Вениамин Каверин
Двамата капитани (20) (Роман в два тома)

Първа глава
Слушам приказки

„До първия топъл ден“ — така си мислех аз. Ще минат студовете — и довиждане, няма да ме видят вече в детския дом! Но излезе другояче. Не избягах. Задържаха ме четенията…

Сутрин отивахме на фурната за хляб, след това се занимавахме. Считаше се, че сме в първи клас, макар че някои от нас според възрастта си би трябвало да бъдат вече в шести.

Учеше ни една стара учителка, Серафима Петровна, която идваше в училището с туристическа раница на гръб… Наистина трудно ми е да ви обясня на какво ни учеше тя.

Спомням си, че учехме за патицата. Това бяха едновременно три урока — по география, естествознание и руски език. На урока по естествознание патицата се изучаваше като патица, какви крила има, какви крака, как плува и т.н. На урока по география същата патица се изучаваше като обитател на земното кълбо: трябваше да се покаже на картата къде живее тя и къде не. На урока по руски език Серафима Петровна ни учеше да пишем думата „па-ти-ца“ и ни прочиташе нещо за патицата на Брем. Между другото тя ни съобщаваше, че на немски патица се казва еди-как си, а на френски еди-как си. Струва ми се, това се наричаше тогава „комплексен метод“. Въобще всичко излизаше „между другото“. Много е възможно Серафима Петровна да беше объркала нещо в тоя метод. Тя беше възстара и носеше на гърдите си седефено часовниче, забодено с карфица тъй, че вдигнати на урок, ние винаги гледахме колко е часът.

Затуй пък вечерно време тя ни четеше. От нея за пръв път чух приказката за сестрата Альонушка и брата Иванушка.

Слънцето високо,

кладенец дълбоко.

Жегата пече

и потта тече.

Стои пълно с водица

едно козе копитце.

Особено ме бяха поразили Али Баба и четиридесетте разбойника. „Сезам, отвори се!“ Бях много огорчен, когато много години по-късно прочетох в един нов превод на „Хиляда и една нощ“, че трябвало да се чете не Сезам, а Сим-Сим и че това било някакво си растение, чини ми се, коноп. Сезам — това беше чудо, магьосническа дума. Колко бях разочарован, когато узнах, че това било просто коноп.

Може да се каже без преувеличение, че бях потресен от тия приказки. Най-много ми се искаше сега да се науча да чета като Серафима Петровна.

Общо взето, детският дом ми хареса. Топло, не вее, хранят ни и на това отгоре ни учат. Не е скучно, във всеки случай не е много скучно. Другарите се отнасяха добре с мене — навярно затуй че бях дребничък на ръст. Още първите дни се сприятелих с двама побойника и ние не си губехме свободното време напразно.

Единият от моите нови приятели се казваше Ромашка. Мършав, с голяма глава, на която растяха в безпорядък котешки жълти косми. Носът му беше сплескан, очите — неестествено кръгли, брадата квадратна, доста страшна и несимпатична мутра. Сприятелихме се с него зарад ребусите. Аз решавах добре ребуси, а това го подкупи.

Другият беше Валка Жуков, лениво момче с много планове. Ту се канеше да постъпва в Зоологическата градина, за да се учи как се укротяват лъвове, ту го влечеше към пожарното дело. Във фурната му се искаше да бъде хлебар, от театъра излизаше с твърдото намерение да стане актьор. Впрочем идваха му и смели мисли.

— А какво ли ще бъде… — почваше той замислено.

— … Да се прокопае цялата земя и да се излезе на другата страна — подемаше подигравателно Ромашка.

— А какво ли ще бъд…

— … Да се глътне жива мишка…

Валка обичаше кучетата. Всичките кучета по Садово-Триумфална улица се отнасяха към него с голямо уважение.

Но все пак Валка си беше само Валка, а Ромашка — Ромашка. И единият, и другият далеч не можеха да се сравнят с Петка.

Не мога да изразя колко мъчно ми беше без него.

Обиколих всички места, по които бяхме скитали заедно, разпитвах за него безпризорните, дежурях пред разпределителите, пред детските домове. Няма и няма. Дали е заминал за Туркестан, като се е мушнал в някакъв сандък под международния вагон? Или се е върнал вкъщи пеша от гладната Москва? Кой го знае.

Едва сега, през време на тия всекидневни скитания, опознах и обикнах Москва. Тя беше тайнствена, огромна, снежна, заета с глада и войната. Карти висяха по площадите и червеният конец, крепен от знаменца, минаваше нейде между Курск и Харков, като се приближаваше към Москва. Чаршията на Охотни ряд беше ниска, дълга, дървена и нашарена. Художници-футуристи^[1] бяха нарисували по стените й странни картини — хора със зелени лица, църкви с падащи кубета. Също такива картини украсяваха високата ограда на улица „Тверская“. По прозорците на магазините висяха плакатите на Рост:

Яж ананаси,

яребици яж,

денят ти последен

иде, богаташ!