Вениамин Каверин
Двамата капитани (63) (Роман в два тома)

Пета глава
Три години

Младостта не свършва в един ден — и тоя ден не можеш да го отбележиш в календара: „Днес свърши моята младост.“ Тя си отива незабелязано — тъй незабелязано, че не успяваш да се простиш с нея. Току-що си бил млад и красив и току-виж — децата в трамвая вече ти викат „чичко“. И ти търсиш с поглед отражението си в тъмното трамвайно стъкло и си мислиш с учудване: „Да, чичо! Младостта се е свършила, а кога, в кой ден, в кой час? Неизвестно.“

Тъй свърши и моята младост. Но денят, когато почувствувах, че съвсем другояче гледам на онова, което съставяше по-рано смисъла на моите стремежи — тоя ден аз го помня отлично…

От Ленинград ме бяха изпратили в Балашов и едва свършил едно въздухоплавателно училище, почнах да се уча в друго — тоя път при истински инструктор и на истински апарат.

Не помня друг период от живота си, в който да съм работил с такова прилежание.

— Знаете ли как летите? — беше ми казал още в Ленинград началникът на училището. — Като сандък. А за Север е нужен клас.

Аз изучих нощните полети, когато веднага след излитането започва мрак и всичкото време, докато се издигаш нагоре, ти се струва, че вървиш пипнешком по някой тъмен коридор. Долу на летището ярко свети Т и черното поле е обиколено с червеникави светлинки като с пунктир. Железопътната линия се мерджелее със сигналите на спирките, разместени по линията с необикновена нощна точност, тъй неприлична на дневната. Но ето че в далечината се показва сияние — още няколко минути, и това не е сияние, а град с хиляди разноцветни и разнообразни огньове… Фантастична картина.

Научих се да управлявам самолета слепешката, когато всичко наоколо е обвито в бяла мъгла и ти се струва, че летиш през милиони години към някоя друга геологическа епоха. Сякаш не на самолет, а на машината на времето летиш напред и напред!

Разбрах, че летецът трябва да познава свойствата на въздуха, всичките му склонности и капризи, както добрият моряк познава свойствата на водата…

Това бяха годините, когато Арктика, която дотогава си представлявахме като някакви далечни, никому непотребни ледове, ни стана близка и първите велики полети през нея бяха привлекли вниманието на цялата страна.

Всеки от нас си имаше свой идеал на летец и ние спорехме безкрай, като доказвахме, че А. лети по-добре от Л., а Ч. — по-добре и от двамата. Полковникът на американска служба Бен Ейелсон току-що бе откаран от летеца С. в Америка с промушено от собствената му лява ръка сърце, обвит в националния американски флаг, и тоя полет, кой знае защо, беше поразил въображението ни. Не, това беше още младост!

Всеки ден във вестниците се появяваха статии за арктически експедиции — морски и въздушни — и аз ги четях с вълнение. Сърцето ме влечеше страстно към Север.

И ето че веднъж — тоя ден ми предстоеше един от трудните изпитни полети — вече седнал в машината, съгледах вестник в ръцете на моя инструктор. А във вестника забелязах нещо, което ме накара да сваля шлема и очилата си и да изскоча от самолета.

„Горещ поздрав на участниците в експедицията, която успешно разреши задачата да се преплава Ледовитият океан“ — това беше напечатано с тлъсти букви по средата на първа страница.

Без да чувам какво ми говори учуденият инструктор, хвърлих още един поглед на тая страница — искаше ми се да я прочета наведнъж. „Великият северен път открит!“ — така беше озаглавена една статия. „“Сибиряков" в Беринговия проток" — гласеше заглавието на друга. „Привет на победителите!“ — провъзгласяваше трета. Това беше съобщението за историческия поход на ледоразбивача „Сибиряков“, който за пръв път в историята на мореплаването бе преминал за едно лято Северния морски път — пътя, който капитан Татаринов се беше опитал да мине на шхуната „Света Мария“.

— Какво ви е? Да не сте болен?

— Не, другарю инструктор.

— Височина хиляда и двеста метра. Два стръмни виража на едната страна и два на другата. Четири обръщания през крило…

— Слушам, другарю инструктор.

