Вениамин Каверин
Двамата капитани (45) (Роман в два тома)

Дванадесета глава
Родната къща

Едно впечатление е останало у мене от това пътешествие по местата, където ние с Петка Сковородников се бяхме скитали някога като крадци и просяци — впечатление на необикновена свобода.

За пръв път в живота си пътувах по железница с билет. Можех да седя до прозореца, да разговарям със съседите, да пуша, ако въобще пушех. Нямаше нужда да се крия под скамейката, когато минаваше контрольорът. Равнодушно, без да прекъсвам разговора си, аз му подадох билета си. Това беше необикновено усещане, някак си просторно, макар че във вагона беше доста тесничко. То отвлече вниманието ми и аз забравих за Ромашка. Под равномерния тропот на колелата аз си мислех сега за Енск, сестрата, леля Даша, затуй как ще им се изтърся като изневиделица и как те няма да ме познаят.

С тая мисъл заспах и съм спал така дълго, че съседите почнали да се безпокоят — да не би да съм умрял! Не, както виждате, не съм умрял.

Колко е хубаво да се върнеш в родния си град след осемгодишна раздяла! Всичко ти е познато и всичко ти е непознато. Нима това е губернаторският дом? Някога той ми се струваше огромен. Нима това е Задстенна улица? Мигар е била такава тясна и крива? Нима това е Лопухинският булевард? Но булевардът ме утеши: зад липите, покрай цялата главна алея, се редяха прекрасни нови здания. Черните липи бяха сякаш нарисувани на белия фон и черните им сенки лежаха полегато по белия сняг — това беше много красиво.

Вървях бързо и на всяка стъпка ту познавах нещо старо, ту се учудвах на промените. Ето приюта, в който леля Даша се канеше да ни даде — мене и сестра ми; станал зелен на цвят и на стената му голяма мраморна плоча със златни букви. Прочетох и не повярвах на очите си: „В тоя дом през 1824 година е нощувал Александър Сергеевич Пушкин.“ Дявол да го вземе! В тоя дом! Как биха навирили нос децата от приюта, ако знаеха това тогава!

А ето и „управлението“, в което подавахме с мама молба! Старите ниски решетки бяха снети от прозорците и над вратата се четеше надпис: „Дом на културата.“

А ето и Крепостния вал — сърцето ми почна бързо-бързо да бие. Крайбрежна улица, окована в гранит, се показа пред мен и едва познах в нея нашия беден полегат бряг. Но още повече ме порази, че на мястото, гдето по-рано се намираха нашите къщурки, беше направена градинка и бавачки с хубаво повити бебета седяха като идоли по скамейките. Това не очаквах. Дълго стоях на Крепостния вал, като изучавах с нямо учудване градинката, гранитната крайбрежна улица и булеварда, край който някога бяхме играли на свинка. На празното място, отвъд което някога започваха дюкяните за билки, се издигаше сега едно високо сиво здание и пред входа се разхождаше пазач в огромна шуба. Запътих се към него.

— Енската електростанция — отговори важно той, когато го попитах какво е това здание.

— Дали не знаете случайно къде живее Сковородников?

— Съдията?

— Не.

— Тогава не зная. Тук има един Сковородников — съдия.

Аз се отдалечих. Възможно ли е старият Сковородников да е станал съдия. Като се обърнах, пак погледнах прекрасното високо здание, построено на мястото на нашите мизерни къщурки, и реших, че е възможно.

— А какъв е по фигура съдията? Висок?

— Висок.

— С мустаци?

— Не, не е с мустаци — възрази пазачът, сякаш обиден зарад Сковородников.

Хм, не е с мустаци ли? Значи малка е надеждата.

— А къде живее тоя съдия?

— На улица „Гоголевска“, в бившата къща на Маркузе.

Знаех тая къща — една от най-хубавите в града, с лъвски глави от двете страни на входа. Отново изпаднах в недоумение. Но нямаше какво да се прави и тръгнах към Гоголевска улица, макар да не се надявах, че старият Сковородников си е обръснал мустаците, станал е съдия и се е заселил в такава великолепна къща.

