Стив Байн
Годината на Демона (57)

59.

— Марико!

Преди да се усети, Хан я беше притиснал в полунелсън. Марико продължаваше да стиска дългата черна брада в двата си юмрука. Един от полицаите изникна сякаш отникъде и повдигна Джоко Дайши под мишниците така, че тежестта на тялото му да не увисва изцяло на ръцете на Марико. Някой друг се притече на помощ на Хан и изви надолу дясната й ръка. Тя беше толкова вбесена, че не почувства нищо.

— Спокойно — каза Хан. — Пусни го, Марико. И без това нанесох достатъчно вреди на този случай. Няма нужда да добавяш към тях и обвинение в полицейски тормоз.

Това я отрезви. Тя разтвори юмруците си и отстъпи назад, разперила длани в жест на помирение или поне успокоение, че ще спре да се бие. Другите две ченгета отново настаниха Джоко Дайши на земята и го облегнаха на стената. Хан не отпусна хватката си.

— Сериозно говоря — прошепна той в ухото й. — Ония глупости, които направих преди, могат да ни попречат да повдигнем обвинение. Ти току-що свали този тип от мотора, Марико. Ако има само малки наранявания, тогава добре, той се хвърляше срещу теб. Но грубото тласкане насам-натам може да причини…

— Тежки травми. Което ще ни съсипе случая. Знам, Хан. Успокоих се.

Той предпазливо отпусна хватката си. Тя знаеше, че го бе изненадала с внезапното си нахвърляне върху заподозрения. Всъщност беше изненадала и самата себе си. Не бе осъзнавала колко дълбоко е привързана към този град — който не спираше да трупа гадости върху гърба на единствената си жена детектив. Командващи офицери, които се отнасяха с нея като с момиче, подчинени, които се отнасяха с нея като с равна, вестници, които си умираха да я превръщат в новина и дебнеха всеки неин подвиг, проваляйки всичките й шансове да работи под прикритие, и то само за да увеличат продажбите си за няколко часа. Колко пъти се беше питала защо не бе започнала работа в някой канадски полицейски отдел или пък в някой американски? Някъде, където плащаха по-добре, където наемът не беше толкова висок, където можеше да си намери приятел, който да не се страхува от професията й? И ето че се оказа достатъчно някой да спомене за заплаха от бомба в нейния град, за да й кипне кръвта. Джоко Дайши бе заплашил нейния дом. Дълго време не се бе чувствала някъде като у дома си, може би още от времето, когато беше малко момиче. Нищо чудно, че бе реагирала толкова яростно; нищо чудно, че беше изненадала дори себе си.

— Добре — въздъхна Хан и тя почувства как предпазливостта му се стопява. — Кажи ми какво научи от него.

— Една камара откачени окултистки глупости.

— Стига, Марико. Вземи се в ръце.

— Нищо не научих, ясно? Той каза, че целта е да се унищожат реда и хармонията, каквото и да значи това, по дяволите. Тоя тип не е с акъла си, Хан, което означава, че сме изгубили всичките си следи.

— Това прозвуча доста пораженски — отвърна той, — а ти не си човек, който се отказва. — Подхвана я под лакътя, завъртя я на другата страна и с бавна крачка започна да я отдалечава от техния заподозрян. Решението му се оказа правилно; достатъчно бе Джоко Дайши да се скрие от погледа й и пулсът й постепенно се успокои. — Хайде, помогни ми да мисля.

Марико се намръщи, засрамена от себе си. Хан беше прав: трябваше да се вземе в ръце. Но това не бе лесно, когато цялото разследване представляваше просто низ от несполуки. Първо се натъкнаха на опака сделка за наркотици. Нещата се объркаха още повече с появата на свръхкачествения дайши. Разследването му доведе до две кражби, които можеше и да са свързани с наркотика, ако не беше дребната подробност, че крадецът нямаше намерение да продава маската или меча, за да купува дрога. Като се добави и връзката с якудза, безсмисленото убийство в предградията и домашната газова камера, с какво разполагаше накрая тя? С най-странния случай, за който бе чувала — и това още преди някой да спомене думата култ.

