Вениамин Каверин
Двамата капитани (111) (Роман в два тома)

Десета глава
А животът си тече

Дървените прикрития пред витрините на магазините бяха вече овехтели, попукани и олющени; рововете и окопите в градините и парковете бяха отдавна обрасли с трева; квартирите и сутрин си оставаха в полумрак, защото по много пъти на ден се даваше тревога и нямаше смисъл да се отварят и затварят капаците на прозорците. „Окопите“, на които работих през юли, отдавна бяха превърнати в силни укрепления с картечни гнезда, стоманените снаряди на които се отливаха в заводите.

Струваше ми се, че никога през живота си не бях работила толкова много, както през тази есен в Ленинград. Следвах курсовете на РОКК^[1], ходех на фронта и даже получих похвала, защото бях измъкнала ранени от линията на фронта.

А писма все нямаше — все по-често трябваше да изваждам от чантата си бялото мече. Писма нямаше — напразно търсех името на Саня сред летците, наградени за полети над Берлин, Кьонигсберг, Плоещ.

Но аз работех „под пълна пара“, като на лудо препускащ влак, който летеше напред, като не забелязваше сигналните огньове — само вятърът свиреше и бучеше в есенната нощ!

И ето, дойде денят, когато влакът префуча край мене, а аз останах да лежа сама под насипа, изоставена, разбита, умираща от скръб.

Още от детски години, не знам защо, се срамувах да разказвам сънищата си. Струваше ми се, че когато човек сънува, поверява на себе си съкровена тайна, а да разкажеш съня, би значило сама да разкриеш онова, което само ти единствена на света си знаеш. Но тоя сън все пак трябва да го разкажа.

Бях дремнала за десетина минути в болницата след дежурство и сънувах, че седя до прозореца и уча испански. Точно така беше, когато живеехме в Крим. Саня се сърдеше, че бях изоставила езиците, и аз се заех отново с испански. Но нима Крим беше отвъд прозореца? Също като в дивен рай се свеждаше тежък сливов клон с матовосини плодове; прозрачни жълти праскови блестяха, зрееха на слънце и навсякъде — цветя, цветя: тютюнчета, шибои, рози. Беше тихо. Изведнъж се чу оглушителен писък на птица, размахване на криле, тревога! Аз хвърлих книгата и скочих през прозореца в градината. И какво да видя? Ястреб или врана, не знам — голяма птица с извита човка, кацнала на чинара с разперени остри криле. И тази птица държи в човката си друга, мъничка птичка като соколче. Тя държи соколчето за краката и то вече не пищи, само ме гледа с човешки очи. Сърцето ми примираше, аз крещях, търсех нещо като прът, а ястребът се издигна бавно и хвръкна, като изви настрана главата си. Той летеше, прострял, разперил неподвижно криле.

— Лукерия Илинишна, моля ви се изтълкувайте ми съня — казах на нашата писарка — възрастна, старомодна жена, която с нещо винаги ми напомняше ле ля Даша.

— Мъжът ви ще долети.

— Как така, та нали ястребът отлетя и отмъкна птичката?

Тя се замисли.

— Все едно, ще долети.

През целия ден бях под впечатлението на тоя страшен, глупав сън, а вечерта накарах Варя да дойде да спи при мене.

Тревогите се почваха обикновено в седем и половина. При първата ние останахме горе, макар че Розалия Наумовна ни се обади по телефона от името на защитната група и ни заповядваше да слезем. При втората също не мръднахме. В скривалището винаги ме обхващаше тъга, бях отдавна решила, че ако „ми е писано“ — както казват англичаните, — то по-добре това да се случи на чист въздух, под ленинградското небе. Освен туй ние печахме кафе — една много важна работа за нас; това не беше само кафе — от него ставаха и бисквити, като към утайката се прибавеше малко брашно.

Но почна третата тревога, изглежда, че паднаха бомби някъде наблизо и къщата сякаш се помести, като направи стъпка напред и стъпка назад; в кухнята тенджерите от полиците изпопадаха и Варя ме хвана за ръка и помъкна долу, без да слуша моите възражения. Жените стояха при тъмния вход и говореха бързо и тревожно. Узнах по гласа познатата ми вратарка, татарката Гюл Ижбердеева, която, не знам защо, всички в дома ни наричаха Маша.

— Деветката е разрушена, доста е разрушена — каза тя на развален руски език. — Комендантът заповяда да вземем лопатите и да вървим; трябва да изровим хората.

„Деветката“ — това беше оня дом, в който се помещаваше гастроном номер девет.

— Вземете лопатите, тръгвайте! Всички! Който няма лопата, там ще му дадат. Вземи, бабичко, вземи! Ако ти пострадаш, и теб ще те изровят!

Тя тракаше в тъмнината с лопатите, една мушна и в моите ръце, друга даде на Варя. Обхвана ме ужас, как не ми се искаше да ида! Бях ходила вече да „изравям“, когато бомбардираха клиниката по неврохирургия при Военномедицинската академия. Но жените на входа помърмориха и тръгнаха — и ние тръгнахме след тях.

Нощта беше великолепна, ясна — нощ „само за нападение“, както казваха в Ленинград. Луната приличаше на жълт балон, който висеше над града: крехки ледени корици се образуваха по локвичките и въздухът беше лек, здрав. Хубаво би било в такава нощ да седиш с любимия си под една и съща мушама край брега на Нева и да слушаш как там някъде долу вълните тихичко се удрят о каменния бряг!

Ние вървяхме, уморени, мълчаливи, зли, с лопати на рамо, за да разкопаваме изпод развалините живи или мъртви.

