Вениамин Каверин
Двамата капитани (105) (Роман в два тома)

Четвърта глава
„Непременно ще се видим, но не така скоро“

От баба нямаше дълго телеграма, макар да казваха в Худфонд, че влакът пристигнал благополучно и че в Ярославъл децата били посрещнати с цветя. Но от Ярославъл те трябваше да идат в някакво си село Гнили яр и не знам защо, струваше ми се, че на децата не може да им бъде добре в село с такова отвратително название. От Кира аз получих отчаяно писмо, тя също се евакуираше някъде с всичките си деца и майка си, Валя оставаше в Москва — това им беше първата раздяла — и за мое учудване тя се боеше не от фашистките бомби, които, разбира се, можеха да полетят и на улица „Сивцев-Вражек“, а от някаква си Женя Колпачка, която кокетничела с Валя. Писмото беше зацапано, бедната Кира бе плакала над него и аз от сърце й съчувствувах, макар да бе съвсем ясно, че от войната тя бе поизглупяла.

Саня — това беше най-голямата ми тревога, с мъчителни сънища, в които му се сърдех — и защо? — той слушаше навъсен, бледен и ужасно уморен.

В кантората на бившето кино „Елит“ Розалия Наумовна уреди санитарен пост и защитната тройка на районния съвет ми предложи да работя като сестра, защото Розалия Наумовна казала, че имам „голям опит като болногледачка“.

— Имайте предвид, другарко Татаринова-Григориева — каза ми под секрет побелелият добродушен доктор, член от защитната тройка, — че ако вие се откажете, ние незабавно ще ви изпратим да работите на укрепленията…

Да работиш на укрепленията или на „окопите“, както казваха в Ленинград, беше, разбира се, по-тежко, отколкото да бъдеш сестра. Но аз поблагодарих и отказах.

Тръгнахме надвечер и цяла нощ копахме противотанкови ровове зад Средна Рогатка. Почвата беше глинеста, твърда и трябваше най-напред да се разтрошава с търнокоп, а след това да се пусне в ход лопатата. Аз попаднах в бригадата на едно от ленинградските издателства, показало вече голямо умение „по изкопаването гроба на Хитлер“, както се шегуваха наоколо. Тук работеха изключително жени: машинописки, коректорки, редакторки, и аз се зачудих, че много от тях бяха, не знам защо, прекрасно облечени. Попитах една хубавичка редакторка защо е дошла да копае окопи с такава хубава рокля, а тя се засмя и каза, че „просто няма нищо друго“. Интересувах се винаги от тоя кръг хора от съвсем друг свят — от света на театъра, литературата, изкуството. Но очевидно не им беше до изкуство на тия красиви, интелигентни момичета, които разтрошаваха с търнокопи твърдата като камък тъмночервена глина, и даже когато се започнеше разговор за нещо от тоя род — за последната театрална премиера или за това, че художникът Р. не трябвало да се залавя за декорациите на „Силвия“, — зад всичко това мъчително неизбежно стоеше войната, която не можеше да се забрави.

Работех до една черничка редакторка и тя ми каза, че вчера отишли на фронта мъжът й и двамата й братя. За по-младия тя се тревожеше много — той бил слаб, още съвсем дете, и мъжът й го разубеждавал, но нямало какво да се прави. Разказах й за Саня и известно време ние работехме мълчаливо — в дълбочината на окопа поставяха носилки на земята, други момичета нахвърляха на носилките глината, ние я мъкнехме горе и я стоварвахме на отвесната страна на окопа. Не й казах, че от първия ден на войната нямам писмо от Саня. Надвечер говорих по телефона с майката на един летец от неговия отряд и тя ми каза, че е получила писмо от Рибинск. Може би и Саня е в Рибинск? Трябва така да е, там се формира една част от летците. Но на същото основание можех да спомена и друг град в Съветския съюз. Не трябваше повече да знам къде е той и какво става с него. Ако той умре, няма да знам кога и как се е случило това. Може би в тоя час ще бъда на театър или ще спя, без да чувствувам нещо, или ще разговарям с някого и ще се смея, както в момента, когато бригадирът ни посъветва да работим машинално, т.е. да мислим за нещо друго, и ние с малката редакторка се погледнахме и се разсмяхме. Това беше превъзходен съвет — имаше за какво да мислим.

Нощта мина незабелязано; в сивата, неопределено разсеяна светлина, неподвижно застанала между небето и земята, изведнъж се промъкна нещо утринно, свежо, също като ветрец, който пробягна по полето и се докосна до храстите, с които бяха замаскирани зенитните оръдия, беше съвсем друга, утринна светлина. В далечината над града се дигнаха и скриха в лъчите на невидимото още слънце сребристите, подобни на огромни добродушни риби, аеростатите на противовъздушната отбрана.

Всички бяхме пребледнели към зори, на едно момиче стана лошо, но все пак нашата бригада завърши „урока си“ по-рано от другите. Зажадняла бях и моята нова приятелка ме замъкна на опашката за квас. Бяха направени палатки до старата, изоставена черква, застанахме на опашка и редакторката тутакси ми предложи да се качим на камбанарията.

