Вениамин Каверин
Двамата капитани (75) (Роман в два тома)

Втора глава
Юбилеят на Корабльов

Да се насрочи юбилей на преподавател от средно училище през ваканцията, когато учениците са си отишли и самото училище е затворено — това беше доста странна мисъл. Дори казах на Валя, че, според мене, никой няма да дойде.

Нищо подобно! Училището беше пълно. Момчетата още кичеха стълбището с брезови и кленови клони. Куп клони лежаха на пода в гардеробната и огромна цифра „25“ още се люлееше над входа на салона, където трябваше да стане тържественото заседание. Момичетата още мъкнеха нанякъде гирлянди от цветя, всички имаха сериозен, загрижен вид и мене изведнъж ми стана весело от това шетане и вълнение и главно от това, че съм се върнал в обичното училище.

Но не ме оставиха дълго да се занимавам със спомените си. Бях в униформа и децата веднага ме наобиколиха! Ами че шега ли е, летец! Едва успявах да отговарям на въпросите им.

След това едно момиче от горните класове, което ми напомняше леля Варя, нашата „стопанска комисия“, също такова пълно и румено, се приближи и каза, като се изчерви, че ме чакал Иван Павлич.

Той седеше в учителската стая, поостарял, малко попрегърбен, с побеляла — вече побеляла! — глава. Беше заприличал на… Марк Твен! Разбира се, той беше поостарял, но мене ми се стори, че е станал по-як, откакто се бяхме видели последния път. Мустаците му, макар също прошарени, станали още по-буйни и бодро стърчаха нагоре, а над свободната му мека яка се виждаше здрава, червена шия.

— Драги Иван Павлич, поздравявам ви! — казах аз и ние се прегърнахме и дълго се целувахме. — Поздравявам ви — казвах аз между целувките — и желая всичките ви ученици да ви бъдат тъй благодарни, както съм ви благодарен аз.

— Благодаря, Санечка.

И той още веднъж ме прегърна. Беше много развълнуван и устните му малко трепереха.

Подир час той седеше на естрадата, в същия салон, гдето някога бяхме съдили Евгений Онегин, а ние, като почетни гости, седяхме в президиума от дясната и лявата страна на юбиляря. Ние бяхме: Валя, който за тоя тържествен ден си беше сложил яркозелена връзка, инженер-строителят Таня Величко, която беше станала висока пълна жена, така че дори трудно можеше да се повярва, че това е същата оная тъничка принципиална Таня, и още няколко ученици на Иван Павлич, които в наше време бяха в долните класове и които ние тогава дори не считахме за хора. След това поколение имаше много курсисти от военните училища и аз с удоволствие познах три момчета от моя пионерски отряд.

След това дойде великолепен, снизходителен, с бели гамаши и много дебела плетена жилетка артистът от Московския драматичен театър Гришка Фабер. Ето кой не се беше никак изменил! С такъв вид, като че ли всичко, което става в тоя салон, се отнася само до него, той разцелува елегантно юбиляря по двете бузи и седна, като метна крак върху крак. Той изведнъж зае твърде много място в президиума и почна да изглежда, че юбилеят е негов, а съвсем не на Корабльов. Със замъглен израз той изгледа публиката, после извади гребен и се вчеса. Аз му написах записка: „Гришка, подлецо, здравей!“ Той я прочете и като се усмихна снизходително, ми помаха с ръка.

Това беше чудесна вечер и тя беше тъй хубава, защото всички, които говореха, казваха самата истина. Никой не лъжеше — без съмнение затова защото за Корабльов не беше трудно да се каже самата истина — та нали и той никога не е искал нищо от учениците си.

Бих искал след 25 години работа и за мене да говорят тъй, както говориха за Иван Павлич тая вечер.

Поздравления от родителите, от свършилите през 1931 година, от работниците на мебелната фабрика, от районния съвет, от градския отдел за народното образование! И все с цветя — една от друга по-големи кошници. Но ето председателят обяви, че „от името на актьорите, излезли от стените на нашето училище, сега ще говори Григорий Израилевич Фабер“, и двама здравеняци донесоха такава голяма кошница, че всички ахнаха и шепот се разнесе по редовете.

Гришка се изправи. Както винаги, той говори прекрасно, само че крещеше много високо и мене ми се стори странно, дето в театъра не са го научили да приказва по-тихо. Той нарече Иван Павлич „учител за живота в изкуството“ и добави, че лично за него това изиграло огромна роля. След това той още веднъж се разцелува с Корабльов и си седна, много доволен от себе си.

Цветята на естрадата ставаха все повече и Иван Павлич седеше зачервен и от време на време смутено пооправяше мустаците си. Като че ли той се стесняваше, дето се чувствува така щастлив. Когато го хвалеха, в очите му се забелязваше страдание.

