Стив Байн
Годината на Демона (36)

36.

Все още се намираха на трийсетина ри от столицата, когато се сблъскаха с тълпите на големия град. Един следобед, на три дни разстояние от Киото, населението на Токайдо внезапно се учетвори. До залез-слънце на следващия ден потокът от хора продължи да тече равномерно така, че самият път заприлича на тигър, чиито райета представляваха дълги колони от вървящи селяни. Когато стигнаха до Кусацу, Токайдо вече трудно можеше да се нарече път, а по-скоро наподобяваше дълго и претъпкано пазарище. Грънчари и ножари, продавачи на зеленчуци и риба, пеещи клоуни, обградени от тълпи кискащи се хлапета; на пътешествениците не им липсваше нищо — с изключение, помисли си Дайгоро, на мириса на море, заменен от прах и пушек, и мускусна миризма на биволи. Патрулите от самураи на Тойотоми се срещаха навсякъде, подобно на уличните кучета, които се въртяха край тълпите, макар че, разбира се, самураите не бяха толкова кльощави, че Дайгоро можеше да им прочете ребрата, а кучетата не носеха копия, обявявайки пристигането си от сто крачки разстояние.

Хората на Тойотоми не само че не търсеха Дайгоро; те не разпознаха нито цветовете му, нито мечата лапа на Окума, макар и двете да изпъкваха на видно място върху нагръдника му, неговото хаори и такъмите на коня. Дайгоро предположи, че това трябва да е добре; доказваше, че страхът му от убийците на Шичио е неоснователен. Сега започна да се чуди дали това не подсказва за появата на по-голям страх, също като притесненията му да не се удави заради своя йорой.

Никога през живота си Дайгоро не се бе чувствал толкова провинциален. Да се родиш самурай означаваше да си високопоставена личност — не точно благородник, далеч под родените в Императорския двор, но въпреки това новороденият самурай наследяваше определена аристократичност, която бе непозната за фермерите, занаятчиите и търговците. Затова въпреки облекчението си, че не е разпознат, Дайгоро се чувстваше някак обиден. Винаги се беше смятал за светски мъж — или поне за светско момче. Сега, след десет дни, прекарани на път, той се чувстваше като селяндур.

И това беше преди да прекоси моста и да се озове в самото Киото. Непрекъснато чуваше, че в Киото е студено и дори бе взел със себе си един плетен жакет. Сега, заради натиска от човешки тела по улиците, се чудеше как тук изобщо може да стане студено. Санджо Охаши не беше най-дългият мост, който двамата с Кацушима бяха прекосявали, но потоците хора, които влизаха и излизаха от града, бяха толкова плътни, че щеше да е по-добре да скочи с кобилата си в реката и да я преплува, вместо да прекоси моста като цивилизован човек. Кацушима само цъкна с език и каза:

— Търпение.

Дайгоро никога не бе виждал толкова много сгради в живота си. Те бяха построени толкова нагъсто, че маймуните просто прескачаха от покрив на покрив.

— Можеш ли да си представиш колко много храмове има тук? — попита Дайгоро. — Където и да хвърля камък, ще улуча някой.

— Същото се отнася и за бордеите — тъжно подхвърли Кацушима.

Десетина крачки по-късно Дайгоро зърна и първите южни варвари. Дванайсет мъже вървяха в група, със скръстени ръце и странни кръгли очи, наведени към земята, облечени в обикновени оранжеви роби. Дайгоро не се сдържа и зяпна противно бялата им кожа. Очите им бяха странни, твърде големи, с твърде много бяло. Не бяха обръснали главите си както трябва, а само темето, като самурай без кок. Един от тях имаше коса със същия цвят като на червеникавокафявия скопец на Кацушима. Косата на друг беше къдрава като на овца.

Почти половината град изглеждаше като построен наскоро. Къщите се издигаха плътно една до друга, магазините бяха наблъскани още по-нагъсто. В границите на един квартал Дайгоро видя три шивачници, един бъчвар, един ковач, един кожар, един обущар, един дърводелец, един майстор на хартия, един майстор на табели, бояджия на платна, две таверни, два ресторанта за суши, четири магазина за нудъли и три странноприемници, чиито общи зали предлагаха и храна. Дайгоро се чудеше какво толкова правят тези хора по цял ден, че имат нужда от такива количества храна.

