Вениамин Каверин
Двамата капитани (151) (Роман в два тома)

Шеста глава
Връщането

През лятото на 1944 година получих отпуск и с Катя решихме да прекараме три недели в Москва, а четвъртата в Енск — да навестим старите.

Пристигнахме на 17 юли — паметна дата! На тоя ден през Москва минаха пленени немци.

Куфарите ни бяха леки, ние решихме да идем до центъра с метрото — и излизайки от аеродрума, цели два часа не можахме да пресечем пътя. Най-напред постояхме прави, след това, като се уморихме, седнахме на куфарите, а после отново станахме. Те все още минаваха. Ония, добре избръснатите от тях, с жалките надменни лица, с високите фуражки, изпъчени по генералски, между които имаше няколко известни мъчители и убийци, бяха стигнали навярно вече до Кримския мост, а войниците още се точеха, куцаха — едни парцаливи и боси, а други с разкопчани шинели.

Гледах ги с интерес и отвращение. Както много други летци бомбардировачи, и аз през цялата война изобщо нито веднъж не бях срещал врага; винаги устремен към целта, ти си на позиция, от която едва ли можеш да видиш много. Сега ми „провървя“ — изведнъж петдесет и седем хиляди и шестстотин души врагове, по двадесет в редица, минаха пред мене, едни удивявайки се от Москва, която беше особено хубава през тоя сияен ден, други навели очи, гледайки в краката си равнодушно-печално.

Тези различни хора бяха с различна съдба. Но еднообразно-чуждо, безкрайно далеч от нас беше всяко тяхно движение, всеки поглед и даже самият въздух, който дишаха те, беше сякаш особен, немски.

Погледнах Катя. Тя стоеше развълнувана, притиснала до гърдите си чантата. След това изведнъж силно ме целуна. Попитах я:

— Поблагодари ли?

И тя отговори твърде сериозно:

— Да.

Ние имахме пари и си взехме едни от най-хубавите апартаменти в хотел „Москва“ — разкошен, с огледала, картини и роял.

Най-напред ни беше някак страшно. Но оказа се, че съвсем не било трудно да се привикне към огледалата, килимите и таваните, на които бяха нарисувани цветя и амури. В този апартамент ни беше много хубаво, широко и дяволски уютно.

Разбира се, Корабльов се яви в деня на пристигането ни — издокаран — с акуратно завити мустаци, с бяла рубашка с украинска бродерия, която много му приличаше, и в нея той ни напомняше някой от великите руски художници — но кой именно, ние с Катя не можахме да си спомним.

Той бил в Москва, когато през лятото на 1942 година съм чукал на оръфаната му, тапицирана с кече врата. Той бил в Москва и просто щял да се пръсне от яд, когато се върнал у дома и намерил писмото ми, с което му съобщавах, че заминавам за Ярославъл да търся Катя.

— Какво ще кажете за това! Тръгнал да търси Катя, с която вечерта бяхме ходили заедно до милицията, защото не искаха да й дадат адресен билет, за да остане да живее на улица „Сивцев-Вражек“.

— Не е голяма бедата, драги Иван Павлич — казах, — хубаво е, което свършва добре. Онова лято не бях много щастлив и мене даже ми се харесва, че ние сега се срещаме, когато действително всичко свърши благополучно. Бях черен, слаб и подивял, а сега, вие виждате, пред вас стои нормален, весел човек. Но кажете нещо за себе си! Как сте, как живеете?

Иван Павлич никога не умееше да разказва за себе си. Затова пък ние узнахме много интересни работи за училището на „Садово-Триумфална“, където едно време бяха станали такива важни събития в моя и Катиния живот. Ние завършихме училището, всяка година то се отдалечаваше от нас и вече ни се виждаше чудно, че ние сме ония буйни деца, които си представяха живота неизказано сложен. А за Иван Павлич училището продължаваше. Всеки ден той бавно решеше пред огледалото своите мустаци, вземаше си бастуна и отиваше на урок и новите деца като под лъч на прожектор минаваха под неговия строг, любещ, внимателен поглед. О, този поглед! Спомних си Гришка Фабер, който твърдеше, че „погледът е всичко“ и че с такъв поглед той би направил на всяка цена „кариера в театъра“.

— Иван Павлич, къде е той?

— Гриша е в провинцията — каза Иван Павлич, — в Саратов. Отдавна не съм го виждал. Струва ми се, той стана добър актьор.

Да, той беше такъв. Мене винаги ми харесваше неговата игра. Малко крещеше, но това не беше беда! Затуй пък всяка дума се разбираше.

Ние прехвърлихме целия клас — тъжно и весело беше да си спомняш старите другари, които животът бе пръснал по цялата страна. Таня Величко строи къщи във Волгоград. Шура Кочнев е полковник в артилерията и неотдавна беше споменато името му в заповедите. Но за мнозина Иван Павлич нищо не знаеше — времето сякаш беше минало край тях и те бяха останали в паметта момчета и момичета на седемнадесет години.

Докато седяхме така и разговаряхме, на три пъти ни позвъни професор Валентин Николаевич Жуков, когото нахокахме здравата, макар да беше професор, че заради някакво си предстоящо откритие, засягащо змиите или хибридите на тъмнокафявите лисици, още не благоволяваше да дойде.

Най-после той дойде и застана като вцепенен на прага, представете си, той мислеше, че е попаднал в чужд апартамент!

— Е, професоре, ела де, ела — му казах аз.

