Вениамин Каверин
Двамата капитани (115) (Роман в два тома)

Четиринадесета глава
Губя надежда

Берта почина в средата на декември, в един от най-страшните дни на чести тревоги, когато бомбардировките почваха от сутрин или по-вярно не прекъсваха от нощта. Тя не умря от глад — бедната Розалия Наумовна десет пъти повтори, че това няма нищо общо с глада.

Тя непременно искаше да погребе сестра си в тоя ден, в който се полагаше според обреда. Но беше невъзможно. Тогава тя нае един дълъг, тъжен евреин и той цяла нощ чете молитви над покойницата, която беше положена на пода в саван от два непоръбени чаршафа — също според обреда. Бомби избухваха твърде наблизо, не остана нито едно цяло стъкло тая нощ на булеварда „Максим Горки“. По улиците беше светло и страшно от пожарите, от розовочервения сняг, но тоя тъжен човек седеше и мърмореше молитви, а след това преспокойно заспа; когато влязох призори в стаята, намерих го спокойно заспал до покойницата с молитвеник под главата.

Ромашов намери ковчег — тогава, през декември, това беше все още възможно, и когато слабата бабичка легна в тоя огромен, грубо изкован сандък, мене ми се стори, че и в ковчега тя се сви от страх в ъгъла.

Трябваше сами да копаем гроб — гробарите искали много висока цена, според Ромашов „нечувана“ цена. Той нае онези момченца, които Розалия Наумовна учеше как да боядисват.

Твърде оживен, той слезе десетина пъти долу в двора, шушукаше нещо на коменданта, потупваше Розалия Наумовна по рамото и в края на краищата й се разсърди, защото тя настояваше Берта да бъде погребана с новите чаршафи.

— Чаршафите могат да се сменят — викаше той. — Те няма да й бъдат нужни. В най-добрия случай след два дни ще свалят от нея тия чаршафи.

Аз го изпъдих и казах на Розалия Наумовна, че всичко ще бъде тъй, както тя иска.

Беше ранно утро. Ситен, твърд снежец се въртеше във въздуха и мигом падаше на земята. В това време Ромашов и момчетата, като се блъскаха о стените на стълбището и неумело завиваха по площадките, свалиха ковчега на двора и го поставиха на шейната. Исках да дам на момчетата пари, но Ромашов каза, че се е уговорил за хляб.

— По сто грама в аванс, нали е добре, деца — весело каза той.

Без да го погледнат, момчетата се съгласиха.

— Катя, ще се качите ли горе — продължи той. — Бъдете добра, донесете ми, моля ви се, хляба; той е в шинела ми.

Не разбирам защо той беше сложил хляба в шинела си — навярно за да го скрие от Розалия Наумовна или от вчерашния евреин. Шинелът му бе закачен в антрето; той отдавна ходеше с полушубка.

Качих се и помислих, че трябва да се облека с по-дебели дрехи. Още от вечерта ме тресеше малко и по-добре беше може би да не ходя на гробищата, до които имаше цели седем километра. Но се боях, че Розалия Наумовна без мене ще падне из пътя.

Парче хляб, завито в хартия, беше скрито в джеба на шинела му. Почнах да го изваждам. Заедно с хляба се измъкна и някаква мека торбичка. Торбичката падна и аз отворих вратата на стълбата, за да я дигна — в антрето беше тъмно. Тя беше жълта кожена кесия за тютюн; ние пращахме на фронта между другите подаръци и такива. Помислих малко и развързах кесията. В нея имаше прегъната на две картичка и някакви пръстени. „Взел ги е срещу нещо някъде“ — си рекох с отвращение. Картичката беше някаква фотография, твърде стара, издула се, с надпис на гърба, който трудно можеше да се прочете, защото буквите се бяха съвсем разлели и зацапали. Бях се наканила вече да пъхна снимката обратно в кесията, но странно чувство ме задържа. Стори ми се, че някога съм държала в ръката си тази снимка.

