Стив Байн
Годината на Демона (16)

16.

Марико скочи, преди приближаващата се кола да я блъсне в коленете.

Разнесе се скърцането на гуми върху асфалт, засенчено от вонята на горяща гума. Марико приклекна и се претърколи над капака на двигателя, точно както инструкторът по айкидо в участъка я беше научил, след което продължи да тича.

Обектът се намираше на десет метра пред нея и не спираше да увеличава разстоянието. Името му беше Нанами, дългурест двайсет и две годишен мъж с платиненоруси кичури в косата, дълго досие с предшестващи наркопрестъпления и значителен превес във височината, който силно затрудняваше Марико, с нейните по-къси крака.

Адреналинът и адският късмет позволиха на Нанами да премине през четирите пътни платна, без никой да го блъсне. Единственото, което можеше да помогне на Марико, бе, че лудото му препускане паникьоса шофьорите достатъчно, за да ги накара да намалят скоростта си. Тя се плъзна в стил Ичиро Сузуки^[1] по капака на едно такси, което й спечели ценни части от секундата.

Разделяха ги вече девет метра. Нанами пресече по диагонал покрития с каменна настилка двор на един шинтоистки храм, който беше поне с триста години по-стар от заобикалящите го небостъргачи. Марико направи завоя под по-остър ъгъл и скъси разстоянието.

Осем метра. Тя последва по петите Нанами в тясната уличка между храма и един от жилищните блокове. Пред тях се ширна права отсечка и той бързо увеличи разстоянието на десет метра, а след това и на дванайсет.

И тогава отстрани изскочи Хан. Точно когато Нанами се отдалечи от ъгъла на жилищния блок, той го подсече под коленете с идеален тейкдаун. Двамата мъже се стовариха на земята вкопчени един в друг и преди Марико да сграбчи Нанами и да го притисне към асфалта, Хан отнесе един зашеметяващ удар в челюстта.

— Добро утро отново — каза той и разтърка брадичката си, след което опря коляното си върху гърба и част от тила на Нанами. — Трябваше да ме послушаш още първия път, Нанами-сан. Искахме само да поговорим.

Марико закопча с белезници ръцете на Нанами зад гърба му. Косата му се натопи в една случайна локва, останала след ранния сутрешен дъжд.

— Добра подсечка — подхвърли тя.

— Благодаря — отвърна Хан. — Съжалявам, че закъснях с няколко секунди.

— Не се притеснявай. Челюстта ти добре ли е?

Хан леко я раздвижи.

— Да — рече той, — но мисля, че си нащърбих един зъб. Виждаш ли, Нанами-сан? Ако беше останал да си поговорим, нямаше да те водим в участъка. Но сега трябва да пиша доклад за нараняването ми, а това означава, че ще трябва да те арестувам.

— Мамка му — изсумтя Нанами, — ако знаех, че владееш такива хватки, нямаше да фъсна толкоз бързо.

Марико усети как тялото му се отпуска под ръцете й. Така постъпваха само рецидивистите. Заловените за пръв път винаги се бореха известно време в напразни опити да се освободят от белезниците. На престъпниците им трябваше известно време, за да свикнат с подобни ситуации, но Нанами имаше доста голям стаж.

На Марико й се искаше да притежава такова спокойствие. Все още не се беше съвзела от нахлуването в апартамента й сутринта, а кражбата на меча на стария й сенсей — най-ценното й притежание — я караше да се чувства изгубена. Дори нивата на ендорфин в организма й не бяха достатъчни, за да я отвлекат от притесненията й. Което бе допълнителна причина да се въздържи да съобщи за обира в полицията; ако лейтенант Сакакибара сметнеше, че това я разсейва, щеше да я остави да работи на бюро. Марико примигна, избърса потта от тила си и се съсредоточи върху случващото се.

— Спийд — каза тя. — Купуваш го от Камагучи-гуми, нее?

— Знаете го много добре — отвърна навъсено Нанами. И не грешеше. Наистина го знаеха и точно затова Хан бе решил да го посетят. Той имаше много контакти на улицата. Създаването на мрежа бе неизбежно след осем години в „Наркотици“, но той беше истински майстор: като че ли разполагаше с информатор за всеки случай. Когато сутринта излязоха от участъка, Марико поиска да говори с някой, който има връзки с Камагучи-гуми и освен това знае откъде може да се вземе първокачествен спийд. Отговорът на Хан беше мигновен: „Познавам точния човек“.

— И как е стоката им? — обърна се Хан към Нанами.

— На Камагучи ли? Беше много кофти. Сега е добра. Искате ли вече да ми се махнете от главата?

Хан отпусна леко натиска си върху тила на Нанами, но не го пусна.

— Чух, че Камагучи са на опашката в бизнеса — рече той. — Да не би да казваш, че информацията ми не струва?

Нанами се опита да поклати глава, но не успя, защото брадичката му беше притисната към асфалта.