Това беше глупаво. Болеше ме гърбът и изобщо се чувствувах много уморена, но аз също така неочаквано се съгласих.

По забитата в земята носилка, на която имаше стенен вестник, намерих нашия участък, към него прииждаха нови хора. Нима сме направили толкова малко? Но той се преливаше в друг, другият в трети и тъй в далечината, докъдето поглед стига, жени разбиваха глината в дълбоки, триметрови, от едната страна отвесни, от другата наклонени ровове, изхвърляха пръст с лопати, извозваха с колички… Между тях нямаше нито една, която не би се разсмяла от душа, ако преди месец биха й казали, че като остави своя дом, своята работа, тя ще тръгне нощем вън от града в пустото поле и ще се рови в земята, и ще копае ровове, бастиони, траншеи… Но те тръгнаха и ето почти завършват вече тия гигантски пояси, които обхващат града и прекъсват само при пътищата, на които се виждат кръстосани релси.

Не знам как да обясня това чувство, с което аз гледах на бедното поле, разрязано от огромни полуокръжности и осветено от бледната бавна светлина на ленинградското слънце.

Мене ми стана страшно като пред буря, която не можеш да избегнеш, от която няма къде да се денеш. Но и някаква смелост, някаква си млада, весела смелост, изведнъж се пробуди в душата ми.

Към пладне се върнах у дома и при входа срещнах развълнуваната Розалия Наумовна, която ми заяви, че току-що видяла как на „Невски“ задържали някакъв шпионин.

— Такъв дебел, с мустаци — типична немска мутра! Фу! — И тя плюна с отвращение. — И какво щастие, че не беше с мене Берта! Тя би се побъркала!

Берта беше много страхлива.

На площадката на втория етаж се спряхме, защото Розалия Наумовна почна да представя как се е случило това. В същото време някакъв си военен, който се спускаше по стълбите и шумно тропаше с чизмите си, преди да стигне до нас, наведе се през перилото, погледна надолу и познах Лури.

Лури беше щурман, приятел на Саня. Те работеха заедно на Север, след това се разделиха и където и да служеше Саня, той винаги казваше, че му липсва Лури. „Шурка да е тук!“ — пишеше ми той от Испания. От време на време Лури се явяваше у нас — винаги весел и все за нещо се хвалеше; с брада, като чужденец.

— Катерина Ивановна! — той ми козирува живо. — Чуках, звънях, изгубих надежда и пуснах писмото в кутията.

— От Саня?

Лури козирува също така живо и на Розалия Наумовна.

Той каза, че има на разположение за съжаление само петнадесет минути и аз не прочетох пред него писмото на Саня, само го прегледах и една фраза накрая спря погледа ми: „Непременно ще се видим, но няма да бъде скоро“.

— Откъде идвате? В армията ли сте? В Ленинград? А къде е Саня?

Лури беше в армията в Ленинград. На тия два въпроса не му беше трудно да отговори. Но аз още веднъж настойчиво попитах:

— Къде е Саня?

И като помисли малко, той отговори неопределено:

— В полка.

— Вие не искате да ми кажете, нали? Но той здрав ли е?

— Като щик — каза Лури и се засмя.

Розалия Наумовна изтича да направи кафе, макар че Лури повтори и даже се „закле в честта“, че разполага точно с петнадесет минути; ние останахме сами и можах да измъкна от него, че някъде си — неизвестно къде — се организира полк за особени задачи, че от основния авиаторски състав на Гражданската въздушна флота се правят по хиляда и петстотин, до две хиляди нападения, и че сега всички се учат на новите машини.

Нещо съвсем студено влезе бавно в сърцето ми, когато чух тия думи: „полк за особени задачи“, но нямаше защо да разпитвам какво е това, все едно — Лури не би ми отговорил. Само попитах дълго ли Саня ще се учи на новите машини, а Лури, като помисли, отговори, че няма да е дълго. На всичко той отговаряше, като помълчаваше, помисляше, а зад неговия безгрижен тон се долавяше тревога.

Написах няколко думи на Саня и Лури си отиде, като се сблъска на прага с Розалия Наумовна, и обеща да дойде още веднъж, „ако това бъде възможно“. Ние постояхме още няколко минути пред отворената врата и като се сбогувахме, изведнъж се прегърнахме и целунахме…

Писмото беше тъжно и само аз можех да разбера защо то беше тъжно.

Саня питаше за Петьовците, големия и малкия, и ме съветваше веднага да изпратя малкия вън от Ленинград.

„Добре би било в Енск, при старите!“ Но тутакси той изказваше безпокойство за съдията и леля Даша и можеше да се разбере от една предпазлива фраза, че Енск бил бомбардиран, макар да беше още доста далеч от фронтовата линия. С една дума, Саня нещо знаеше, нещо лошо, ето откъде и думите „непременно ще се видим, но няма да бъде скоро“.