Имаше цял квартал за купуване на хранителни продукти, а съвсем отделен за пазаруване на крабове, омари и други морски дарове. От време на време минаваше по някоя количка, толкова претоварена с клетки с кокошки или торби с ориз, че човекът, който я буташе, просто не можеше да се види. Имаше гейши, имаше и проститутки от по-нисша категория. Имаше кожари, ковачи, майстори на изделия от злато и сребро. На Дайгоро му се струваше, че каквото и да му се прииска, може да бъде намерено в разстояние от десетина крачки от мястото, където се намираше в момента.

В сърцето на суматохата се издигаше домът на Тойотоми Хидейоши, новопостроеният Джуракудай. Не беше трудно да бъде открит; човек просто трябваше да се огледа за златните покриви. Дайгоро не можеше да си представи колко сгради се криеха зад боядисаните в бяло стени, които ограждаха комплекса. Всяка една от тях бе увенчана със злато. Дори стената си имаше собствен покрив и хилядите му керемиди също бяха позлатени. Заоблените им ръбове проблясваха като малки слънца над зеленикавата повърхност на пълния с вода ограждащ ров.

Наложи се да обикаля доста около комплекса, за да открие входната врата; самият дворец беше като отделен квартал в него. От всеки ъгъл се виждаше извисяващата се триетажна кула, чийто островръх покрив също сияеше в злато. Дайгоро го намери за доста крещящо, но освен това установи, че се съмнява в собствените си инстинкти. Ако изминаването на сто и няколко ри по Токайдо не беше достатъчно, то шумът и суматохата по улиците на Киото окончателно го убедиха, че не знае нищо за света отвъд стените на собственото си имение.

И сега, чувствайки се смален пред сияещия златен палат, който се издигаше пред очите му, той се чудеше дали не е изгубил здравия си разум. Наистина ли бе толкова наивен да си мисли, че получаването на аудиенция при императорския регент няма да е по-трудно от посещението при някой семеен приятел? Той се изчерви при осъзнаването на собствената си наивност. Беше прекосил половината империя и сега нямаше и най-малката представа какво трябва да направи.

Невероятно, но в този миг Ясумаса Мио излезе да го посрещне.

Човек не можеше да го сбърка. Ако снежнобелият му кок не беше достатъчен да го разпознаят, то лъскавият му нагръдник бе толкова голям, че можеше да послужи за доспехи на кон. Докато минаваше през портала за посетители, сянката му се простираше широка и дълга зад гърба му.

— Млади господарю Окума! Какъв странен ден е днес. Онази змия Шичио ми каза, че мога да ви намеря тук, и ето ви и вас!

Дайгоро погледна към кулата, която се извисяваше над двореца. Това беше наблюдателница, а не отбранително съоръжение — стените й представляваха просто решетка от прозорци — така че ако в нея имаше някакви хора, Дайгоро би трябвало да може да ги забележи. Но кулата беше празна.

— Как е разбрал, че съм тук?

— А? Трябва да говорите по-силно, синко. Едно северняшко парвеню имаше нахалството да ми отреже ухото.

Мио притисна с превзет жест дланта си към белега на лявата страна на главата му и точно когато Дайгоро се накани да се извини, гигантът избухна в гръмогласен смях. Младежът се засмя с него, но не беше в настроение за шеги.

— Моля ви, генерале, кажете ми: Шичио изпратил ли е шпиони да ме следят? Как така е разбрал, че съм тук?

— Заради неговата проклета маска. Чиста дяволщина, ако питате мен. — Мио се подсмихна подигравателно и се изплю. — Казва, че е почувствал приближаването ви — не, почувствал е приближаването на меча ви, заяви той, и ако това ви говори нещо, още сега ви вземам за личен гадател. Буда ми е свидетел, че нечий ясен поглед към бъдещето ще ми свърши добра работа.

— Какво имате предвид?