„Деветката“ беше разцепена на две — бомбата беше преминала през петте етажа и в черния неправилен отвор се видя тесен ленинградски двор с фантастично пречупени сенки. Беше паднала фасадата на зданието, развалините преграждаха улицата, и в тая каша от изпочупени тухли, мебели, арматури стърчаха черните краища на един роял. На третия етаж висеше на една страна бюфет, на стената се виждаха ясно палто и дамска шапка.

Както и тогава, при разрушаването на клиниката, наоколо беше тихо, хората, без да бързат, със странно спокойствие се приближаваха до зданието и говореха бавно, внимателно. Една жена почна да крещи и се хвърли на земята, отнесоха я настрана и отново стана тихо. Мъртъв старец в бяло палто лежеше на тротоара, засипан с вар и чакъл; около него се блъскаха, поглеждаха го в лицето, бавно заобикаляха и се отдалечаваха.

Зимникът беше се напълнил с вода. Първо трябваше да се направи нещо с водата и слабичкият, подвижен милиционер — младши лейтенант, който се разпореждаше при спасителната работа, постави мен и Варя при помпите, за да изтеглим водата.

Отново се разтърси земята, спря се под нозете ни и точно над нас, догонвайки се едни други, се устремиха към небето куршуми като жълти дъги. Прожекторите, които чудесно скъсяваха и удължаваха своите светлини, се кръстосаха и мен ми се стори, че в една от точките на кръстосването се мярна малък самолет.

Зенитните оръдия почнаха да стрелят — и не някъде далеч, а тук, близко, около нас, и сякаш някакъв великан крачеше над квартала, като всяка минута стреляше отгоре с хиляди револвери. Без да се откъсвам от работата, погледнах към небето и останах поразена: така странен беше контрастът между безумието на прожекторите, които търсеха врага, и спокойствието на чистата нощ с равнодушна жълта луна, така страшна и пищна беше картината на войната с краткия трясък на картечниците, стремителния полет на разноцветните ракети в ясното високо небе.

Санитарните коли се спряха пред въжето, с което милицията беше оградила разрушената къща. Работата вървеше под пълна пара. Шум и високи гласове се носеха от зимника и хората излизаха бледни, мокри до пояс. Изглежда нямаше много жертви.

Зачервилата се красива Варя извличаше от купищата строшени мебели, дюшеци, одеяла, възглавници, нареждаше ранените, правеше на някои изкуствено дишане, крещеше на санитарите и двамата лекари, които пристигнаха със санитарната кола, тичаха като момченца и слушаха всяка нейна дума.

Тя запретна полата си и се спусна в зимника. На излизане мъкнеше на раменете мокър човек. Слабичкият младши лейтенант изтича да й помогне, санитарите примъкнаха носилките.

— Сложете го — повелително каза тя.

Беше червенокос червеноармеец или командир, без фуражка, в почернял от водата шинел. Сложиха го. Главата му се отпусна на гърдите. Варя го хвана под брадата и главата му леко, като на кукла, се отмести назад. Нещо познато зърнах в това бледно лице с тъмножълти, залепнали по челото коси и няколко минути работех и напрягах мисълта си, за да си спомня къде бях виждала този човек.

— Ето така, сега ще се съвземе — с нисък, сърдит глас каза Варя.

Тя разтвори устата му и си пъхна пръстите в нея. Той заклати глава, затрепери в ръцете й и като хъркаше, откъслечно поемаше въздух.

— Аха, хапеш, миличък! — каза отново Варя.

Дръжката на помпата ту се повдигаше, ту се пускаше и от това ту виждах, ту не виждах какво прави Варя с него. Сега той седеше и тежко дишаше със затворени очи и при лунната светлина лицето му беше бяло, неизказано бяло, със сплескан нос и квадратна долна челюст, също като че ли бе очертана с тебешир. Това беше лице, което бях виждала хиляди пъти, а сега не вярвах на очите си, не можех да го позная…

И досега не разбирам защо не позволих да закарат Ромашов — това беше Ромашов — в болницата. Може да ви се стори невероятно, но аз се зарадвах, когато, седейки на земята с разкопчан шинел, той си дигна очите и през помътения, още страшен и неопределен поглед той ме видя и каза едва чуто: „Катя“. Той не се учуди, като се убеди в това, че именно аз стоя пред него с някакво си шишенце в ръка, което Варя му каза да помирише. Но когато го хванах за ръката да му проверя пулса, той като стисна зъби, треперейки, каза още веднъж, по-високо: „Катя, Катя“.

На сутринта ние се върнахме у дома. Ходехме и залитахме с Варя не по-малко от Ромашов, макар че никаква бомба не беше пробила над нас пет етажа и не бяхме плавали и се давили в заления с вода зимник. Ние вървяхме, а Маша с някаква жена влачеше зад нас Ромашов. Той все се тревожеше не е ли пропаднала раницата му и Маша най-после сърдито му пъхна раницата под носа и каза:

— Няма защо да мислиш за раницата си. Мисли за бога. Ти спаси живота си, глупчо. Трябва да се молиш, корана да четеш!

Кафето именно сега беше добре дошло, когато едва се домъкнахме и като оставихме Ромашов на Розалия Наумовна, отпуснахме се на кревата в кухнята, мръсни и разчорлени като дяволи.

— Изобщо аз така и не разбрах какъв е тоя чичо — каза Варя.

— Най-лошият човек на света — отговорих уморено.

— Глупачка, а за какво го доведе?

— Стар приятел. Какво да се прави!

Стана ми топло от кафето и аз почнах да си свалям роклята и се унесох, последното, което още се мярна пред очите ми, беше голямото бяло лице, което безпомощно пропъждах в съня си.