За три дни те бяха разкрили повече мистериозни тайни, отколкото Марико смяташе за възможно и всяка една от тях, вместо да дава отговори, повдигаше нови въпроси. Марико не искаше да се предава. Искаше й се да може да напредва по-активно, но не разполагаше с нищо, което да й помага. Целият й случай беше пълна мъгла.

— Ами ако от самото начало сме объркали всичко? — попита тя. — Ами ако цялата история с шантавия култ е просто примамка?

— Сериозно ли говориш? Стигнали сме до средата на играта, Марико. Искаш да зарежем всичко и да се върнем на стартовата линия?

— Не, просто се чудя дали той играе нашата игра. Ами ако сме разтълкували погрешно всичко? Ами ако Божественият вятър е просто параван за операция на Камагучи-гуми?

Хан се намръщи и я погледна с любопитство.

— Това пък откъде дойде?

— Не знам. От отчаяние. Просто ми помогни да го разнищим. Кой печели най-много от онази идиотска сделка с Камагучи?

— Камагучи.

— Точно така. Те монополизират пазара за дайши, а в замяна трябва да се лишат само от някаква тъпа маска.

Хан поклати глава.

— И как обяснява това срещата ти с Булдога? Всеки наркоман в града иска стоката му; защо тогава е толкова вбесен?

— Нали ти казах, че не знам. Просто разсъждавам на глас…

— А аз съм изцяло на твое разположение, стига това да ни помогне да разберем къде ще избухнат онези бомби. Ще ни помогне ли?

Марико не трябваше да размишлява дълго върху въпроса му. Дори не беше нужно да отговаря; една примирена въздишка бе достатъчна.

— Виж какво, може и да си права. Може да сме бъркали през цялото време. Но може и от самото начало да си хванала вярната следа. Ти го профилира като откачен водач на религиозен култ, нее? Тогава да се заемем с откачения водач на религиозен култ. Какво ни дава това?

Марико кимна. Хан беше прав.

— Ако не си играе с нас — ако — то значи наистина вярва, че проповядва истината на Божествения вятър.

— Която е?

Тя сложи ръце на кръста си и погледна към тавана.

— Нещо, свързано с това, че устройството и редът задушават разума. Той иска хаос. Иска да разтърси хората.

— Най-накрая нещо, което има смисъл.

— А?

— Сделката с дайши. Ако я погледнеш от гледна точка на наркотиците, цялата история е пълно фиаско. Най-тъпият дилър на света доставя висококачествен продукт и забравя да провери дали някой иска да му плати за него.

Марико кимна.

— И попада точно в разгара на полицейска операция.

— Точно така. Ами ако погледнем на цялата история от гледната точка на един шантав водач на култ?

— Тогава разбутването на гнездото на осите може да се приеме като един вид духовно упражнение. На кого му пука, че ще се лиши от цяло състояние под формата на дайши, когато може да преобърне целия пазар на спийд с главата надолу? Направо разбива баланса на силите.

— Точно така — заяви със задоволство Хан. — Това трябва да е.

Марико почувства как нещо в съзнанието й се отпуска по същия начин, както тялото й, когато събличаше полата и нахлузваше удобните стари дънки. Двамата с Хан отново се бяха върнали към познатата рутина на бърза размяна на остроумни забележки, обмяна на идеи, които постепенно се изчистваха все повече, вместо да се разпадат.

— Но после какво? — попита тя. — Икономически хаос? Да сринем черния пазар и да видим каква част от законния бизнес ще замине с него?

— Защо не? Трябва да признаем, че якудза имат в тоя град много повече компании паравани, отколкото сме склонни да приемем.

Марико махна с ръка.

— Едва ли. Погледни тоя тип и ми кажи дали ти навява асоциации с луд бомбаджия икономист.

Двамата едновременно погледнаха към техния заподозрян. Докато разговаряха, те крачеха напред-назад, за да изразходват нервната си енергия, но от сегашното им разстояние маската на Джоко Дайши изглеждаше адски зловеща — особено след като мъжът, който я носеше, седеше самодоволно на пода, а ъгълчетата на устата му потрепваха в детинска усмивка. Марико си помисли, че кървава брадва в ръката щеше да му отива повече.

