Вениамин Каверин
Двамата капитани (86) (Роман в два тома)

Първа глава
„Ти не го познаваш“

Иван Павлович от деликатност излезе от вагона, а Валя продължаваше да предава поздрави за някой си Павел Петрович от животновъдната ферма: „Брей, дявол го взел! И на доктора! Насмалко щях да забравя“, докато най-сетне Кира се върна и го отведе за ръка. Ние останахме сами. Ох, как не ми се искаше Саня да заминава!

Ето какъв беше той в тая минута — искаше ми се да го запомня целия, а не само очите му, на които се бях нагледала: стоеше без фуражка, изглеждаше много млад и аз му казах, че за него е още рано да се жени. В униформа ми се струваше по-висок, но все пак си беше нисък на ръст и навярно затова понякога се повдигаше на пръсти — както ей сега, когато се обърнах. Беше спретнат, стегнат, а на темето му стърчеше кичур, който чудно му приличаше, особено когато се усмихваше. В минутата, когато се прегърнахме и аз за последен път се обърнах, той се усмихваше и приличаше на оня смел, мургав, мил Саня, в когото някога се бях влюбила.

Всички бяха някъде наоколо, но аз не виждах никого и насмалко щях да падна, когато слизах от платформата. Ох, как не ми се искаше да заминава!

Той размаха фуражка, когато влакът тръгна, а аз вървях редом с влака и все казвах: „Да, да“.

— Ще пишеш ли?

— Да, да!

— Всеки ден?

— Да!

— Ще дойдеш ли?

— Да, да.

— Обичаш ли ме?

Последното той попита шепнешком, но аз се досетих по движението на устните му.

— Да, да!

От гарата ние тръгнахме да изпратим Иван Павлович и по пътя той приказваше все за Саня.

— Главно, не бива да го разбираш прекалено сложно — каза той. — А ти си самолюбива и на първо време все ще се карате. Ти, Катя, изобщо не го познаваш.

— Хубава работа!

— Знаеш ли каква е неговата главна черта? Той ще си остане винаги юноша, защото това е пламенна душа, която си има свои идеали.

Той ме погледна строго и повтори:

— Душа, която си има свои идеали… А ти си горда — и може да не забележиш това.

Аз се засмях.

— Тук няма нищо за смях. Разбира се, горда си, а пък като момиче беше съвсем друга. А той е избухлив. Ти, Катя, изобщо помисли си за него.

Аз казах, че и без туй мисля за него прекалено много и че той съвсем не е чак толкоз хубав, та само за него да мисли човек.

Но вечерта аз тъй и сторих: седнах и почнах да мисля за Саня. Всички бяха излезли. Валя и Кира бяха отишли на кино, а Александра Дмитриевна — в някакъв клуб да декламира литературен монтаж по Горкиевия разказ „Страсти-мордасти“, който тя сама бе съставила и с който много се гордееше. Аз седях дълго над своята карта, а сетне я зарязах и почнах да мисля.

Да, Иван Павлович е прав — аз не го познавам. Все още неволно си представям онова момче с куртка, което някога ме чакаше в градинката на „Триумфалния площад“ и току ходеше насам-нататък, докато се запалиха лампите и докато аз изведнъж се осмелих и тръгнах през площада срещу него. Онова момче, което прегърнах, въпреки това че три училища — нашето, 143-то и 28-то — можеха да видят как се целуваме! Но това момче съществуваше вече само във въображението ми, а новият Саня не приличаше на него, така както нашата първа целувка не приличаше на онова, което съществуваше сега между нас.