— Мамка му, Хан, дай го по-лекичко. Отговарям на въпросите ти, нее? Трябва ли да прилагаш върху мен цялата полицейска бруталност?

Думите му накараха пулса на Марико да се ускори — бруталността бе сериозно обвинение и адски я вбесяваше, когато хората я споменаваха наляво и надясно без повод, сякаш беше нещо съвсем обикновено, — но Хан просто се изсмя.

— Ти оказа съпротива при арест и нападна полицай. Смятай се за късметлия, че очите ти не са пълни с лютив спрей.

Телефонът в джоба на Марико изжужа. Тя не му обърна внимание.

— Колкото по-бързо проговориш, толкова по-скоро ще ти позволим да станеш — заяви тя.

— Навремето Камагучи наистина бяха на опашката — въздъхна Нанами. — На пазара, нее? Сега избиват рибата. Сдобиха се с дайши. Нова дрога. Само те я продават.

— Дайши? — Марико никога не бе чувала за този наркотик. Тя погледна към Хан, който сви рамене. Очевидно и той не беше по-наясно от нея. — Добра ли е?

— Няма по-добра.

Телефонът й спря да жужи, но само секунди по-късно отново се включи. Марико предполагаше, че е майка й, единственият човек, когото познаваше, способен да й звъни, докато не вдигне, затова бръкна в джоба си и натисна с палец бутона, прехвърлящ обаждането на гласова поща. Обърна се към Хан и безмълвно — само с поглед към Нанами и леко кимване на глава, придружено от бързо повдигане на веждите — го попита какво ще правят. Хан й отвърна, като се изправи и изцяло отпусна натиска върху тила на Нанами. Марико отново изпита благодарност, че има партньор, с когото мислят почти еднакво. Това им позволяваше понякога да осъществяват почти телепатична връзка, което им беше много полезно в случая, тъй като никой от двамата не искаше да разкрие на информатора, че не са чували за това дайши. От друга страна, това, че мислеше по същия начин като едно добро наркоченге, означаваше, че самата тя бе добро наркоченге.

Марико посочи брадичката си и погледна въпросително Хан, а той отвърна с кимване и вдигане на палец: в отговор на незададения й въпрос потвърди, че челюстта и зъбът му са добре и че все пак не е нужно да арестуват хлапето.

— Следващия път като ти кажем, че искаме само да поговорим — рече тя, докато му отключваше белезниците, — може би ще обмислиш възможността това да е истина.

Нанами се изправи. Той също разбра своята част в този мълчалив разговор: не беше станал свидетел на разменените между Марико и Хан знаци, но това, че му позволиха да се изправи сам, означаваше, че тази сутрин няма да отиде в затвора. Направи един лек, изразяващ разкаяние професионален поклон и си тръгна.

Телефонът в джоба на Марико отново изжужа.

— Момент само — каза тя на Хан. — Майка ми пак се е вкиснала. — И отвърна на обаждането с едно раздразнено: — Да?

— Това не е подходящият тон да разговаряш с мен — разнесе се дрезгав мъжки глас. — Нито ти препоръчвам да игнорираш обажданията ми.

Марико погледна към екрана на телефона си и примигна изненадано. Там пишеше ХАНЗО КАМАГУЧИ. Булдога. Синът на Рюсуке Камагучи, вторият човек в бандата Камагучи-гуми. Бивш съмишленик на Шузо Фучида, якудзата, когото Марико бе убила в прочутия си вече дуел. Като един от убийците на Камагучи-гуми, Булдога беше получил поръчка за убийството на Марико и освен ако не бе преценила правилно, тази сутрин беше изпуснал шанса си да я убие. Вместо това бе откраднал Славна победа — макар за нея да оставаше загадка защо го е направил.

Марико понечи да го пусне на високоговорител, но размисли и просто махна на Хан да се приближи, за да слуша заедно с нея.

— Булдог-сан — използва обръщението по-скоро заради Хан, отколкото заради нещо друго, — искате ли да ми кажете как намерихте този номер?

— Ха. Не и ако само ме попитате учтиво.

Марико нямаше да позволи на този мъж да я уплаши — или поне нямаше да му позволи да разбере, че е уплашена.

— Започвам да си мисля, че си падате по мен — продължи тя. — Първо нахлувате в апартамента ми. След това пребивате някой нещастен човечец, за да се сдобиете с телефонния ми номер. Поласкана съм.

— Какво? Нахлул съм…? А, майната му. Къде се намирате? Ще ви пратя кола.

Двамата с Хан се спогледаха с недоверие. Марико отново погледна телефона си, сякаш искаше да се увери, че все още е в ръката й, че наистина е станала от леглото и че цялата тази ужасна сутрин не е била всъщност един ужасен сън.

— И какво ви кара да смятате, че доброволно ще седна в една кола с вас?

— Искам да ви предложа сделка. Мисля, че ще ви хареса.