Да, няма да бъде скоро. Настъпват трудни дни. Разхождах се из стаята, като се стараех да стъпвам само на тъмните квадратчета на паркета, и когато отивах към прозореца, биваха тъмни едните, а когато се връщах назад — другите.

Полк за особени задачи — „е, какво пък, и няма защо да изстиваш“ — това беше казано на сърцето, на което сякаш отново му стана нещо, когато на глас повторих тия думи. „Той беше в Испания и се върна. Трябва само по-често да му се пише, че вярвам.“

Ето кога усетих, че съм уморена до смърт. Легнах, затворих очите си и изведнъж всичко се завъртя: момичетата, които дигаха носилките с тежката твърда глина, количките, които бавно се плъзгаха по дъските, слънцето, което проблясваше през прозореца на тъмночервени ивици.

След това отнякъде се появи светлина, слаба, бавна след бялата нощ, всичко почна да бледнее, да изчезва, и почувствувах, че заспивам. Всичко беше хубаво, много хубаво, само ми се искаше да не чувам тоя унил дълъг стон или песен, която някой беше почнал зад гърба ми…

— Катя, тревога!

Розалия Наумовна разтърсваше рамото ми.

— Ставайте, тревога!

… В края на юли срещнах на „Невски“ Варя Трофимовна, жената на един летец, герой на Съветския съюз, с когото Саня служеше в „авиацията за специални задачи“. Веднъж ние с Варя пътувахме заедно за Саратов при мъжете си и аз още тогава се чудех, че тя е зъболекарка.

Тя беше висока, румена жена, силна, със смела походка. С нещо ми напомняше Кира, особено когато се смееше високо и показваше дългите си красиви зъби.

— А моя Гриша — въздъхна тя — бомбардира Берлин. Четохте ли?

Поговорихме и тя ми предложи да работя в стоматологическата клиника на Военномедицинската академия.

Замислих се и Варя изведнъж ми каза, че „най-напред трябва да се види каква е работата“, защото препоръчала една дамичка, а тя „поработила два дни и си отишла, тъй като, представи си, не й харесвала миризмата“.

Варя ненавиждаше „дамичките“ — това бях запомнила още оттогава, когато пътувахме заедно.

Трябва да се каже, че миризмата беше наистина непоносима, това почувствувах още като влязох в коридора, където от двете страни имаше стаи. Миризмата беше такава, че на мен изведнъж ми се заповдига и през всичкото време ми се повръщаше, докато Варя Трофимовна ме запознаваше с другите сестри, с рентгенолозите, с жената на главния лекар и с още някои други.

Тук лежаха хора, ранени в лицето, и още като дойдох, докараха един юноша с лице разкъсано от мина…

Грижейки се за тия хора, аз разбрах — още на втория или третия ден, — че през всичкото време трябва да ги уверявам, че това е нищо, че не е голяма беда, ако остане белег; че трябва само да се потърпи и после почти нищо няма да личи. След това ми се случи да работя в клиниката по полева хирургия и тая тайна там я нямаше, но във всяка дума прозираше боязън от грозота; тоя ужас, с който човек хвърляше пръв поглед към отражението на своето обезобразено лице в огледалото, това безкрайно стоене пред него в навечерието на изписването, тези безкрайни опити да се поукраси, да се поразхубави…

Впрочем трябва да кажем, че не си кривяхме душата изобщо никога, когато уверявахме, „че нищо не се забелязва“. По-рано никога не мислех, че може например да се направи нов нос или да се присади на лицето парче кожа. Колко пъти е бивало страшно да се погледне раненият при първите превръзки, а след два-три месеца той се връщаше в своята част с едва забележими следи от рани, за които бяхме мислили, че ще обезобразят лицето завинаги.

Беше ми трудно в стоматологичната клиника, особено на първо време, и аз бях доволна, че ми е трудно и че трябва така внимателно да следя за всяка своя дума и да се държа уверено, даже когато ми биваше много тежко на душата.

Частта на Петя се намираше на Университетската крайбрежна улица. След заминаването на децата той се записа веднага в народното опълчение. През свободното време се отбивах при него; ние сядахме на гредите, разтоварени пред парапета, или се разхождахме от Филологическия институт до Сфинксовете. Другите паметници бяха вече свалени или затрупани с чували, напълнени с пясък, а Сфинксовете, не знам защо, лежаха, както и по-преди в далечните мирни времена, до 22 юни 1941 година. Те лежаха на брега на Нева с широко отворени очи, с високомерни лапи и безстрастно наблюдаваха цялата тая скучна човешка бъркотия. Лицето на Петя ставаше добро, хитро, когато гледаше Сфинксовете.

— Да направиш такава лапа и да умреш — каза ми той веднъж и почна надълго и нашироко да ми разправя защо тая лапа е гениална.

С Розалия му закърпихме бельото, но той не взе нищо, макар че бельото, което получи в батальона, беше много лошо. Изобщо той се стараеше много по-скоро да стане истински войник.