Вениамин Каверин
Двамата капитани (27) (Роман в два тома)

Осма глава
Училищният театър

На пръв поглед какво ли друго освен добро можех да очаквам аз от това познанство? А пък не мина и половин година, и аз бях прогонен от тая къща…

Историята почна от училищния театър, а пък историята на училищния театър започна от това, че един прекрасен ден Корабльов дойде в час и заяви, че тия дни в училищния салон ще се състои представление.

Отдавна вече беше минало времето, когато на събранията на петокласниците Кавичката предлагаше да се обяви бойкот на омразните „Мустаци“. Вече никой не се дразнеше от дългите крака на нашия географ, от неговата точност и дори от това, че той, както е известно, „обича да си пъха носа в чуждите работи“. Едно му беше простено зарад това, че беше виждал живи йоги в Индия, друго — за това, че беше ял развалени яйца в Китай. Сега той беше намислил друга забава — училищен театър. За театъра бяха нужни режисьори, актьори, художници, дърводелци, столари, шивачи — и изведнъж се оказа, че представители от всички тия професии се учат в нашето училище. Намери се дори поет-драматург — Настя Шчекачова.

За съжаление аз помня зле трагедията „Настана часът“, с която беше открит първият сезон на нашия театър. Същността й, струва ми се, се заключаваше в това, че някаква бездетна баронеса осиновява едно момче, без да знае, че то било еврейче. Но това знае бавачката — отрицателен тип, шантажистка, — и тя иска пари, заплашвайки, че в противен случай ще разкрие пред цял свят позора. Между това детето пораснало и иска да се жени. Именно тук и започваше трагедията.

Малко странно беше, че Иван Павлович (тъй се казваше Корабльов) даваше всички най-добри роли в нашия театър на такива деца, на които отдавна бяха махнали ръка. В трагедията „Настана часът“ ролята на осиновеното дете — благороден герой и положителен тип — играеше Гришка Фабер, страшилището за учителите, първият главатар на всички скандали и безобразия в училището. Той играеше хубаво, само че много силно крещеше. Единадесет пъти го изкараха с ръкопляскания пред завесата. Той стоеше зад кулисите мокър като мишка, като трепереше от вълнение и не вярваше на ушите си, а ръкоплясканията не стихваха и не стихваха. Той се прослави. След това тоя прославен актьор започна страшно да се надува, но престана да прави безобразия.

С една дума, театърът произведе най-неочаквано въздействие върху четвърто училище. Децата, които ходеха на училище „не толкоз да се учат, колкото да се хранят“, както казваше Корабльов, ненадейно се оказаха в „трудови отношения“.

Между другото мога да кажа, без да се хваля, че това беше чудесен театър. Ние дори ходехме на гастроли в другите училища. Всеки ден ние ходехме у Корабльови — той живееше на Вортниковска улица — и слушахме как репетират нашите актьори. Репетициите с участието на Гришка Фабер можехме да слушаме от двора, без да влизаме в квартирата. Въобще това беше страшно интересно. Отначало аз лепях афишите, след туй почнах да ги рисувам и един от тях, със зелен папагал, излезе така сполучлив, че Корабльов си го задържа за спомен.

За четвъртото училище почнаха да приказват из Москва, а в четвъртото училище почнаха да приказват за Корабльов — главен режисьор и в същото време главен гримьор, бутафор и декоратор. Момичетата от горните класове откриха, че Корабльов бил красив. Не красив, а интересен. Че какво пък! Той и наистина беше интересен, особено когато идваше в новия си сив костюм, сух, строен, пушеше с дълго цигаре и като се смееше, си сучеше мустаците.

Не знам дали нашият театър хареса на другите учители. Николай Антонич седеше на първия ред при всяка премиера и ръкопляскаше най-силно от всички. Значи харесваше му. Но, чини ми се, той не беше много доволен от това, че сега в училището се повтаря на всяка стъпка името на Корабльов: „Ще кажа на Иван Павлич“, „изпрати ме Иван Павлич“ и т.н. Може би не трябваше през всичкото време да се разказва на Николай Антонич за Корабльов какъв добър бил той и пр.

Николай Антонич слушаше с интерес, мърдаше пръсти, смееше се, бледнееше.

И изведнъж стана катастрофа.