Вениамин Каверин
Двамата капитани (133) (Роман в два тома)

Шестнадесета глава
Решение

Той замина, а аз останах сам в празната изоставена квартира. И трите широки стаи бяха на мое разположение и можех да се разхождам и да мисля, колкото си ща. В петнадесет часа Р. щеше да се върне и трябваше да му кажа краткия си отговор:

— Съгласен.

Или другия, малко по-дълъг:

— Не съм съгласен.

И такъв далечен, труден път се простираше между тия два израза, че вървях и вървях по него, почивах си и отново вървях, а все пак не се виждаше ни началото, ни краят!

Немците обстрелваха района. Първият шрапнел отдавна беше избухнал, а димящото облаче бавно се разпиляваше и все още висеше над Литейния мост. Избухванията, по-преди далечни, изведнъж почнаха да се приближават — отдясно наляво, като крачеха грубо между кварталите направо към тоя дом, към тия опустели стаи, в които се разхождах между „да“ и „не“, които се намираха така безкрайно далеч едно от друго.

… Навярно това беше детска стая. Черен едноок мечо седеше с тъжно отпусната глава върху един шкаф, ролер^[1] се валяше в ъгъла; на ниска кръгла маса имаше някакви колекции игри и си представих мъничкия Р., също такъв енергичен, със сдържана разпаленост, със смешен казашки перчем, с кръгло лице. В тая стая си почивах от моите „да“ и „не“. Тук можех да си помисля и за своя дом, който ние с Катя искахме да си имаме в Ленинград. А щом има дом, ще има и деца.

Все по-близко и по-близко падаха снарядите. Ето един падна току до вратата, тя се разтвори, някъде с весел звън се посипаха стъкла. В настъпилата тишина долетяха от улицата нечии шумни стъпки и като погледнах през прозореца, видях две момченца с ужасни, както ми се стори, лица, хукнали към къщата. Ето те се изравниха, първото удари по гърба второто и със смях се върна обратно. Те играеха на криеница.

… Р. ще се върне в петнадесет часа и ще му кажа:

— Да.

Как ме потискаше изтеклата половин година в безделие. Такова безделие бе мъчително и срамно за всеки съветски човек през време на войната! Аз ще замина на Север. Колкото по-далечен биваше той за мене през тия години на войната, толкова по-скъп и по-привлекателен ми ставаше. Нима не се борих, колкото можех, на Запад и на Юг? Но там, на Север, трябва да бъда аз, да защищавам края, който познавам и обичам!

И изведнъж се спирах и си казвах:

— А Катя?

Да замина и да я оставя? Да замина надалеч задълго. Да не се опитам да намеря Петя, на когото — кой знае? — може би просто се е променил номерът на военната поща. Да не предприема други търсения тук, в Ленинград и на Ленинградския фронт? Където и да беше евакуирана Катя, при всички обстоятелства тя би се стремила да се добере до Нина Капитоновна и малкия Петя. Бива ли да загубя тази единствена, съвсем слаба следа, която вероятно водеше там, където живееше и се измъчваше Катя, защото не можеше да не дойде до нея онова проклето съобщение.

— Решено! Ще остана в Ленинград още за няколко дни. Ще намеря Катя и тогава ще замина на Север.

Р. се върна в петнадесет часа. Съобщих му своето решение. Той ме изслуша и каза, че на мое място би постъпил също така.

— Но трябва да пристигнем в Москва заедно. Ще ви оформя в управлението, а след това Слепушкин ще ви освободи за две недели, за да си уредите семейните работи. Шега ли е — това е жена! При това още каква жена! Аз помня Екатерина Ивановна. Тя е умница, добра и изобщо рядка прелест!

Няма да ви разказвам как на другия ден се върнах отново на улица „Петроградска“ и отново обиколих много от живущите в дом № 79; за това как в Художествената академия се опитах да узная къде се намира Петя и можах да науча само, че той бил ранен и е лежал в сортировъчната болница на Василиевския остров. Навестявал го скулпторът Косточкин. Но тоя скулптор умрял от глад, а Петя, според слуховете, се върнал на фронта. Как си обясних защо не са били получавани в детския лагер Худфонд моите писма — той бил отново евакуиран около Новосибирск; как д-р Ованесян ходѝ заедно с мен в райсъвета и се скара на някакъв си равнодушен дебелак, който отказа да направи справка за Катя.

През януари ешелоните се запътили към Ярославъл, където били построени специални болници за ленинградци. Това беше единственият безспорен факт, който успях да установя и, според мнението на всички ленинградци, с които успях да говоря, трябваше да търся Катя в Ярославъл.

Две обстоятелства ме убедиха в това, че така трябва да бъде. Първо, лагерът Худфонд до втората евакуация се намирал в Ярославълска област, в селото Гнили Яр. Второ, Лукерия Илинишна, така се казваше машинописката в стоматологичната клиника, изведнъж ми заяви, че тя си спомня как доктор Трофимова отправила Катя именно в Ярославъл.

— Господи, боже мой! — каза тя с досада. — Та може ли да се лъже за такова нещо? Аз забравих, защото паметта ми е отслабнала, и това е по простата причина, че не употребявам никаква захар. Но макар и да не ям, ето че си спомних! Казвам ви — ще я намерите в Ярославъл.

Самолетът на Р. тръгваше в полунощ. Телефонирах му и пристигнах десет минути преди заминаването му.