— Шичио. Той се промени. Оставете го с неговите карти и числа и може да помогне на армията ви, но аз работя заедно с него от години и никога не съм го виждал да вади меч. Няма кураж да го направи. И изведнъж решава, че трябва да започне да носи мечове. Защо? Защо сега?

Докато говореше, Мио ги въведе в двореца и Дайгоро започна да оглежда внимателно всеки охранителен пост, всяка сграда, всяка пресечка. Докато двамата с Кацушима връзваха конете си, той запамети всяка врата и прозорец, които гледаха към коневръзите. Ако се наложеше да се изтеглят бързо, щеше да се нуждае от точна карта.

Кацушима също стоеше нащрек.

— Затова ли не сваляте бронята си? — попита той. — Защото не можете да предугадите какво смята да прави Шичио с мечовете си?

Мио погледна надолу към Кацушима — толкова висок беше — и изпръхтя развеселено през носа си.

— Говори направо, ронине.

— Много добре. — Лявата ръка на Кацушима се спусна към левия му хълбок и с едно движение на палеца си той освободи катаната в ножницата й. — Смятам, че човек, който е облечен за битка, обикновено възнамерява да воюва. И освен ако модата не се е променила толкова много от последния път, когато посетих Киото, мисля, че вие се подготвяте за битка.

Мио забеляза движението на ръката на Кацушима, но не посегна към собственото си оръжие.

— Може и така да е — рече той с по-мрачен глас от преди. — Може пък винаги да съм готов. — После плесна с длан по бронирания си корем. — А може би просто искам да попреча на вътрешностите ми да се изсипят навън. Откакто малкият ти приятел заби меча си в червата ми, ме боли всеки път, когато се блъсна в нещо — а с моите размери това се случва доста често!

Той отново се плесна по нагръдника, смеейки се гръмогласно на собствената си шега, след което махна с ръка на Дайгоро и Кацушима да го последват покрай чаената къща към градината, която се намираше от другата страна.

Хидейоши седеше на каменна пейка до спокойно малко езерце. Тревата наоколо беше тучна и зелена, осеяна с равни бели камъни, очертаващи криволичещата пътека до водата. Високи стени ограждаха градината, която почти не се виждаше иззад бамбуковите клонки, тихо шепнеше си под лекия бриз. В езерцето плуваха шарани, чиито цветове преливаха от бяло към оранжево и черно. От време на време се чуваше всмукващ звук, когато някоя от големите им зейнали уста се появяваше над повърхността.

Генерал Шичио също седеше до езерцето и галеше демонската маска, полегнала в скута му като някоя котка. На хълбока му висеше катана, точно както бе предупредил Мио, но тя не му подхождаше. Беше твърде къса и твърде чиста; недокосвана от потна ръка. Държеше я под странен ъгъл, като каишка на сандал, пъхната между погрешните пръсти. И въпреки това той гледаше Славна победа със страст, която граничеше с похотливост. Дайгоро и преди бе виждал желание за смърт в очите на съперниците си, но това беше нещо друго; приличаше повече на изнасилване.

— Я виж ти — възкликна Хидейоши, — какъв неочакван гост.

Дайгоро не помнеше всъщност колко грозен бе Хидейоши.

Което си беше за съжаление; той го намираше за доста приятна личност и смяташе, че съдбата е проявила необичайна жестокост, като е надарила с такава грозота един толкова представителен мъж. Но може би точно злочестият му външен вид бе родил невероятния чар на регента; може би това беше защитен механизъм, роден от нуждата в едно ненужно повърхностно общество. Дайгоро се зачуди защо самият той не се бе сетил да се поупражнява в очарователност; може би така щеше да успее да отрази някои от ударите, които бе понесъл в живота си заради хромия си крак.

— Седнете, седнете — Хидейоши посочи с жест каменната пейка, която се намираше от другата страна на езерцето. Повдигането на веждата му даде знак на слугите да се раздвижат безшумно. Още щом Дайгоро седна на пейката, в ръката му се озова чаша чай, а Кацушима получи малка чашка с уискито на южните варвари. На Мио дадоха цяла бутилка уиски, заедно с чаша, която направо се изгуби в огромната му ръка. И после слугите просто се изпариха. Хидейоши плесна с ръце по коленете си.