Но аз съвсем не го разбирах прекалено сложно! Аз просто виждах, че зад оня свят от мисли и чувства, които знаех преди, в него се е появил още един цял свят, за който нямах никакво понятие. Това беше светът на неговата професия — мирът на еднообразните и опасни рейсове до Крайния Север, неочаквани срещи с познати летци в Дома на авиаторите, детски възторзи пред нова машина, светът, без който той не би могъл да преживее дори седмица. Но в тоя свят аз още нямах място. Веднъж той разказваше за някакъв опасен полет и се улових в едно твърде странно чувство — аз го слушах тъй, като че ли той ми разказваше за някакъв си другар. Не можех да си представя, че именно той е бил оня, който, застигнат от снежната буря, само по чудо не е загинал при кацването, а след туй три денонощия е седял в самолета, като се е старал да не заспива, и бавно е замръзвал. Глупаво беше това, но аз казах:

— А ти не можеш ли да наредиш така, че това да не се случва повече?

Той се смути и каза насмешливо:

— Добре, повече няма да се случва.

… Разбира се, Саня можеше сам да ми предаде разговора си с Вишимирски. Но той бе помолил Иван Павлович да стори това. Саня бе почувствувал, че работата съвсем не се състоеше в туй, че той лично беше прав. Тук имаше не лична правота, а съвсем друга и аз трябваше да я изслушам именно от Иван Павлович, който любеше мама и до днес бе останал самотен и нещастен. Аз знаех, че в оная вечер Саня ме чакаше на улицата и никак не се зачудих, когато го видях на ъгъла на „Воротниковска“ и „Садовая“, пред входа на градинката. Но не се доближи, макар да знаех, че той вървя зад мене до вкъщи. Той разбираше, че на мен ми е нужно да бъда сама и че колкото да му бях близка в оная минута, аз му бях все пак и страшно далечна, защото той се оказа прав; аз не бях права и бях оскърбена от това, което узнах от Корабльов.

През всичкото време, докато Саня беше в Москва, ние прекарахме само една вечер заедно. Той дойде твърде уморен и Александра Дмитриевна тутакси излезе, макар да й се искаше да ни разкаже колко й е трудно, когато излиза пред публиката, и как непременно трябва да се вълнува, че иначе нищо не би излязло. Слънцето захождаше и нашата тясна уличка „Сивцев Вражек“ беше така изпълнена с него, като че ли то бе махнало ръка на целия свят и бе решило да остане завинаги в тази крива уличка. Аз налях на Саня чай — той обичаше силен чай — и все гледах как яде и пие, и най-после той ме застави и аз да седна и заедно да ядем и пием чай.

След това той изведнъж си спомни как ние ходехме на пързалката и измисли, че веднъж там ме целунал по бузата и че „това било нещо си страшно твърдо, мъхнато и студено“. А аз си спомних как той съдеше Евгений Онегин и как през всичкото време гледаше мрачно, а след това в заключение нарече Гришка Фабер „солиден“.

— А помниш ли „Григориев е ярка индивидуалност, а не е чел Дикенс“.

— То се знае! А оттогава прочете ли го?

— Не — тъжно каза Саня, — все нямах време. Волтер прочетох — „Орлеанската дева“. У нас, в Заполярие, в библиотеката, не знам защо, имаше много Волтерови книги.

Неговите очи изглеждаха много черни в мрака и изведнъж ми се стори, че виждам само тия очи, а всичко наоколо потъмнява и изчезва. Исках да кажа, че е смешно това, дето в Заполярие има толкова много Волтерови книги, но ние изведнъж много пъти се целунахме. В тая минута позвъня телефонът, аз излязох и половин час разговарях със своята стара професорка, която ме наричаше „детенцето ми“ и която искаше да знае непременно всичко — и къде обядвам сега, и купила ли съм си оня хубавичък абажур от „Мюр“… А когато се върнах, Саня спеше. Аз го извиках, но изведнъж го съжалих, приседнах до него със свити крака и почнах да го разглеждам отблизко.

Тази вечер Саня ми предаде дневниците на щурмана и всички книжа и снимки. Дневниците бяха поставени в особена папка с ключенце. Когато Саня си отиде, дълго разглеждах тия изпокъсани по краищата страници, покрити с криви, гъсти редове, които изведнъж ставаха безпомощни, широки, като че ли ръката, разбързала се, още пишеше, а мислите вече бродеха кой знае къде. Каква упоритост, каква сила на волята трябва да има човек, за да прочете тия дневници!