И той изтича към мене, като се смееше с глас, а след него на вратата се появи висока, пълна руса дама, която, ако се не лъжа, някога се наричаше Кирен.

Разбира се, най-напред бях подхвърлен на разпит, кръстосан, защото отляво ме питаше Валя, а отдясно — Кирен. Защо, по какъв начин и на какво основание, след като съм влязъл в чужда квартира, след като съм обиколил стаите, откривайки, че Катя живее у професор В. Н. Жуков, не съм измислил нищо по-хубаво, освен да оставя една бележка, съвсем безсмислена, защото в нея не се казвало нито къде да ме търсят, нито пък дълго ли ще бъда в Москва.

Глупак, та това беше нейното легло — каза Валя, — а при краката беше нейната рокля! Боже мой, нима ти не можа да се сетиш, че само женска ръка можеше така да подреди у дома?

— Да, аз ни най-малко не се усъмних, че женска ръка е разтребвала.

Кира почна да се смее високо, добродушно, а Валя облещи очи. Очевидно сянката на непознатата разногледа Женка Колпакчи още бродеше в дома на това семейство.

Жените минаха в съседната стая. Кира кърмеше своето четвърто дете, тъй че имаше за какво да си побъбрят.

А ние почнахме да говорим за войната. По много признаци личеше нейният край и Валя с Иван Павлич ме слушаха с такъв израз на лицето, сякаш лично мен предстоеше в най-близко бъдеще да дам на командуващия последния рапорт за това, че нашите войски са заели град Берлин. Валя попита защо не форсираме Висла и от цялата си душа се огорчи, когато му отговорих, че не знам. Що се отнася до Север, ако се съди по неговите въпроси — аз командувах не една ескадрила, а целия фронт.

След това Иван Павлич заговори за капитан Татаринов и като понижих малко гласа си, за да не слуша Катя, аз разказах за някои подробности, за които не се споменаваше в пресата. Наблизо до палатката на капитана, в тясна пукнатина на скалата, бяха намерени гробовете на матросите — труповете бяха сложени направо на земята и затрупани с големи камъни. Мечките и белите лисици бяха разнесли и разхвърлили костите — един череп беше намерен на три километра от лагера, в една близка вдлъбнатина. Очевидно последните си дни капитанът беше прекарал в един и същ спален чувал с готвача Колпаков, който бе умрял преди него. На писмото до Мария Василиевна бе написано най-напред: „За моята жена“, а след туй поправено: „За моята вдовица“. Под дясната му ръка бе намерен венчалният му пръстен с инициали М. Т. от вътрешната страна на халката.

Извадих от куфара и показах златния медальон във формата на сърчице. От едната страна беше миниатюрният портрет на Мария Василиевна, а на другата кичур черна коса и, като се доближи до прозореца, Иван Павлич сложи очилата си и дълго разглежда медальона. Така дълго разглежда той, изтрива с кърпичка мустаците си и отново разглежда, че най-после ние с Валя се доближихме до него и като го прегърнахме от двете страни, поведохме го към креслото, за да го настаним.

— Но Катя как й прилича! — каза той, като въздъхна. — През декември ще станат седемнадесет години. Просто не ми се вярва.

Той ме помоли да извикам Катя и й разказа, че през пролетта бил на гробищата, посадил цветя и уговорил с пазача да боядиса оградата.

Нашите приятели седяха при нас до късно през нощта. През това време Кира бе успяла да отскочи до улица „Сивцев-Вражек“ да накърми малкото и да се върне с по-голямото — същото онова, което обещаваше да стане в бъдеще знаменита артистка. Във всеки случай, според мнението на Кирината майка, покойната Варвара Рабинович с цялата си знаменита школа „не можеше да се хване на кутрето му“ — още като бозайниче то умеело да „владее гласа си“ великолепно, а сега четяло Пушкин не по-лошо от знаменития Степанян.

Валя разказваше много и не съвсем отегчително за своите животни. Между другото — за борбата с гризачите в траншеите. Аз го попитах удало ли му се е в края на краищата да докаже, че кръвта на змиите се изменя от възрастта, или така си е останало неизвестно за науката. Той се засмя и каза, че му се е удало.

Това беше един прекрасен ден в Москва, който се почна с туй, че ние чакахме повече от два часа да се извървят покрай нас пленените немци — по-хубаво не можеше и да почне! Това беше денят, когато в душата блесна изведнъж и остана навеки ослепителното съзнание за победата! Тя още не беше напечатана с черни букви във вестниците, още много хора трябваше да си дадат живота за нея, но тя вече ясно проличаваше в онова неуловимо „чувство на връщането“, което се разливаше сякаш навсякъде. Животът се връщаше по старите си места, войната ги бе направила съвсем други и със странно, ново усещане на сблъсък между новото и старото беше изпълнена Москва през лятото на 1944 година.

А вечерта имаше салюти. Призивните сигнали „за едно много важно съобщение“ прокънтяха в единадесет без четвърт и Валя каза, че трябва веднага да се качим на дванадесетия етаж. Асансьорът беше пълен и ние тръгнахме пешком — съвсем напразно, защото по пътя разбрахме, че на дванадесетия етаж не може да се иде освен с асансьор. Но ние успяхме някак да се доберем и пред мен се откри великолепието на Москва тази вечер, а сърцето ми се сви от едно горещо и силно вълнение. Ние с Катя се погледнахме усмихнати. Хванати за ръка, стояхме до някаква стена. Спокойното небе се озаряваше бавно от разноцветни огньове, а след туй точно над нас полетяха нагоре и бавно надолу пъстри, цветни ракети.