След половин час бях на Гоголевска улица пред къщата на Маркузе. Лъвските глави бяха остарели през тия осем години, но все пак това бяха все още внушителни, сърдити глави. Стоях нерешително до широкия, покрит вход. Дали да позвъня? Или да попитам милиционера къде е адресното бюро?

Дантелени перденца, каквито обичаше леля Даша, се виждаха на прозорците — аз се реших изведнъж и позвъних.

Отвори ми едно шестнадесетгодишно момиче със синя вълнена рокля, гладко вчесано, с прав път и мургаво. Мургаво — това ме обърка.

— Тук ли живеят Сковородникови?

— Да.

— Ами… Даря Гавраиловна вкъщи ли е?

— Тя скоро ще се върне — отговори момичето, като се усмихваше и ме разглеждаше любопитно. То се усмихваше съвсем като Саня, но Саня беше светла, с къдрави коси и сини очи. Не, не е Саня.

— Мога ли да почакам?

— Заповядайте!

Оставих сандъчето си в антрето, свалих палтото си и тя ме въведе в една голяма, светла стая, чисто и дори богато наредена. Главно място в нея заемаше едно пиано — то не подхождаше за човек като леля Даша. Но портретът между вазите от гълъбово стъкло, портретът на героя, седящ в плетено кресло на фона на снежни планини — това беше вече сякаш самата леля Даша.

Трябва да се предполага, че съм се оглеждал наоколо с доста глупав, радостен израз, защото момичето ме гледаше с опулени очи. Изведнъж то наведе глава и високо повдигна вежди — също като майка ми. Разбрах, че това все пак е Саня.

— Ти ли си Саня? — казах не съвсем уверено.

Тя се зачуди.

— Да.

— Ама чакай, че нали ти беше бяла? — продължих с треперещ глас. — Каква е тая работа? Когато живеехме на село, ти беше съвсем бяла. А сега си станала някаква черна.

Тя се вцепени, дори отвори уста.

— В какво село?

— Когато умря татко — казах аз и се засмях. — Ех, каква си, забравила си! Всичко си забравила! И мене не помниш!

Езикът ми се малко заплиташе — навярно от радост. Ами че все пак аз я много обичах и осем години не бях я виждал, тя така приличаше на мама.

— Саня! — каза и тя най-сетне. — Господи! А пък ние мислехме, че ти отдавна си умрял.

Тя ме прегърна.

— Саня, Саня! Нима си ти? А пък леля Даша я няма. Сядай де! Защо стоиш? Откъде идеш? Кога си пристигнал?

Ние седнахме един до друг, но тя тутакси скочи и припна в антрето за сандъчето ми.

— Ама почакай де! Къде си се затичала? Кажи поне как си ти, как е леля Даша?

— Ами ти как си? Защо нито веднъж не се обади? Та ние те търсихме. Дори давахме обявления във вестниците.

— Не съм ги чел — казах аз разкаян.

Едва сега разбрах напълно каква подлост съм извършил — да забравя, че имам такава сестра. И такава чудна леля Даша, на която дори не бивало веднага да се каже, че съм се върнал, защото можело да умре от радост, както току-що ми заяви Саня.

— И Петя те търсѝ — продължи тя. — Дори неотдавна писа в Ташкент. Той мисли, че ти живееш в Ташкент.

— Петка ли?

— Е да.

— Сковородников?

— Че кой друг?

— Къде е той?

— В Москва — каза Саня.

Бях поразен.

— Отдавна ли?

— А че откато избягахте с него.

Петка бил в Москва! Не можех да дойда на себе си от учудване.

— Саня, ами че и аз живея в Москва!

— Тъй ли?

— Честна дума. Как е той? Какво прави?

— Добре. Тая година свършва училище.

— Фу, дявол! Ами че и аз свършвам тая година! Имаш ли негов портрет?

Стори ми се, че Саня се малко посмути, когато я попитах за портрет. Тя каза: „Ей сегичка“, излезе и веднага се върна, сякаш беше извадила снимката на Петка от джоба си.

— Слушай, ами че той е красив — казах аз и се засмях. — Червенокос ли е?

— Червенокос.

