде при Шичио. Няма да се чувствате длъжен да защитавате монаха. Можете дори да останете в Като-джи и да гледате отдалеч как детето ви расте. Поздравявам ви. Това е едно елегантно решение.

Дайгоро го погледна стреснато.

— И тези неща съм ги говорил насън?

— Не точно тези, не. Казах ви, че ми трябваха няколко нощи, за да го разбера. — Той се засмя, когато Дайгоро зяпна от изненада. — Не ви ли харесва? Само си помислете: ако всяка нощ бяхме спали в бордеи, никога нямаше да делим една стая и тогава аз нямаше да чуя бълнуванията ви.

Дайгоро завъртя очи.

— Чудя се дали и Акико ме е слушала как говоря насън.

— Питайте я, когато се приберем. Кажете ми, че сте изхвърлили онази глупост за извършването на сепуку от главата си. В сърцето си знаете, че това не е правилният път.

Иначе нямаше да ме тормози насън, помисли си Дайгоро. Но той нямаше да се върне вкъщи. Дори да оцелееше след Киото, имението Окума повече нямаше да му е дом. Щеше да изостави името и рожденото си право — и то не така, както си мислеше Кацушима. Той очевидно бе събрал всичките необходими улики, но беше стигнал до погрешен извод.

— Много си умен — поклати глава Дайгоро, — но не толкова, колкото си мислиш. Нямам намерение да ставам монах.

— Нима?

— Забрави ли? Буда може и да казва, че след като човек си обръсне главата, цялата му предишна карма се изтрива, но Шичио не прощава толкова лесно. Иначе нямаше да иска да убие игумена, а двамата с теб все още щяхме да се намираме в Изу.

Кацушима кимна сериозно, признавайки правотата му.

— Ще ядете ли това?

Дайгоро погледна към вечерята си, която почти не бе докоснал.

— Като че ли не.

Пръчиците на Кацушима грабнаха едно добре опечено пипало и мариновано парченце дайкон.

— Нали знаете, че има и друг начин. Намираме се само на няколко дни път от Кансай. Провинцията на шиноби.

— Сериозно ли говориш? Магьосниците?

— Това не е магия. Те не минават през стени; прескачат ги или се промъкват през прозорците. Но го правят толкова незабележимо, че хората започват да разправят небивалици. Разказват за маскирани мъже, облечени от главата до петите в черно, но само защото не искат да повярват, че смъртта се крие пред очите им.

— Какво искаш да кажеш, Гоемон?

— Шичио може да се пази от всеки готвач, слуга или писар, които му се изпречват на пътя. Един добър шиноби може да се превърне във всеки един от тях. Пуснете няколко монети в подходящата ръка и още утре можем да потеглим към дома.

Той беше прав. Дайгоро го знаеше. Изправен пред избора да извърши сепуку, да бъде екзекутиран заради убийството на Шичио или да изпрати наемен убиец в спалнята му, най-лесният път бе ясен. Трябваше само да направи компромис с честта си и можеше да поеме по пътя към дома и съпругата си.

Но лесният път не беше пътят на Бушидо.

— Не — рече той. — Не мога да платя на някой неизвестен наемник, за да води моите битки. Баща ми никога не би направил подобно нещо.

— Баща ви умря от ръката на „някой неизвестен наемник“.

Кацушима изчака, за да види дали е засегнал болно място.

Болката жегна Дайгоро в сърцето, но той не позволи това да се изпише на лицето му.

— Ига са прочути със своите шпиони и убийци — продължи Кацушима. — Най-великите домове в Киото непрекъснато ги наемат.

— Още една причина да не се занимавам с тях. Щом някой човек е готов да продаде меча си, какво ще му попречи да продаде и тайните си?

— Вятъра, тогава. Чували ли сте за тях?

— Не.

— Значи добре са си свършили работата. Пред тях кланове като Ига и Рокаку приличат на аматьори. Някога познавах хора, които могат да ги намерят; можем отново да ги потърсим.

Дайгоро наведе глава и погледна ориза си. Готвачите в дома му го готвеха по-добре. Трябваше само да препусне на север вместо на юг и отново щеше да се върне при този ориз, при познатите купички, под приятелския покрив. Наистина, ако наемеше убиец, щеше да изостави пътя на баща си. Но ако само веднъж кривнеше от този път, той щеше да опази чисто бащиното си име. Да защити бащиния си дом. Да отгледа бащиния си внук и наследник.

И самият той да бъде недостоен за това наследство.

— Не мога да го направя — въздъхна. — Ами ако моят шиноби се провали? Тогава ще съм опетнил честта си за нищо.

— Винаги се стига до това, нали? — Кацушима открадна още едно парченце октопод от купичката на Дайгоро. — Знаете, че се гордея с вас, нее?

Думите му накараха Дайгоро да вдигне глава. Това бяха думи, които би казал един баща, и той не ги беше чувал от много време.

— Защо? — попита младежът. — От самото начало смятахте, че това не е добра идея.

— Което е допълнителна причина да ви се възхищавам. Вие ми се противопоставихте — и не само на мен. На Хидейоши, на онзи идиот Шичио, на хленчещото момченце, което изпрати в дома ви, дори на онзи ваш игумен. Не сте отстъпили дори крачка от първоначалната ви позиция. Ако можех да направя стойката ви в кенджуцу толкова твърда, колкото е моралната ви позиция, от вас щеше да излезе страховит фехтовач.

Дайгоро му благодари, но с апатия. Знаеше, че никога нямаше да достигне уменията на баща си в боя с мечове. Така му беше писано още от утробата на майка му, където някакво проклятие бе изсушило десния му крак още преди раждането му. И щом не можеше да постигне бащините си бойни умения, можеше поне да го направи като водач на клана си, но той се бе провалил и в това. Оставаше му единствено да спазва бащините му морални принципи, ала не можеше да отрече, че още от самото начало Кацушима беше прав: убиването на игумена щеше да спести на Дайгоро и семейството му безкрайните неприятности.

Сега Дайгоро знаеше, че му остава само един избор и самият факт, че му бе хрумнала тази мисъл, пораждаше в него изключително силна вина, която дълбаеше вътрешностите му като остри нокти на малък демон. Изборът му щеше да реши всичките проблеми на семейството му, но той беше сигурен, че нито майка му, нито съпругата му някога щяха да му простят.