Вениамин Каверин
Двамата капитани (18) (Роман в два тома)

Седемнадесета глава
Смешки

Разбира се, беше много глупаво да бягаме, когато не бяхме в нищо виновни. Ами че самите ние не спекулирахме, само работехме у спекуланти. Нямаше нищо да ни сторят, само биха ни разпитали и пуснали. Но сега беше късно да се разкайваме. Човекът с коженото палто ме държеше здраво за ръката, ние отивахме някъде — навярно в затвора. Мене ме хванаха, а Петка избяга. Бях сега сам. Ето вече слънцето залязва, врани бавно летят над дърветата по булевард „Страстни“… Не плачех, но навярно лицето ми е било отчаяно, защото човекът с коженото палто ме погледна внимателно и отпусна ръка, разбра, че няма да избягам.

Той ме заведе в една широка светла зала на шестия етаж на един огромен дом при Никитски врата. Това беше разпределителят на Отдела за народното образование, в който прекарах три паметни дни.

Сърцето ми се сви, като съзрях тия червени муцуни. Едни, клекнали край глинената печка, играеха на карти, други сваляха дългите корнизи от високите прозорци и веднага ги наблъскваха в печката, трети спяха, четвърти правеха къща — къща от старите рамки и платна, струпани безразборно в един ъгъл. Нощем, когато в разпределителя ставаше по-студено, отколкото на улицата, тия домопритежатели запалваха примус и пускаха в своя дом желаещите — едного за две-три цигари, другиго за парче хляб. И сред тая дива неразбория, на високи подставки стояха и гледаха равнодушно с белите си слепи очи гипсовите фигури на гръцките богове Аполон, Диана и Херкулес.

Само боговете имаха човешки лица. Призори, събудил се от студа, аз поглеждах плахо към тях, като траках зъби. Навярно те си мислят: „Глупчо, глупчо! Що ти трябваше да бягаш от къщи? Голяма работа приют — напролет щеше да се върнеш, щеше да помагаш на старите, щеше да си намериш работа! А сега си останал самин — ще умреш и никой не ще си спомни за тебе. Само Петка ще потича из Москва да те дири и тежко ще въздъхне леля Даша! Искай, братко, облекло, па бягай право вкъщи!“ В народното образование сменяваха дрехите — старите изгаряха, а в замяна даваха панталони и рубашка. Много безпризорни нарочно се оставяха да ги хванат, за да си сменят изпокъсаните дрехи.

И през трите дни аз мълчах. За момче като мене, което едва неотдавна се беше научило да приказва, това не беше никак трудно. Па и с кого ли ще приказваш? Всеки път, когато довеждаха нови безпризорни, аз неволно поглеждах, не е ли между тях моят Петка. Не. И добре че не! С никого не дружех, седях настрана и мълчах.

И ето, от глад, от студ и тъга аз почнах да се занимавам с ваятелство. В това по-раншно ателие за живопис и ваятелство имаше, колкото щеш, бяла скулптурна глина. Веднъж взех ей тъй едно парче, намокрих го с вряла вода и почнах да го мачкам между пръстите си. И ето че от само себе си излезе жаба. Направих й големи ноздри, ококорени очи и се опитах да направя зайче. Разбира се, не беше кой знае колко хубаво. Но нещо трепна в душата ми, когато изведнъж съгледах разцепената муцуна в безформената буца глина. Аз запомних тая минута; никой не беше видял какво вая; един крадец, попаднал по погрешка в разпределителя за безпризорни, разказваше как по гарите „се работи на двойки“. Стоях настрана, до прозореца, със затаен дъх гледах малката буца глина, от която стърчаха заешките уши, и не разбирах защо се вълнувам…

След това изваях кон с дебела разчесана грива. Фигурки! Това беше конят на стария Сковородников, само че не от дърво, а от глина!

Не зная защо, но това откритие ме зарадва. Заспах весел. Като че ли се надявах, че фигурките ще ме спасят. Ще ми помогнат да изляза оттук, ще ми помогнат да намеря Петка, ще ми помогнат да се върна вкъщи, а на него — да стигне до Туркестан. Ще помогнат на сестра ми в приюта, на чичото на Петка на фронта, ще помогнат на всички, които се скитат нощем по улиците в студената и гладна Москва. Така се молех аз — не на бога, не, а на жабата, на коня и на заека, които се сушаха на прозореца, покрити с парче вестник.

Може би друго някое момче — не такъв безбожник като мене — би станало идолопоклонник и би повярвало завинаги в жабата, коня и заека. Те наистина ми помогнаха!

На другия ден в разпределителя се яви една комисия от Отдела за народното образование и разпределителят беше унищожен вовеки веков.

Крадците бяха изпратени в затворите, безпризорните — в колониите, просяците — по домовете им. В широката зала на ателието за живопис и скулптура останаха само гръцките богове Аполон, Херкулес и Диана.

— Ами това пък какво е? — попита един от членовете на комисията, чорлав, небръснат младеж, когото всички наричаха Шура. — Я вижте, Иван Андреевич, каква скулптура!

Иван Андреевич, също чорлав и небръснат, но стар, си турна пенснето и почна да изучава фигурките.

— Типична руска народна играчка — каза той. — Интересно. Кой е направил това? Ти ли?

— Аз.

— Как се казваш?

— Григориев Александър.

— Искаш ли да се учиш?

Аз го гледах и мълчах. Навярно здравата съм се бил измъчил през тия месеци гладен уличен живот, защото изведнъж се изкриви лицето ми и пот потече отвсякъде — и от очите, и от носа.

— Иска — каза членът на комисията Шура. — Къде ли да го изпратим, Иван Андреевич, а?

— При Николая Антонич, според мене — отвърна последният, като сложи внимателно заека ми на прозореца.

— Наистина! Николай Антонич има тая наклонност към изкуството. Е, Григориев Александър, искаш ли да се учиш при Николай Антонич?

— Шура, ами че той не го познава. По-добре запишете. Григориев Александър на колко е години?

— Единадесет.

Аз притурих половин година.

— На единадесет години. Записахте ли? При Татаринов, в четвъртото училище-комуна.