Той я погледна, сякаш доловил мислите й. От погледа му я побиха тръпки; в съзнанието й веднага изникна картината, в която той седи надвесен над леглото й, докато тя спи, наблюдавайки я иззад маската.

Хан забеляза потрепването й.

— Добре — решително произнесе той, — трябва да променим нещата. Всичките тези предположения няма да ни помогнат да намерим бомбите.

Марико забеляза, че Хан също се е променил. Походката му беше по-различна. Той нервно пружинираше на пръсти. По същия начин се бе държал и в буса на спецчастите, точно преди да започне операцията.

— Хан, дори не си го помисляй.

— Не искам, но сме отчаяни. Остави ме две минути насаме с него и ти гарантирам, че ще го накарам да ни каже къде са бомбите.

— Две минути? Допреди две минути ти се опитваше да ме разубедиш. Какво по-различно се случи оттогава?

— Случи се това, че този задник се кани да убие стотици невинни хора. Сакакибара сам го каза: какво значение има, че няма да получим нито една присъда, щом можем да спасим животи?

— Той нямаше предвид да измъкваме информацията с бой от заподозрения, Хан.

— Виж какво, аз ще поема вината. Кариерата ми и без това е прецакана. Трябва да разберем къде отива Акахата с бомбите.

— Няма да прекосим чертата. Точка.

Хан я гледаше умолително; очите му бяха пълни с болка, страх и гняв едновременно.

— Марико, доста време мина, откакто той избяга. С шибания си мотор. Защо си мислиш, че ще успеем да го намерим навреме?

— Защото държим шефа му и защото смятам, че размишленията ни преди малко доста помогнаха. Джоко Дайши е стратег, не пациент на психиатрията. Ти сам го каза: от негова гледна точка всичко, което върши, има смисъл. Цялата метафоричност на Вятъра — разпиляването в различни посоки, наслуки, разбиването на реда — това е истинската маска. Той не се води по някакви си божествени халюцинации, а има план. Има разписание. Има… мамка му.

— Какво?

Марико го ощипа по ръката.

— Сделките с наркотика. Заплащането на уротропина със спийд вместо с пари. Той ни е подвеждал още от самото начало.

— Успокой топката, Марико. Какво съм пропуснал?

— Веднага щом разбрахме за уротропина, какво си помислихме?

— МДА… — Марико сякаш видя как мислите му се променят, преминавайки от отчаянието към добре познатото им прехвърляне на идеи. — Няма начин. Смяташ, че е решил да приготви бомбите си с уротропин само за да ни заблуди? Да ни накара да си мислим, че е просто поредният дилър на спийд?

— И се получи, нали?

— Стига де. Искаш да кажеш, че е знаел, че ще тръгнем първо след уротропина, преди да подхванем цианида?

— Да.

— И е знаел, че ще стигнем до извода, че готви МДА?

— Не стигнахме сами, Хан; той ни подтикна. Той не само прави бомби, нали? А готви и бутикова дрога с редки съставки, като знае точно какво ще предположи всяко наркоченге, което попадне на тези съставки.

— И двамата с теб изобщо не поставихме под въпрос предположението си, докато не видяхме това. — Хан посочи с пръст сгъваемите маси, подредени покрай стената — производствената линия за експлозиви. Той поклати слисано глава. Не намираше сили да погледне Марико в очите; беше смазан от мисълта, че Джоко Дайши ги бе измамил толкова успешно. — Този тип винаги е няколко хода пред нас.

— Да.

— Месеци пред нас. Дори години. — Той се изсмя презрително. — Нали не смяташ, че си е записал всичко в календара?

— Години напред… — Марико дори не смяташе да го произнася на глас. Тя също погледна към масите и мешавицата от чаркове върху тях. Пирони и гайки: шрапнели. Симкарти, жички, стари модели мобилни телефони: дистанционни детонатори. Точно до тях — изкормени фенерчета: преносими детонатори. Всеки един от тези предмети беше абсолютно безвреден. Единственият начин да ги приемат за опасни бе да проявят далновидност.

В този момент тя го видя. Годината на демона. Точно над масите.

— Мамка му, Хан, през цялото време е било пред очите ни. Той има календар!