— И така, каква е причината за вашето посещение?

— Убийци — отвърна Дайгоро. — Току-що изхвърлих петдесет от тях от къщата ми.

Хидейоши се разсмя, оголвайки острите си зъби, които стърчаха във всички посоки.

— Много добре! Петдесет, казвате. Сигурно е била страхотна битка.

— Опитах се да я избегна, господарю регент. И почти успях, но усилията ми бяха саботирани.

— Нима? И от кого?

— От човека, който бе изпратил убийците, господарю регент.

Регентът приглади тънките си мустачки.

— Аха. Някакви местни размирици, така ли? Значи сте дошли на правилното място. Харесвам ви, Окума-сан. Впечатлихте ме. Кажете ми кой е подстрекателят и аз ще се разправя с него.

Потракващите плочки на бронята напомниха на Дайгоро, че Мио седи от лявата му страна, срещу Хидейоши и Шичио. Защо беше седнал при тях, а не при своите хора? Може би по-раншните подозрения на Кацушима се бяха оказали точни. Дали Мио се бе облякъл за битка? Беше ли заел позиция, готов да нанесе удар, или просто, сядайки до Дайгоро, бе показал отношението си към Шичио? Нямаше как да знае това, както не знаеше и как да отговори на въпроса на регента. Ако Мио не показваше подкрепата си за Дайгоро, а просто бе избрал подходящо за нападение място, то тогава обвиняването на Шичио щеше да е последното нещо, което Дайгоро щеше да направи в живота си.

Той се стегна, преглътна колебанията си и заяви:

— Генерал Шичио изпрати убийците, господарю мой. — След това зачака Мио да извади меча си.

Той не го направи. Продължи да отпива от уискито си. А Хидейоши се ухили все така приятелски.

— И преди съм казвал — рече той, — че силно ме впечатлявате, Окума-сан. Искате ли да узнаете по какво можете да разберете, че ви харесвам?

— Защото го казахте, господарю регент?

— Защото не изгорих дома ви до основи.

Топлината се стопи от лицето на Хидейоши. Но усмивката остана като зловеща, празна, ужасяваща маска.

— Във вас гори пламък, дете. Да дойдете чак дотук, придружен само с този ваш измършавял телохранител? Впечатляващо. Но да ме впечатлите, е едно. Да ме накарате да се обърна срещу един от най-високопоставените ми хора е нещо съвсем друго.

— Господарю — избъбри Мио, — той със сигурност не е искал…

— О, да, искал е. Нали така, Окума-сан? Искахте да намекнете, че генерал Шичио е изпратил убийци против волята ми. Смятахте, че проявата на смелост въпреки малкия шанс ще бъде достатъчна, за да ме убеди да го убия. Нали затова дойдохте чак дотук? Сам? Право в бърлогата на дракона?

— Не, господарю регент — отвърна Дайгоро. — Дойдох, за да сключа мир.

Думите му върнаха искрената усмивка върху лицето на Хидейоши — усмивка на тиранин, да, но не предишната влечугоподобна маска.

— Нима? — рече той. — И защо да се договарям с такава дребна мушица?

— Защото сте се договорили с баща ми. Защото честта го изисква.

— И пак тази чест! — Хидейоши се засмя и се плесна по коленете. — Никога няма да се изморите от нея, нали? Нека ви попитам нещо, Окума. Защо вие не убихте генерал Шичио?

— Господарю?

— Имахте тази възможност. Нагостихте ни в дома си; готвачите ви можеха да го отровят, нее? Или ако това щеше да засегне чувството ви за чест, защо не го убиете тук, сега? Въоръжен сте. Добър фехтовач сте. Ако този човек представлява такава заплаха за вашия дом, защо не му отрежете главата?

— Защото е от вашите хора.

— И какво от това? Честта си е чест, нее? Какво значение има кой ви е обидил? Какво значение има кои са му приятелите? Вие така или иначе сте длъжен да защитите честта си, нее? Направете го тогава. Посечете го.

— Боя се, че моят господар регент не разбира честта така, както я разбирам аз. Когато се договорихте с обединените господари на Изу, вие се договорихте с баща ми. Това означава, че аз трябва да ви смятам за мой съюзник. Честта ми забранява да се изправям срещу съюзник.