След това говорѝ един лейтенант, който в наше време се учеше в някакъв си пети клас, и каза, че доколкото другарят Фабер говорил от името на артистите, той ще си позволи да поздрави от името на курсистите и командирите от Работническо-селската армия, които също са излезли от стените на това училище.

— Драги Иван Павлич! — казах аз, когато председателят ми даде думата. — Сега позволете пък аз да говоря от името на летците, защото много ваши ученици летят над нашата велика Съветска страна и всички те, без съмнение, ще се присъединят към всяка моя дума. Казват, че писателите били инженери на човешките души. Но вие също сте инженер на човешките души. Веднъж например, като се събудих рано сутринта, аз открих, че моят съсед гледа тавана така втренчено и внимателно, че дори не отговаря на въпросите ми. Проследих погледа му и видях, че на тавана е нарисувано едно черно колелце, голямо колкото петак. Това се повтори на следния ден. Два месеца моят съсед всяка сутрин гледаше това черно колелце. Как мислите вие, защо той правеше това? Разбира се, той сам би могъл да отговори на тоя въпрос, защото в настоящия момент той е мой съсед на тая маса. — Валя смутено се засмя, а след това президиумът и цялата зала. — Но нека бъде тъй — ще кажа аз вместо него; той развиваше силата на погледа си. Но чий поглед го беше така поразил? Знаменитият поглед на Иван Павлович Корабльов. Драги Иван Павлич! Сега мога откровено да ви призная: ние не издържахме вашия поглед. Случваше се, направим някоя пакост и тъкмо се наканим да излъжем, срещнем ви или само си спомним за вас, и неволно казваме истината. Според мене, това е най-главното, на което трябва да ни учи училището.

Свърших речта си и тръгнах към Иван Павлич да се целунем. От другата страна се спусна да се целува Валка и ние си чукнахме челата.

Дотогава ми бяха ръкопляскали не особено силно, но когато си чукнахме челата, се чуха оглушителни ръкопляскания.

След мене говори Таня Величко, но аз вече не я слушах, защото пристигна Николай Антонич.

Той влезе в залата — пълен, солиден, снизходителен, в някакви широки панталони и наведен малко напред, почна да си проправя път към президиума. Видях как нашата бедна стара Серафима, същата, която някога ни преподаваше по комплексния метод за „патицата“, припна пред него, като му отваряше път, а той вървеше, без да я погледне и да се усмихне.

Не бях го виждал след оная безобразна сцена, когато той крещеше срещу ми и кършеше пръсти, а след това ме заплю, и намерих, че оттогава се беше значително изменил. Подир него вървеше, без да се усмихва, някакъв човек, също доста пълен и също малко наведен напред.

Без съмнение никога не бих се досетил кой е тоя човек, ако Валя не ми беше прошепнал тая минута: „А ето и Ромашка.“

Как? Ромашка ли е това? Такъв пригладен, солиден, с такова голямо, бяло, напълно прилично лице, с такъв чудесен сив костюм? Къде са се дянали жълтите му котешки косми? Къде са се дянали неестествено кръглите му очи — очи на бухал, които не се затваряха нощем?

Всичко беше пригладено, прибрано, по възможност смекчено и дори тежката квадратна брада беше станала сега не много квадратна, а по-скоро пълна и също напълно прилична. Ако Ромашка би могъл да си извая ново лице, чини ми се, че по-добро не би изваял. На човек, който не го познава, той можеше сега да направи дори приятно впечатление.

Николай Антонич дойде в президиума, а след него той, и всичко, което правеше Николай Антонич, повтаряше след него Ромашка. Николай Антонич сдържано, но общо взето, сърдечно, поздрави Корабльов, не го целуна, но само му протегна ръце. И Ромашка само протегна ръце. Николай Антонич огледа президиума и най-напред се поздрави със завеждащия Градския отдел за народното образование. И подир него същото направи Ромашка. Но — може би това ще се стори някому странно — Ромашка се държеше по-уверено, по-смело.

Мене Николай Антонич не ме забеляза, т.е. престори се, че не ме забеляза. Но Ромашка, като дойде до мене, се спря и поразтвори ръцете си, сякаш се чудеше аз ли съм това. И като че ли никога не съм го бил с крак по муцуната.

— Здравей, Ромашка — казах равнодушно аз.

Лицето му се изкриви, но той веднага се престори, че ние, като стари приятели, така и трябва да се наричаме помежду си: „Санка, Ромашка“. Седна до мене и почна нещо да ми говори, но аз доста презрително го спрях и се обърнах на другата страна, уж слушам Таня.