Тя се обърна и се затича. Ченгетата, които пазеха Джоко Дайши, веднага се подредиха в защитна бариера, в случай че Марико беше готова за втори рунд. Но тя се насочи към производствената линия и по-точно към астрологичния календар, който висеше над нея.

Само един ден, който се намираше точно в центъра, беше ограден. Марико не можеше да разгадае останалото — твърде много месеци, твърде много странни астрологични завъртулки, — но тя знаеше със сигурност, че напоследък Джоко Дайши бе ускорил нещата. Подготвяйки се за Годината на демона. За уречения час. Можеше да се обзаложи, че ограденият ден е днес. Или утре, ако извадеше късмет, но нямаше повод да се надява, че късметът ще я споходи.

Не. Не трябваше да разчита на късмета. Вече бе видяла и друг календар със заградена днешна дата. В малката брошурка с размери на портфейл за сезона на „Йомиури Джайънтс“. Все още я носеше в джоба си.

— Хан! — Тя извади брошурката от найлоновата й торбичка и я разгърна бързо, като едва не я скъса. Само една среща беше оградена. Домакинска среща. Днес.

Тя бе започнала преди три часа.

— Целта им е срещата в „Токио Доум“ — заяви Марико. — Трябва да отидем…

— Не — прекъсна я Хан и тя проследи погледа му към Джоко Дайши. Кучият му син продължаваше да изглежда като доволно хлапе, което обаче очакваше нещо, а не което вече беше спечелило. — Не сме чули нищо по радиостанцията. Ако е имало нападение, щяхме да получим обаждане — или поне щяхме да чуем за него, нее?

Той извади телефона си от джоба и стартира приложението, което изписваше резултатите.

— Хайде де, хайде — нетърпеливо го подкани. — Така, играта още не е свършила. Краят на осмия ининг, два аута, „Джайънтс“ водят с пет на четири.

— Хан, изобщо не ме интересува резултатът…

— Казвам само, че играта не е свършила. Пейките са все още пълни, Марико. Пейките са все още пълни.

Изпуснал е момента, помисли си Марико. Не беше нужно Хан да го казва. Но според нея логиката му се пропукваше.

— Акахата е закъснял, ако е възнамерявал да заложи бомбите под пейките. Трябвало е да го направи по средата на играта. Както ти сам каза: ако играта беше свършила…

— Половината пейки щяха да са празни. Хората щяха да бързат за влака.

— Влакът! — Кожата на Марико се смрази. — Хан, той смята да удари влака.

— Не. О, не, не, не. — Хан започна да трепери. — Ами ако той… ами ако не успеем…?

Парализа чрез анализ, помисли си Марико. Нямаше време да обмислят най-лошия сценарий; двамата с Хан трябваше да действат.

— Да тръгваме — реши тя. — „Джайънтс“ са любимият ти отбор. Сигурно си гледал милион срещи. Коя е най-близката станция?

— Четири са. Едната е на железницата, другите три са на метрото.

Марико погледна към Джоко Дайши, който ги наблюдаваше с нетърпение.

— Той иска да предизвика хаос, нали? Да припомни на хората някогашните страхове?

— Значи е метрото — кимна Хан. — Също като атаката със зарин, когато бяхме още малки.

— Точно така.

— Най-добрите възможности са станция Суйдобаши или станция Коракуен. Касуга се намира наблизо, но другите две винаги се напълват с народ след края на играта. Ако иска много жертви, ще избере Суйдобаши или Коракуен. — Лицето му пребледня. — Марико, те ще са се натъпкали като сардини там долу. Ще бъде същинска касапница.

Марико се затича към вратата; Хан я следваше на две крачки. Нямаше време да дава заповеди на останалите от екипа; имаше твърде много за обясняване, твърде много неизяснени въпроси, които трябваше да се решат на място, преди да се мисли за пълна предислокация на хората й към станциите на метрото.

— Ти поеми Суйдобаши — каза тя на Хан, — аз ще взема Коракуен.

— О, мамка му — изпъшка той.

Марико чу как стъпките му се забавиха. Поглеждайки през рамо, го видя да спира за миг и да поглежда към телефона си, преди да се опита да го пъхне обратно в джоба си.

— В средата на деветия са — обясни той. — Все още е пет на четири. Остават три аута, преди целият ад да се изсипе.