— Нима?

— Да.

— Дори ако този съюзник изпраща убийци в дома ви?

— Те са негови, не ваши, господарю регент. Освободете от длъжност генерал Шичио и аз ще го посека на място. В противен случай той ще продължава да бъде от вашите хора и договорът между домовете ни остава в сила.

Хидейоши се засмя. Шичио многозначително замълча. Той погледна Дайгоро с присвити очи и попита:

— Правилно ли чух, че заплашихте да ме убиете?

— Това не беше заплаха. Ако господарят ви ми заповяда, аз ще ви разсека на две. Ако не го направи, не ми остава друг избор, освен да преговарям.

— Вие? Да преговаряте с мен? — Шичио се ухили презрително. — Моля ви! Какво може да предложи червей като вас на такива като мен?

— Вие вписахте Сошитаке в списъка за Лова на мечове, нее? Разбирам напълно защо са включени Коясан и Тономине; регентът има врагове там. Но вие сте вписали третата планина в указа, нее? Всъщност няма да се изненадам, ако указът, донесен в имението ми, се окаже единственото копие, в което е вписано името Сошитаке.

Това беше просто предположение, стрела пусната в тъмното, но по начина, по който Шичио стисна зъби, Дайгоро разбра, че е улучил в центъра.

— Малко мече — произнесе сковано Шичио, — ще се отнасяш с уважение към мен или ще ти взема главата.

— Можете да го направите, когато пожелаете. Вие нямате чест; и най-слабата проява на неуважение ви стига. И тъй като аз не мога да направя нищо, за да променя това, единственото, което ми остава, е да кажа какво мисля. Вие се опитахте да обезоръжите семейството ми, генерале. Но всъщност мисля, че ви трябва едно малко нещо. Домът Окума притежава меч, който желаете — само един. Не е ли така?

— И какво, ако е?

— Тогава в замяна на писмено обещание, че нито вие, нито господарят регент ще обявявате война на клана ми, домът Окума ще ви предаде острието на Иназума.

Дайгоро чу как генерал Мио ахва.

— Не — прошепна той. — Това е мечът на баща ви.

— Вие на чия страна сте? — сопна му се Шичио.

Мио не му обърна никакво внимание.

— Обмислете добре това, момчето ми. Не може да няма друг начин.

— Заставам зад думите си — отвърна бързо и решително Дайгоро. Не можеше да си позволи да ги обмисля, както го бе посъветвал Мио. Вече беше скочил с главата напред; нямаше място за колебание.

По лицето на Шичио се плъзна коварна усмивка.

— Мечът и монахът.

— Монахът вече е мъртъв за света — отвърна Дайгоро. — Той никога повече няма да напусне манастира. Надявам се, че след като умре, духът му ще ви преследва до края на дните ви, но в този живот той не представлява заплаха за никого. И предложението за Иназума важи само сега. Приемете го или ми покажете вратата.

— Много си позволяваш, Малко мече.

Той беше прав и Дайгоро го знаеше. Шичио можеше да го убие с една дума. Дори не бе необходимо да го направи тук, където съдбата можеше да се обърне срещу него и острието на Славна победа да намери гърлото му. Достатъчно бе да изчака Дайгоро и Кацушима да излязат извън пределите на двореца, за да нареди на цял полк да ги нападне и убие.

Дайгоро можеше да разчита само на две неща. Едното беше алчността. Виждал я бе и преди, у брат си, чието страстно желание да притежава острието на Иназума го беше убило. Ако Шичио бе толкова луд по меча, както предполагаше Дайгоро, копнежът щеше да го заслепи. Погледът на генерала не се откъсваше от оръжието; може би мислите му също бяха съсредоточени изключително върху него, неподатливи на разсейване.

Вторият фактор в полза на Дайгоро беше по-скоро риск, свързан с реакцията на един мъж, който бе срещал само веднъж досега. Дайгоро гледаше изпитателно Хидейоши, опитваше се да разчете мислите му, но маймунското лице на регента не разкриваше нищо.

