Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Два капитана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2021 г.)

Издание:

Автор: Вениамин Каверин

Заглавие: Двамата капитани

Преводач: Люба Костова; Трайчо Костов

Година на превод: 1947

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първи том - трето, втори том - второ

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман в два тома

Националност: руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 29.III.1966

Редактор: Люба Мутафова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Георги Русафов

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14624

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Училището

Струва ми се, вече споменах, че по мнението на Отдела за народно образование нашият детски дом беше нещо като разсадник на млади дарби. Отделът предполагаше, че ние се отличаваме с дарби в областта на музиката, живописта и литературата. Поради това след уроците можехме да правим, каквото си искаме. Смяташе се, че развиваме свободно нашите дарби. И ние действително ги развивахме. Едни отиваха на Москва-река да помагат на пожарникарите да ловят риба под леда, други скитаха из Сухаревския пазар, като гледаха няма ли нещо за крадене.

А пък аз все по-често си оставах вкъщи. Ние живеехме един етаж под училището и целият живот на училището минаваше пред моите очи. Това беше неразбираем, загадъчен, сложен живот. Врях се между учениците от горните класове, прислушвах се в техните разговори. Нови отношения, нови мисли, нови хора. Всичко това не приличаше на живота в Енск, така както и Енск не прилича на Москва. Дълго време нищо не разбирах, като се чудех на всичко. Но ето как сега си представям трудовото училище № 4.

Съвсем недавна в голямото червено здание на улица „Садово-Триумфална“ се помещавала гимназията на Пестов. При нея бил открит малък детски дом — нашият дом. През зимата на 1919 година гимназията на Пестов се сляла с реалното училище на Лядов, а през пролетта с девическата гимназия на Бржозовска.

Моите читатели не са се учили в средно училище от преди революцията и сигурно не помнят с какво презрение се отнасяха едни към други гимназистите и реалистите. Не знам на какво се дължеше тая вражда, но още в Енск до мене бяха достигнали слухове за страшните битки по пързалките, за благородните здравеняци гимназисти, за подлеците реалисти, които излизали на бой със скрит в пестниците бокс, забранен от правилата на честта. Сега в Москва видях всичко това със своите очи.

Пестовските гимназисти бяха най-отчаяните нехранимайковци в цяла Москва — не току-така в тая гимназия приемаха без изпит изключени от другите гимназии. Напротив, в реалното училище на Лядов учеха главно благовъзпитаните синове на висши чиновници, инженери, педагози. Враждата беше значи не само професионална, но и социална. Тя се утрои, когато с декрет на Отдела за народно образование между наследствените врагове беше поставена девическата гимназия на Бржозовска.

Колко поводи за кавги, за заговори, за клюки! Колко речи по събранията, колко писма с обяснения, колко тайни и явни сблъсквания! Детският дом стоеше настрана: и никой не ни обръщаше внимание. Но лесно е да се отгатне кои бяха нашите герои. Пестовските! Ние се стараехме да носим дори шапките си като тях — смачкани от дясна страна.

От четвъртата школа комуна излязоха по-нататък известни и уважавани хора. Аз сам й дължа твърде много. Но тогава, в 1919 година, каква каша имаше в нея! Впрочем именно кашата — понякога кукурузена, понякога просена — определяше в значителна степен училищните интереси на лядовци и на пестовци. Докарваха я на шейна, в един грамаден котел, внимателно увита, прилична на някоя стара бабичка, и заедно с шейната я занасяха горе, в приемния салон. Стопанската комисия в лицето на леля Варя — така всички наричаха руменото пълно момиче с дебела плитка — се разхождаше вече зад тезгяха с голямата лъжица в ръка. Нареждахме се в редица и всеки, без разлика на униформа, възраст и произход, получаваше по една лъжица от още гореща каша, дяволски вкусна, с пукащи се мехурчета.

Смяташе се, че раздаването на кашата става през голямото междучасие. Но тъй като можеше да не се ходи на уроците, целият училищен ден се състоеше от едно голямо междучасие.

Веднъж попаднах на едно събрание на петокласниците, които обсъждаха въпроса: да се занимават ли или да не се занимават? Един чорлав пестовец, комуто всички викаха: „Браво, Кавичка!“ — доказваше, че в никой случай не трябва да се занимават. Посещението на училището трябва да бъде доброволно, а бележките да се поставят с мнозинство на гласовете.

— Браво, Кавичка!

— Вярно!

— И изобщо, другари, въпросът е за педагозите. Как да се постъпва с педагозите, на чиито уроци ходи абсолютно малцинство? Предлагам да се установи норма от пет души. Ако на урок идват по-малко от пет души, на педагога да не се дава дажба за тоя ден.

— Вярно!

— Глупак!

— Долу!

— Браво!

Навярно ставаше дума не за всички педагози, а само за едного, защото всички почнаха да се озъртат, да си шепнат, да се побутват: на вратата, скръстил ръце и заслушан внимателно в оратора, стоеше висок, не съвсем стар човек, с рунтави мустаци.

— Кой е този? — попитах аз леля Варя, която в очакване на кашата се разхождаше по коридора с голямата лъжица в ръка.

— Това, братко, са Мустаците — отвърна леля Варя.

— Какви мустаци?

— Ех ти, хапльо, не знаеш!

Скоро разбрах кого наричаха в четвъртото училище Мустаците.

Това беше учителят по география Корабльов, когото цялото училище мразеше. Първо, той се беше появил неизвестно откъде — не беше нито лядовски, нито песковски, нито бржозовски. Второ, по общо мнение той беше глупак и нищо не знаеше. Трето, идваше всеки ден на занятия и изкарваше определените му часове, па макар в класа да имаше само трима души. Последното възмущаваше решително всички…

— Сега тъй, другари — продължаваше Кавичката, като се опитваше в ораторското си увлечение да си закопчее палтото, на което нямаше нито едно копче. — От петия клас в училищния съвет има само един — аз. Това е неправилно. На мене ми е трудно самичък да се боря за интересите на петия клас. Нас ни смятат за ученици от долните класове. А вижте, кой е председател на школския колектив в 154-то училище? Муховаров. От кой клас? От пети! Изобщо, щом като е така, трябва най-напред да се докаже, че ние не сме от долните класове, а след туй да се приказва. А като горен клас, ние трябва да имаме двама представители. Единият съм аз, за втори предлагам Фиркович!

— Гладилшчиков!

— Надодаев!

— Галай!

Погледнах Корабльов. Навярно съм си бил облещил очите, защото и той изведнъж ми се облещи — впрочем едва забележимо. Стори ми се, че той се усмихва под мустаците си. Но Кавичката отново заприказва и Корабльов, като отмахна лукавия си поглед от мене, почна отново да го слуша с необикновено внимание.