Излязох — на стълбата беше по-светло, и почнах буква по буква да разчитам надписа: „Ако искаш да бъдеш…“ — прочетох аз. Бяла остра светлина падна пред очите ми и ме удари направо в сърцето. На снимката беше написано: „Ако искаш да бъдеш нещо, то бъди най-добрият“.

Не знам какво ми стана. Почнах да викам, после видях, че съм седнала на площадката и че търся снимката. Притъмня ми пред очите, но прочетох надписа и познах Ч., който с шлема си приличаше на жена, Ч. със своето голямо орлово лице, с добрите и мрачни изпод ниско спуснатите вежди очи. Това беше портретът на Ч., с който Саня никога не се разделяше. Той носеше картичката в тефтерчето заедно с документите си, макар че хиляди пъти бях му казала, че в джеба ще се похаби и че трябва да се сложи в рамка и да се постави на масата.

Спуснах се яростно обратно в антрето, дръпнах шинела от закачалката, хвърлих го на площадката и обърнах джобовете. Значи Саня е умрял, Саня е убит. Не знам какво търсех. Ромашов го е убил. В другия джеб имаше някакви банкноти, смачках ги и ги хвърлих по стълбището. Той го е убил и е взел тази снимка. Не плачех. Откраднал е документите, снимката, всичките книжа, може би и медальона, та никой да не узнае, че този мъртвец в гората, тоя труп в гората, е Саня. „Другите книжа, по-важните, бяха в планшета“, мислено чух аз и сякаш думите на Ромашов светнаха.

Тази снимка беше в тютюневата кесия. Другите книжа и вестник „Краснные соколы“ са били също в кесията, но те се намокрили, пропаднали — нали сам Ромашов каза: „Вестникът беше се превърнал в мокра топка“. А снимката се е запазила може би затова, че Саня я носеше винаги завита в пергаментна хартия.

Долу се чуваха гласове. Розалия Наумовна ме викаше. Скрих снимката в пазвата си и сложих кесията в джеба на шинела. Закачих шинела на същото място и като слязох в двора, дадох хляба на Ромашов.

Той ме попита:

— Какво ви е? Болна ли сте?

Отговорих:

— Нищо не ми е. Добре съм.

Нищо нямаше. Нямаше ги пустинните безшумни улици, по които, бавно влачейки крака, като в страшен бавен сън, мълчаливо ходеха хората. Нямаше ги изоставените сред улиците заледени трамваи, от които висяха дебели корнизи сняг, както от покривите на селските къщи. Не се виждаха в далечината тесните следи на шейничката, на която лежеше малкото, повито като дете тяло. Едва сега се сетих, че Ромашов се разпореди да оставят ковчега, който не се побираше на малката шейничка.

— Нищо, ще го продадем — казваше той.

И Розалия Наумовна сякаш беше се побъркала, защото казваше, че, според обреда, така и трябва — без ковчег. Спомнях си за това и забравях изведнъж. Момиченце с дребно старо лице стъпи в снега, за да ни пропусне — двама не можеха да се разминат по тясната пътечка, която продължаваше надолу по „Пушкарска“. Странно въртейки се в широкото си палто, мина още някой — мъж с чанта, която висеше на връвчица през рамото му. Видях — и също забравих изведнъж това. Видях всичко: безшумните, затрупани със сняг улици, повития труп на шейничката и още един труп, който някаква жена возеше от другата страна, но все се спираше и най-после изостана. И като сенки, които безшумно, безследно се плъзгат по стъклото, така минаваше пред мен белият, потънал в сняг, замръзващ град.

Друго виждах аз, друго ми терзаеше сърцето: протегнал крака в мръсни, жълти от кръв бинтове, Саня лежи, притиснал бузата си до земята, и убиецът стои над него — те са сам-сами в малката, мокра брезова горичка!