— Съгласен! — заяви Шичио и откъсна Дайгоро от опитите му да разчете мислите на Хидейоши. — Джун! Донеси принадлежности за писане.

Веднага се появи слаб и висок младеж, понесъл масичка за писане под едната си мишница и дървена кутия под другата. За нула време подреди върху масичката хартия, мастилена плочка, мастилен камък и четка. Слабият младеж нямаше нито самурайска прическа, нито меч, значи не беше военен, но фактът, че Шичио знаеше името му, подсказа на Дайгоро, че сигурно заема висок пост сред слугите. При мисълта за подобен слуга в съзнанието му се появи усмихнатото лице на Томо. Дайгоро се зачуди колко ли е дълбок наносният слой на дъното на езерцето. Беше ли достатъчно стабилен, за да издържи тежестта му? Ако беше, той можеше с две крачки да стигне до Шичио и да махне главата от кльощавия му паунски врат.

Не. С огромно усилие на волята младежът притисна ръце в скута си, за да им попречи да издърпат меча.

— От името на клана Окума… — започна Дайгоро и продължи да диктува условията на примирието. Слугата бързо написа две копия.

— Готово — каза Шичио, след като ги подписа и подпечата. — Дайте ми меча.

— Аз още не съм подписал — отвърна Дайгоро. — Няма и да го направя, докато господарят регент и генерал Мио не сложат подписите си.

Лицето на Шичио посивя, сякаш внезапно го беше повалила морска болест. Тъмните му очи погледнаха гневно към внушителната фигура на генерал Мио. Несъмнено Шичио бе замислял някакво предателство, но в момента, в който Мио подпишеше примирието, Дайгоро щеше да е сигурен, че семейството му е в безопасност. Всяка подлост от страна на Шичио щеше да засегне и Мио, а той живееше според кодекса Бушидо. Вземаше на сериозно честта си и беше способен да принуди Шичио да спази думата си.

Подписът на регента също бе необходим, защото Дайгоро трябваше да защити семейството си не само от войниците на Шичио. Генералът притежаваше загадъчна власт над Хидейоши и въпреки че Дайгоро не можеше да си я обясни, интуицията му подсказваше, че за Шичио няма да е трудно да насочи атаката на Тойотоми, срещу която мишена си избере. С печата си и няколко маха на четката Хидейоши отхвърли тази възможност като незаконна и — далеч по-важно — нечестна.

— Много добре — кимна нетърпеливо Шичио и подаде малката масичка на Хидейоши, който, след като подписа, накара слугата да я отнесе на Мио. — Това удовлетворява ли ви? — попита Шичио. — Искате ли още някой да се подпише? Императорът, може би? Или искате да видите дали боговете няма да му обърнат внимание?

— Не, това е напълно достатъчно, генерале. — Младежът се подписа с няколко символа на всяка страница, не Окума Изу-но-ками Дайгоро, а просто Дайгоро. За пръв път се подписваше по този начин.

После подаде на Шичио копие от подписания договор, заедно с втори свитък. Не му предаде Славна победа нетърсена.

— Какво има? — Шичио грабна двата документа от ръката му, както куче открадва храна от масата. След като хвърли настрани договора, който току-що бе подписал, той се наведе над втория свитък и го зачете, като след всеки ред бръчката между веждите му се задълбочи. — Проклет да си, Окума, какво означава това?

— Името ми вече не е Окума — каза Дайгоро. — Официално се отказвам от името и от титлата си.

— Не! — ахна Мио. — Окума-сан, какво направихте?

— Не мога да запазя името и меча на баща ми. Генерал Шичио се погрижи за това. Тъй като честта ме задължава да ги пазя, мога да задържа меча му единствено ако се откажа от името му. А сега, благодарение на вас, благородни мъже, семейството ми също е защитено. Благодаря ви.

— Пфу! — Шичио хвърли свитъка в езерото. Шараните се пръснаха настрани, сякаш хартията беше нападаща котка, а мастилото се разнесе по повърхността като тънки черни змийчета. — Защо трябва да ме интересува как ще се наречете? Иназума е мой.

— Иназума, който принадлежи на Окума, е ваш — уточни Дайгоро. — Аз вече не съм Окума.