Канджата с надпис „Света Мария“ беше останала в Заполярие, но Саня донесе снимката и навярно нито една канджа на света не е била фотографирана така хубаво!

Всичко това беше като отломки на една голяма история, разпиляна по целия свят, и Саня беше ги събрал и написал тази история и още ще напише. А аз? Аз нищо не бях направила и ако не беше Саня, даже не бих узнала нищо за моя баща освен това, което знаех, че баща ми в оня прощален ден на Енската гара ме е взел на ръце и за последен път ме е подхвърлил високо и ме е уловил със своите добри големи ръце.

Аз обещах на Саня да му пиша всеки ден, но нямаше за какво да му се пише всеки ден: както и по-рано, живеех у Кирини, четях и работех много, макар че това не беше много удобно, защото сандъците с колекциите така си и стояха в антрето, а картата трябваше да чертая на рояла.

През това лято за пръв път не излязох от града — трябваше да обработя материалите от 934-та и 935-та година, и Башкирското отделение, в което служех, ми разреши да остана през лятото в Москва.

Баба идваше при мен почти всеки ден и изобщо всичко беше прекрасно — между впрочем и за това, че Валя и Кира изведнъж станаха някак мълчаливи, сериозни и през всичкото време седяха и тихо разговаряха в кухнята. Нямаше къде другаде да се дянат, защото цялата квартира се състоеше от една старинна голяма кухня, която беше разделена на две — „същинска кухня“ и „нещо като кухня“. Валя и Кира седяха зад преградката, т.е. в „същинската кухня“, така че Александра Дмитриевна трябваше сега да готви вечерята там, където беше „нещо като кухня“.

Валя вече не подаряваше цветя — очевидно той нямаше пари, — но затова веднъж донесе бяла мишка и много се огорчи, когато Кира почна да крещи и скочи на масата. Той дълго й обяснява, че това е прекрасен екземпляр — мишка албинос, рядкост! Но Кира все крещеше и не искаше да слезе от масата, тъй че той трябваше да завърже мишката албинос в носната си кърпа и да я остави на масичката в антрето. Но там я намери Александра Дмитриевна, която се бе върнала от своя концерт, и тогава се чу такъв писък, че Валя трябваше да си иде със своя подарък.

Но през нощите, когато ние с Кира, нашептели се на провала, една след друга си казвахме: „Хайде да спим!“ и тя изведнъж заспиваше, а в съня лицето й получаваше смешно щастлив израз. В тия минути, когато оставах сама, тъгата ми най-после проникваше до сърцето. Аз почвах да си мисля, че тяхната любов е чудна, най-хубавото време в живота им, и че тя не прилича на нашата! Те са заедно и се виждат всеки ден, а ние сме така далеч един от друг!

И като от прозорец на влак аз виждах поля и гори и отново поля, след туй безкрайни, непроходими Сибирски гори и студените ленти на северните реки, и безкрайни равнини, покрити със сняг, безкрайните пространства, които бяха между нас.

„Разбира се, ние ще се видим — уверявах себе си. — Ще замина при него и всичко ще бъде прекрасно. Две години не съм вземала отпуск, а сега ще си взема и ще замина или пък той ще дойде, може би даже още през юни.“

Но тъгата не ми минаваше и изведнъж, ужасена, почвах да мисля, че той може да загине…

Картата бе трудна, защото предишните карти бяха много забъркани и сега трябваше да се прави всичко отново. Но колкото по-трудно беше, толкова с по-голямо усърдие работех в тия дни след заминаването на Саня. Въпреки моите „нощни страхове“ живеех с чувството като че ли всичко тежко, неприятно и неясно оставаше назад, а напред — само интересното и новото, от което сърцето замира и ти става весело, леко и малко страшно.