Тя отново погледна въпросително телефона.

— Сделка?

— Чухте ме. Вие имате нещо, което искам, а аз ще ви дам нещо, което вие искате.

Марико не беше сигурна какво точно изпитва — объркване или гняв. Две секунди по-рано той като че ли нямаше представа за нахлуването в апартамента й. Сега звучеше така, сякаш й предлага Славна победа като средство за замяна.

Накрая гневът надделя.

— Чуй ме добре, кучи син такъв. Няма да позволя да ме въвлечеш в някаква шибана игра на замяна с личната ми собственост. Върни ми меча; после ще поговорим.

— Нямам представа за какво говориш, смахната…

— Върви по дяволите — изруга Марико и затвори.

Хан я зяпна развеселено.

— Наистина ли беше Ханзо Камагучи?

— Да. — Телефонът й пак иззвъня. Тя прехвърли повикването директно на гласова поща.

— Онзи Ханзо Камагучи? Лудият Булдог Ханзо Камагучи?

— Да.

— И ти му каза да върви по дяволите?

— Така мисля. — Телефонът й отново се обади. Тя пак прекъсна повикването.

— Марико, това е златна възможност. Трябва да приемеш обаждането.

— Какво? — Тя го стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Май трябва да се върнеш в лудницата“. — Майтапиш се с мен. „Златна възможност“?

Телефонът в ръката й отново изжужа и Хан кимна към него.

— Помисли си само. Кое е онова нещо, от което един детектив се нуждае най-много, за да работи в „Наркотици“?

Изражението на Марико не се промени.

— Партньор, който не иска да го види застрелян от якудза?

— Стига де. Какво винаги ти казвам, че трябва да разработиш?

— Мрежа от контакти. — Тя му отговори така, сякаш отговаряше на риторичен въпрос на учителя си в гимназията.

— Точно така. А кой би могъл да е по-добър контакт от Ханзо Камагучи? Този тип сигурно има достъп до всичко, управлявано от Камагучи-гуми. Дрога, оръжия, рекет, изнудване, каквото ти хрумне. — Хан беше толкова въодушевен, че не можеше да стои на едно място. — Казвам ти, Марико, това е страхотно. Работя в този отдел от осем години и никога не съм имал възможността да разработя връзка на толкова високо ниво.

— Обзалагам се, че и никой от тях не е обявявал награда за главата ти.

— Не мисля, че иска да те застреля. Според мен иска да поговорите.

Марико погледна към телефона си, който не спираше да вибрира в ръката й като затворена в буркан муха. Беше се уморила да се чувства застрашена. Искаше й се да отговори на обаждането и да предизвика Булдога на дуел в полунощ. Тя не си падаше особено по номерата на Клинт Истууд и все още не се чувстваше особено уверена в уменията си да стреля с лявата ръка, но добрата стара престрелка поне щеше да реши веднъж завинаги проблемите й.

И все пак Хан беше прав. Такава възможност се появяваше веднъж в живота и по всичко личеше, че Камагучи няма намерение да я убива. Първо, той наистина изглеждаше объркан, когато тя спомена за кражбата на меча. Второ, не беше от хората, които се обаждаха предварително, за да уговарят стрелба от автомобил.

По дяволите, помисли си. След това отговори на обаждането.

— Кучко, ако още веднъж ми затвориш, ще съжаляваш.

Марико завъртя очи и едва не му затвори отново. Само паникьосаните жестове на Хан я накараха да размисли. Тя въздъхна и попита:

— Какво искаш?

— Казах ти. Сделка. Кажи ми откъде да те взема.

— Щабът на столичната полиция — отвърна тя. — Чийода-ку.

— Хубаво. След половин час. — И линията замлъкна.

Тишината накара сърцето й да се разтупка. Току-що си беше уговорила среща с мъжа, който бе нает да я убие. А той току-що се беше съгласил да се срещне с мишената си пред небостъргач, пълен с ченгета. Тя промърмори по-скоро на себе си:

— Не мога да повярвам, че приех това.

— Няма да си сама — обеща Хан и я стисна успокояващо за рамото. — Ще бъда точно зад теб в немаркирана кола и ще пуснем още две като опашка.

— Не се страхувам — поклати глава тя. Което беше само отчасти лъжа. — Просто… този тип е гангстер, Хан. Изкарва си хляба, като унищожава живота на хората. Наистина ли искам да се замесвам с него?

— Ние сме в отдел „Наркотици“, Марико. Занимаваме се с лоши хора. Това е част от работата ни.

— Да, разбирам го. Просто…

Тя не знаеше как да завърши собствената си мисъл. За щастие двамата с Хан бяха на една телепатична вълна.

— Знам, че е като е хазарт — въздъхна той. — Намираш се на първа база и смяташ да вземеш втора. Това е само един от рисковете, които поемаш понякога, ако искаш да спечелиш играта.