Вениамин Каверин
Двамата капитани (7) (Роман в два тома)

Шеста глава
Смъртта на баща ми. Не искам да говоря

През цялата зима се учех да говоря. Още от сутринта, едва отворил очи, произнасях високо шестте думи, които Иван Иванич ми беше завещал да произнасям всекидневно: „кура“, „седло“, „ящик“, „вьюга“, „пьют“, „Абрам“. Колко трудно беше това! И как хубаво, съвсем не като мене произнасяше тия думи сестра ми!

Но аз бях упорит. Сякаш заклинание, което трябваше да ми помогне, аз ги повтарях хиляди пъти на ден. Те ми се присънваха нощем. Представях си някакъв загадъчен Абрам, който поставя кокошка („кура“) в сандък („ящик“) или излиза от къщи с шапка и носи на рамото си седло. Фъртуна („вьюга“), пият („пьют“)!

Езикът ми не ме слушаше, устните едва се мърдаха. Колко пъти бях готов да натупам Саня, задето тя неволно ми се смееше! Нощем се събуждах от мъка и чувствувах: не, никога не ще се науча да говоря, ще си остана завинаги изрод, както веднъж ме бе нарекла мама. Но в същата минута се опитах да кажа и тая дума: изрод. Помня как най-сетне това ми се удаде и аз заспах щастлив. Иван Иванич ми беше заръчал да се уча да говоря, без да мърдам ръце, за да се освободя от навика на глухонемите, който вече се беше вкоренил доста силно у мене. С пъхнати в джобовете ръце аз посочвах с очи нещо — прозореца, печката, кофата — и високо, на срички, произнасях тая дума. Кой знае защо, бърках ударенията и до днес все още аз поставям ударенията неправилно…

Денят, когато след събуждането си не казах шестте скъпи думи, беше един от най-печалните в живота ми.

Тоя ден рано ни събуди Петровна — и това беше вече доста странно, защото обикновено не тя, а ние отивахме при нея сутрин, палехме печката, поставяхме чайника. Тя влезе, като тропаше с тоягата си, и се спря пред иконата. Дълго мърмори нещо и се кръсти. След това повика сестра ми, заръча й да запали лампата…

Много години по-късно, вече като възрастен, видях случайно в една детска книжка баба Яга. Това беше същата Петровна — брадата, прегърбена, с патерица. Но Петровна беше добра баба Яга, а тоя ден… тя седеше на скамейката, тежко въздишаше и мене ми се струваше, че дори сълзи се търкалят по брадата й.

— Слизай, Санка! — каза тя. — Ела при мен.

Аз се приближих.

— Ти си вече голям, Санка. — Петровна ме помилва по главата. — Вчера от майка ти се получи писмо, че Иван заболял.

Тя плачеше.

— Много тежко заболял в затвора. Главата и краката му подпухнали. Пише, че не знае жив ли е той сега или не.

И сестра ми заплака.

— Какво да се прави, божа воля — каза Петровна. — Божа воля — повтори тя някак си ядосано и пак повдигна очи към иконата.

Тя каза само, че баща ми заболял, но вечерта в църквата аз разбрах, че е умрял. Вечерта Петровна ни заведе на църква, за да се „помолим за здраве“, както каза тя.

Може да е странно, но макар да бях прекарал на село вече три месеца, не познавах почти никого освен няколко момчета, с които се пързалях на ски. Не ходех никъде, защото се стеснявах от немотата си. И ето сега в църквата аз видях цялото наше село — тълпа жени и старци бедно облечени, мълчаливи и също тъй скръбни като нас. Те стояха в тъмнината — само напред, където четеше проточено попът, горяха свещи. Мнозина въздишаха и се кръстеха.

— Господи, помилуй — повтаряше безкрай попът. От устата му излизаше пара, а от кадилницата, която той размахваше — синкав дим. И струваше ми се, че всички като мене не се молят, а просто зяпат тоя дим, как излиза на струи, вие се и издига нагоре към синьото замръзнало прозоречно стъкло. Навярно бях забравил за баща си. Но изведнъж Петровна ме блъсна сърдито в гърба — и до днес не зная защо — и в тая минута аз си спомних за него и разбрах, че е умрял.

Всички въздишаха и се кръстеха, защото той е умрял, и ние със сестра ми стояхме тук, в мрачината на църквата, защото той е умрял, и Петровна сърдито ме блъсна, защото той е умрял. Ние стоим и се „молим за здраве“, защото той е умрял.

Петровна взе сестра ми при себе си, а аз се върнах вкъщи и дълго седях, без да паля лампата. Черните хлебарки, които баба ми беше донесла у нас нарочно — за щастие, — шумоляха по студената пещ. Аз ядях картофи и плачех.

Умрял — и никога вече няма да го видя! Ето изнасят го от управлението, от оная стая, където ние с майка ми бяхме подавали прошение… Аз престанах да ям и стиснах зъби, като си спомних студения глас и ръката с дълги, сухи пръсти, в които бавно се люлееха очила. Почакай! Ще ти се отплатя аз на теб! Някога ти ще ми се кланяш, а аз ще отговоря: „Гълъбче, съдът ще реши…“ Ето носят ковчега по коридора, а наоколо тичат разсилните с книжа и никой не вижда, не иска да види, че го носят. Само леля Даша иде насреща в дълга черна забрадка като монахиня. Иде и се кръсти, и плаче. Но ето ние се спираме, някой стои при вратата, ковчегът се люлее в ръцете и се спуща на пода. Майка ми се кланя, а аз виждам отдолу как треперят устните й…

Опомних се, като чух гласа си. Навярно имах огън, защото бръщолевех някакви несвързани глупости, ругаех себе си, и, кой знае защо, майка си и, помня, разговарях с Иван Иванич, макар да знаех отлично, че той отдавна си е отишъл и дори следите му личаха в полето само два дена, а след това ги беше затрупал снегът.

Но аз говорех — високо и ясно! Аз говорех, сега аз бих могъл да разкажа какво се беше случило оная нощ на понтонния мост, бих доказал, че ножът е мой, че съм го изгубил, когато се бях навел над убития. Късно! Закъснях за цял живот и вече с нищо не може да се помогне!

Стиснал главата си с ръце, аз лежах в тъмнината. Вкъщи беше студено, краката ми измръзнаха, но не станах чак до сутринта. Реших, че вече няма да говоря. За какво ли? Все едно, той е мъртъв и аз никога няма да го видя.