Бях така развълнуван, че насмалко щях да поискам разрешение да отложа полета…

Целия тоя ден мислех за Катя, за покойната Мария Василиевна, за капитана, чийто живот се беше така чудно преплел с моя. Но сега аз мислех за тях по-другояче, отколкото по-рано, и моите обиди ми се показаха в друга, по-спокойна светлина. Разбира се, нищо не бях забравил. Не бях забравил последния си разговор с Мария Василиевна, в който всяка дума имаше таен смисъл — сбогуването й с младостта и самия живот. Не бях забравил как на другия ден с бабичката седяхме в болницата и изведнъж една врата се отвори и аз съгледах нещо бяло с черна глава и една гола ръка, увиснала от дивана. Още не бях забравил как Катя ми обърна гръб на погребението, не бях забравил мечтите си как ще се срещнем след няколко години и аз ще й хвърля доказателствата за правотата си. Не бях забравил как Николай Антонич ме заплю в лицето.

Но всичко това изведнъж ми се стори като някоя пиеса, в която главното действуващо лице се явява едва в последния акт, а дотогава само се приказва за него. Всички говорят за човека, чийто портрет виси на стената — портрет на моряк с широко чело, стиснати челюсти и дълбоко хлътнали в орбитите очи…

Да, той беше главното действуващо лице в тая история и ако младостта ми беше заела в нея толкова много място, то е само за това, че най-интересните мисли ти идват на ум, когато си на осемнадесет години. Той е бил велик пътешественик, нещастен и непризнат, и неговата история далеч надхвърля рамките на личните работи и семейните отношения. Великият северен път е открит — ето неговата история. Да се преплава Ледовитият океан за един навигационен сезон — ето неговата мисъл. Хората решили задачата, която бе стояла пред човечеството цели четиристотин години — това са негови хора. С тях той можеше да говори като с равни.

Какво са в сравнение с това моите мечти, надежди, желания! Какво искам аз? Защо съм летец? Защо се стремя на Север?

И също като в моята въображаема пиеса, изведнъж всичко си отиде на място и съвсем прости мисли ми дойдоха в главата за моето бъдеще и делото ми. Много от онова, което знаех за живота на полярните летци, сякаш се преобърна от другата страна и си представих безкрайните нощи зад полярния кръг, които траят по половин година, изнурителното очакване цели седмици да се поправи времето, полетите над покрити със сняг планински вериги, когато очите неволно оглеждат място в случай на принудително кацване, полетите в снежна буря, когато не виждаш дори крилете на машината си, мъчителното запалване на моторите при петдесет градуса студ. Спомних си формулата на един от полярните летци: „Какво значи да летиш на Север? — Да се бориш със снежните бури и да грееш вода.“ Спомних си страшните разкази за арктическите снежни вихрушки, които погребват човека на два метра от дома му.

Но изплашиха ли се от тия трудности моряците на „Сибиряков“, които изкараха на платна в Берингово море своя ледоразбивач, изгубили витлото си в ледовете?

Не, прав беше Петя. Трябва да си избереш такава професия, в която си способен да проявиш всичките сили на душата си. Стремях се към Север, към професията на полярен летец, защото това беше професия, която изискваше от мене търпение, мъжество и любов към своята страна и към своето дело.

Кой знае, може би и моето име ще бъде някога споменато сред имената на ония хора, които биха могли да приказват с капитан Татаринов като равни с равен!

Запомних деня, когато ми хрумнаха тия мисли — 3 октомври 1932 година.

Месец преди свършването на Балашовското училище подадох заявление да ме изпратят на Север. Но училището не ме освободи. Останах инструктор и още цяла година прекарах в „Балашов“. Не мога да кажа, че съм бил добър инструктор. Разбира се, можех да науча друг да лети и при това нямах ни най-малко желание да го хокам всяка минута. Разбирах учениците си — мене например ми беше съвсем ясно защо един, като излиза от самолета, бърза да запуши, а друг при кацване се преструва на много весел. Но аз не бях учител по призвание и ми омръзваше да обяснявам хиляди пъти на другите нещо, което отдавна знаех.

През август 1933 година получих отпуск и заминах за Москва. Билетът ми беше до Енск през Ленинград и ме чакаха и в Ленинград, и в Енск. Но все пак реших да отида в Москва, гдето никой не ме чакаше.

Имах работа в Москва. Първо, трябваше да ида в управлението на Главния северен морски път и да поприказвам по преместването ми на Север; второ, искаше ми се да се видя с Валя Жуков и Корабльов. Изобщо имах много работа и бързо си доказах, че трябва непременно да ида в Москва…

Разбира се, съвсем нямах намерение да телефонирам на Катя, толкоз повече че през тия три години само веднъж бях получил поздрав от нея — чрез Саня — и всичко беше отдавна свършено и забравено. Всичко беше тъй отдавна свършено и забравено, че дори реших да й телефонирам и за всеки случай бях приготвил първата учтиво-равнодушна фраза. Но кой знае защо, ми затрепери ръката, когато вдигнах слушалката, и неочаквано за себе си казах друг номер — тоя на Корабльов.