Шичио се изправи на крака.

— Техническа подробност! Дайте ми меча си!

— Ако пожелаете да намокрите краката си, генерале, все още можете да различите датата на свитъка. Оставих едно копие на семейството ми по същото време, когато подписвах и това — преди три дни. Указът, с който нахранихте шараните на господаря си, предшества договора, който подписахте с мен.

Шичио беше бесен. Генерал Мио леко изсумтя. Хидейоши се разсмя толкова силно, че едва не падна от пейката си.

Смехът му само разгневи Шичио още повече. Няколко кичура от грижливо фризираната му коса паднаха пред лицето му и когато той ги отметна от изпотеното си чело, измъкна още няколко.

— Не! — изпищя той. — Ти подписа договора. Само един Окума може да се подписва за всички Окума!

— Един Окума — рече Дайгоро, — или техен назначен представител. Хей, ти — Джун беше, нали? — прочети първото изречение от договора.

Паднал на колене, мършавият младеж потърси договора из тревата.

— От името на клана Окума…

— Ето — прекъсна го Дайгоро, — виждате ли?

— Ха! — Смехът на Хидейоши изригна като мускетен куршум. — Тук вече те хвана, Шичио. Умен е, нали?

— Много — отвърна тържествено Мио. — Какво направихте, Дайгоро-сан?

— Надхитри лисицата — възкликна Хидейоши, който продължаваше изключително да се забавлява. — Подписа от името на семейството си вместо като един от тях! Харесва ми този малък негодник.

— Той е нагъл — каза Шичио; гласът му беше по-топъл от очакваното — топъл като змия, която шепне в ухото на Хидейоши. — Трябва да го накажеш. Той прояви неуважение към теб.

— Може би — отвърна Хидейоши, — но със сигурност ме накара да се посмея добре. Окума-сан — или Дайгоро, или както там се наричате — кълна се, че ако имах хиляда офицери като вас, досега щях да съм покорил Китай.

Дайгоро се поклони ниско. Регентът само поклати глава и се подсмихна.

— Бих ви предложил стая и храна за през нощта, на вас и на вашия телохранител, но дори самият аз не бих могъл да гарантирам безопасността ви. Шичио няма да заспи, докато някой не ви намушка с нож.

— С нож! — Кацушима произнесе думата с презрение; това беше детска играчка, подходяща повече за дялкане, отколкото за битка между двама мъже. — Нека да отиде да донесе. Ще го чакам.

— Спазвайте законите на гостоприемството — обади се генерал Мио с предупредителен тон. — Ако гостът предизвика битка в дома на друг човек, наказанието за подстрекателя е смърт.

— С удоволствие ще платя цената — заяви Кацушима. — Щом се преструва, че носи меч, нека го извади. Ако ли не, нека да си донесе ножа.

— Хайде, спокойно — намеси се Хидейоши със студен като ледена буря глас. — Не проваляйте преднината, която сте спечелили.

— Господарю регент — поклони се Дайгоро, — договорът…

— Да, да, договорът. Не се притеснявай, момче; аз държа на думата си — и макар да знам мнението ти за думата на един селянин, можеш да ми вярваш, че нямам намерение да залича семейството ти. По дяволите, дори самото спазване на договора ще ме развлича години наред. Не можеш да си представиш какви изблици на лудост очаквам да видя от Шичио заради това.

Внезапно Хидейоши отново бе самата топлота. Дайгоро разбра защо този човек е толкова опасен. Със сто хиляди войници зад гърба си, ум като неговия можеше да преобърне света — а ако решеше, Хидейоши можеше да събере милион.

Но колкото и своенравен да беше, регентът си оставаше отличен познавач на характери. Още докато произнасяше думите си, Шичио се зачерви от яд. Паунът се опита да заговори, може би дори се опита да изкрещи, но гневът го задави. Видът му накара Хидейоши да изсумти и да се изкиска.

— Смея да заявя, че за вас е най-добре да си тръгвате — рече генерал Мио, като изгледа Шичио така, сякаш онзи не беше паун, а бясно псе. — И най-добре по-скоро. — Той се изправи шумно на крака и поведе Дайгоро и Кацушима извън градината.