Аз не слушах Таня! Всичко в мене кипеше и се пенеше и само с голямо усилие на волята запазих предишния си спокоен вид.

Тържествената част се свърши и гостите бяха поканени да похапнат. Ромашка ме настигна в коридора.

— Юбилеят на Иван Павлич мина прекрасно, нали?

Дори гласът му беше станал по-мек, по-приятен.

— Да, много хубаво.

— Наистина жалко, че така рядко се срещаме. Все пак сме стари другари. Ти къде служиш?

— В гражданската авиация.

— Това виждам — каза той и се засмя. — Не, аз питам „къде“ в друг смисъл, в териториален.

— В Далечния север.

— Да! Дявол да го вземе! Съвсем съм забравил! Ами че Катя ми е казвала! В Заполярие.

Катя! Катя му казвала! Стана ми горещо, но отговорих съвсем спокойно:

— Да, в Заполярие.

Той млъкна. След това попита предпазливо:

— За дълго… по нашите места?

— Още не зная — отговорих също предпазливо. — Зависи от много обстоятелства.

На самия мене ми хареса, че отговорих така спокойно и предпазливо и от тая минута вълнението ми изчезна, като че ли не е съществувало. Станах студен, любезен и хитър като змия.

— Катя казваше, че си се канел да изнесеш доклад. Струва ми се в клуба на учените, нали?

— Не, в Географското дружество.

Ромашка ме погледна с удоволствие — той като че ли беше доволен, че се каня да изнеса доклада си в Географското дружество, а не в клуба на учените. Така и беше, но тогава аз още нищо не знаех.

— Какъв е тоя доклад?

— Ами че ела и ще чуеш — казах аз равнодушно. — За тебе ще бъде интересно.

Лицето му отново се изкриви, тоя път забележимо.

— Да — каза той, — трябва да си запиша, за да не го пропусна. — И той почна грижливо да записва нещо в тефтерчето си. — Как е озаглавен?

— „Една забравена полярна експедиция“.

— Почакай! За експедицията на Иван Лвович ли?

— За експедицията на капитан Татаринов — възразих сухо.

Но той не обърна внимание на моята поправка.

— По нови материали ли?

Познатото тъпо сметкаджийство се мярна в очите му и веднага се досетих каква е работата.

„Аха, подлецо — помислих си хладнокръвно, — изпратил те е Николай Антонич. Възложено ти е да узнаеш нямам ли намерение пак да доказвам, че за гибелта на експедицията е виновен именно той, а не някакъв си фон Вишимирски!“

— Да, по нови.

Ромашка ме погледна внимателно. За секунда той се превърна в предишния Ромашка, който пресмяташе колко процента печалба ще се получат, ако аз се изтърва и кажа какви са тия материали.

— Впрочем — каза той — у Николай Антонич има също материали за експедицията. У него има много писма и много интересни, той веднъж ми ги показа. Да се беше обърнал към него!

„Аха, разбирам — помислих си пак. — Николай Антонич ти е възложил да ни събереш, за да поприказваме по тая работа. Той се страхува от мене. Но иска аз да направя първата крачка. Да има да взема!“

— Няма нужда — отговорих равнодушно аз. — Всъщност той малко знае. Колкото и странно да е, но аз знам повече за неговото собствено участие в експедицията, отколкото сам той.

Това беше добре пресметнат удар и Ромашка, който все пак си беше тъпак, макар и да се беше силно развил, изведнъж зина и ме погледна явно забъркан.

„Катя“, „Катя“ — помислих си аз и почувствувах, че сърцето ми се свива от обида зарад нея, за себе си.

— Да-а — проточи Ромашка. — Такива работи.

— Да, такива работи.

Ние се приближихме до трапезарията и разговорът се прекъсна. Едва доседях тая вечер до края — само зарад Иван Павлич, да не го обидя. Настроението ми не беше особено хубаво и много ми се искаше да пия, но изпих само една чаша — зарад юбиляря.

Тая наздравица произнесе Ромашка. Той стана и дълго, с достойнство чака, докато стане тихо на трапезата. На лицето му се мярна самодоволен израз, когато една фраза излезе особено плавна. Той каза нещо за „приятелството, свързващо всичките ученици и нашия скъп юбиляр“. При това той се обърна към мене и вдигна чашата си, като показваше, че пие и за мен. Аз също вдигнах учтиво чашата. Навярно при това видът ми не е бил особено приветлив, защото Иван Павлич погледна много внимателно него, после мене и изведнъж — изведнъж не можах да си спомня какво значи това — сложи ръката си на масата и ми я посочи с очи. Ръката се повдигна, потропа по масата и се спусна спокойно. Това беше нашият стар условен знак. Да не се вълнувам! И двамата едновременно се засмяхме и ми стана малко по-весело.