Не го намерих — бил в отпуск — и един непознат женски глас ми съобщи, че щял да се върне едва в началото на учебната година.

— Сърдечен поздрав от един негов ученик — казах аз. — Предайте му, че му е звънил летецът Григориев.

Сложих слушалката. Това беше в хотела и трябваше най-напред да се извика градската централа и едва след това да се каже номерът и аз гледах с тъга телефона и не звънях — все мислех. Какво ще й кажа? Не можех да приказвам с нея като с чужд човек.

И реших да звъня най-напред в Зоологическата градина на Валя.

Но и Валя го нямаше в Москва. От лабораторията на професор Р. ми съобщиха учтиво, че асистентът Жуков се намирал в Далечния север и едва ли ще се върне в Москва по-рано от половин година.

— А кой го търси?

— Предайте му поздрав, моля ви се — казах аз. — Говори летецът Григориев.

Повече нямаше кому да звъня в Москва освен може би на някой секретар от Управлението на гражданската въздушна флота. Но съвсем не ми беше сега до секретарите. Снех слушалката и казах:

— Града.

Градът отговори и аз казах номера.

Нина Капитоновна се обади и аз познах веднага добрия й решителен глас.

— Може ли да повикате Катя?

— Катя ли? — попита с учудване Нина Капитоновна. — Няма я.

— Няма я вкъщи ли?

— И вкъщи, и в града. А кой я търси?

— Григориев — казах аз. — Не можете ли да ми съобщите адреса й?

Нина Капитоновна помълча малко. Няма съмнение, тя не ме позна. Малко ли Григориевци има по света.

— Тя е на практика. Адресът: град Троицк, геоложката група на Московския университет.

Поблагодарих й и закачих слушалката.

Повече не можех да остана в тая отегчителна стая сам-самин, а до два часа, когато трябваше да ме приеме секретарят на Главния северен морски път, имаше още много време. Излязох и почнах да скитам безцелно из Москва.

Никога не бива да скитате сами по местата, където някога сте ходили двама. Някоя обикновена градинка в центъра на Москва ще ви се стори най-печалното място в света. Някоя не много шумна, кална улица, каквито все още има в Москва колкото щеш, ще ви навее такава тъга, че неволно ще започнете да се чувствувате много по-стар и по-умен.

Като че ли след тия няколко години бях надзърнал сам в душата си и преценил всичко — ненужната припряност в работи, които се отнасят до най-скъпото на земята, човешкото сърце, и неувереността в себе си, която ме преследваше може би още от времето, когато бях нямо момче и светът ми се струваше така необикновен, необяснимо сложен. Струваше ми се сега, че у мене има още някои черти от тая немота. Например в любовта си аз не бях съумял да се изкажа напълно и бях премълчал най-важното. Струваше ми се, че в любовта не ми провървя, защото много сложни обстоятелства я обкръжиха от всички страни — и това беше пак същият оня сложен свят, пред който като нямо момче някога замръзвах в някакво вцепеняване.

Не, всичко се беше променило в душата ми, аз чувствувах това! Аз вече не бях онова припряно момче, което се стремеше да докаже своята правота, без да изгуби ни една минута. Аз знаех сега, че най-много ми са нужни спокойствие и твърдост.

С чувство на тъга и жалост към самия себе си мислех за годините на младостта си и за ученическата си любов. Сега беше свършено с младостта и любовта е вече друга. Но както по-рано аз гледах в бъдещето, и то с още по-голяма увереност, отколкото по-рано.

Не останах дълго в Москва. Приеха ме много учтиво в Главния северен морски път и след това в Управлението на гражданската въздушна флота. Но няма защо и да се мисли за Север — тъй ми казаха — дотогава, докато не ме освободи Балашовската школа.

Едва след година и половина успях да получа назначение на Север — и то съвсем случайно. Срещнах в Ленинград стария полярен летец Р., който искаше да се върне в Централна Русия; вече му било трудно поради напредналите години да лети на Север. Ние си разменихме местата. Той зае моето място, а аз бях назначен като втори пилот на една от далечните северни линии.