— Фу, дявол, колко е хубаво! Ами старецът? Как е старецът? Мигар е истина?

— Кое?

— Че е съдия?

— О-хо! Та вече пет години, откакто е съдия.

Ние все се разпитвахме и се прекъсвахме един друг и пак се разпитвахме. След това Саня се затече в кухнята, но аз тръгнах след нея и казах, че без нея ми е мъчно. Това беше самата истина — без нея изведнъж ми стана мъчно.

Сложихме самовара, запалихме печката, а след това звънна глухо звънецът в антрето.

— Леля Даша!

— Ти остани тук — каза шепнешком Саня, — а аз ще я подготвя. Сърцето й наистина не го бива…

Тя излезе и аз чух в съседната стая следния разговор:

— Лельо Дашо, моля ти се да не се вълнуваш. Имам много хубава новина, така че ти трябва да не се вълнуваш, а наопаки.

— Хайде, казвай де, казвай!

— Лельо Дашо, ти не искаше да правиш днес точено, ама ще трябва.

— Петя ли е пристигнал?

— Че е Петя, Петя е, само че не съвсем. Лельо Дашо, не се ли вълнуваш?

— Не.

— Честна дума ли?

— Ух, ти! Е добре, честна дума.

— Ето кой е пристигнал! — И Саня отвори вратата на кухнята.

Чудно, но леля Даша ме позна още от пръв поглед.

— Саня — тихо каза тя.

Тя ме прегърна. След това седна и затвори очи. Аз й хванах ръката.

— Гълъбче мое! Ти ли си наистина?

— Аз съм, лельо Дашо.

— Ама да не би да сънувам?

— Не, лельо Дашо.

Но леля Даша сякаш не ми повярва, защото отново затвори очи, като че ли действително беше заспала.

— Гълъбчето ми! Жив си значи? Ами къде си бил? Та ние те търсихме по цял свят.

— Знам, лельо Дашо. Виновен съм.

— Виновен! Господи! Пристигнал и още седнал да приказва — виновен. Мили мой! Я гледай какъв юначина си станал! Какъв хубавец!

Леля Даша всякога ме бе смятала за хубавец…

Какво да си спомня още, какво още да разкажа за тая незабравима среща? Дали за това, че леля Даша скочи изведнъж като попарена и пошепна на Саня с ужасен израз на лицето: „Не си ли го нахранила?“, или за това, че щях да се пукна от смях, когато видях отрупаната с разни яденета маса и чух да казват на това: „Да позакусим малко преди обед.“

От тая минута, струва ми се, само това правех — ядях. Разказвах и ядях. След това леля Даша заяви, че съм бил нечист и трябвало да вляза във ваната да се окъпя. Тъй мина денят.

Вечерта, изкъпан и преял, аз седях в трапезарията, а Саня и леля Даша седяха от дясната и от лявата ми страна и ме гледаха с такава любов, че, честна дума, ми беше съвестно! След това си дойде съдията.

Пазачът не беше излъгал — старецът си беше обръснал мустаците. Той се беше подмладил с десет години и сега вече човек мъчно можеше да си представи, че той е варил универсално лепило и е възлагал такива надежди на него.

Той знаеше, че съм се върнал. Саня му беше обадила по телефона.

— Е, блудни сине — каза той и ме прегърна. — Не се ли боиш, че ще ти откъсна главата? Ах ти, хаймана такава!

Какво можех да кажа за свое оправдание? Само изпъшках от разкаяние.

Късно през нощта ние останахме сами с него. Старецът искаше да знае какво съм правил и как съм живял, откакто заминах от Енск. Точно като съдия той разпитваше строго за всичките ми работи — училищни и лични.

Казах му, че искам да стана летец и той млъкна, като ме гледаше втренчено изпод гъстите си вежди с дълги корави косми.

— Военен летец ли?

— Полярен. Ако стане нужда — и военен.

Той млъкна.

— Опасна, но чудесна, интересна работа — каза той.

Само едно не му разказах: че съм дошъл от Енск зарад Катя. Езикът ми не се обърна да каже, че ако не беше Катя, може би още много време щеше да мине, преди да се върна в родния си град, в родния си дом.