Вениамин Каверин
Двамата капитани (116) (Роман в два тома)

Петнадесета глава
Нека моята любов те спаси

Много далече беше до еврейското гробище, трудно щяхме да стигнем и Розалия Наумовна реши да погребе сестра си на Смоленското. За шестстотин грама хляб тъжният евреин, който четеше молитви за Берта, се съгласи да дойде на православното гробище, за да съпроводи своята „клиентка“, както беше се изразил, съгласно обреда.

Не помня добре това изпращане, то продължи цял ден — от рано сутринта до мръкване, което през декември настъпва рано. Сякаш стара, няма кинолента минаваше пред мен и сънното ми съзнание ту я следеше, ту се спъваше в снега, който беше затрупал Василиевския остров.

Ето, вървим и нищо не чувствуваме освен студ, умора и ненавист към вкочанясалия труп. Момчетата мъкнат Берта, като се редуват, а нагоре по височината — заедно, но по нанадолнището тя бързо слиза сама, сякаш бърза да ни освободи по-скоро от тия скучни грижи, които неволно ни е причинила.

Блести на слънцето привързаната към трупа лопата и като гледам тоя блясък, не знам защо си спомням Крим и морето. Колко хубаво беше в Крим! Саня ставаше в пет часа, приготвях му лека закуска, когато знаех, че ще лети високо. Купихме си душ „стандарт“ и всичко бях така нагласила, наредила, че след душа Саня сядаше на масата в своята жълта пижама на черти. Веднъж ние отидохме в Севастопол, морето беше неспокойно, времето се мръщеше — летците винаги получаваха отпуск в най-неподходящото време. Огорчих се и Саня каза: „Не се ядосвай, аз ще ти организирам хубаво време“. И вярно, тъкмо потегли параходът, и времето стана изведнъж хубаво.

Как весело, как леко ми беше да стоя заедно с него на бялата разкошна палуба в бяла рокля, да говоря и се смея и да се старая да бъда красива, защото знаех, че той обича да се харесвам на другите! Как ослепително светеше слънцето навсякъде, където и да погледнеш — и по месинговите перила на капитанското мостче, по гребените на плискащите се вълни, по мокрото крило на гмурналата се чайка!

… Прегърбена, посиняла, държейки под ръка Розалия Наумовна, която едва се движеше — така много беше се наоблякла, — тътрех се след шейничката, която ту се отдалечаваше от нас доста, ту се приближаваше, когато момченцата се спираха, за да попушат. Ние бяхме две еднакви, жалки бабички, аз бях също такава, каквато беше и тя. Навярно това сходство мина през ума и на Ромашов, защото той ни догони и заговори раздразнено:

— Защо тръгнахте? Ще се простудите, ще легнете. Върнете се у дома, Катя.

Гледам го: жив и здрав. С бяла, здрава полушубка, с кръстосани каиши, а на кръста му — кобур. Жив! Отварям устата си, за да си поема въздух. И здрав! Навеждам се и слагам малко сняг в устата си. Привързаната към трупа лопата все проблясва, гледам и само гледам тоя хипнотичен блясък.

На гробищата сме. Дълго чакаме в тясна, мръсна дъсчена кантора, по гредите на която се точат надлъж бели ивици заскрежени кълчища. Подпухнала писарка седи до печката, сложила до огъня дебели, омотани в парцали крака. Ромашов й крещи за нещо. След това ни викат — гробът е готов. Момчетата, опрени на лопатите, стоят над купчината пръст и сняг. Бедната Берта, така плитко щяха да я заровят! Ромашов ги изпраща за покойницата и ето, вече я докараха. Дългият тъжен евреин върви след шейничката и от време на време казва да поспрат — прочита късичка молитва. Ромашов отпусна въжето на снега, ловко повдигна покойницата и блъсна с крак шейничката. Сега тя беше сложена на въжетата. Розалия Наумовна целуна сестра си за последен път. Евреинът пее и говори ту високо, с неочаквани ударения, ту ниско, като стара печална птица…

Ние се връщаме в кантората, за да се постоплим. Ние — това сме аз и Ромашов. Той ми прави тайнствен знак, като удря с ръка джеба си, и когато всички се отправят към вратата, ние влизаме в кантората — да се постоплим.

— Искаш ли да ти налея?

Ох, как пламнах, как се разигра сърцето ми, какви горещи вълни пробягнаха по ръцете и краката ми! Мене ми стана горещо. Аз разкопчах палтото си, свалих вълненото шалче от главата си и с леки, весели стъпки почнах да ходя из кантората.

— Искаш ли още?

Подпухналата жена жадно ни гледаше. Заповядах на Ромашов да й налее. И той й наля, като каза: „Е, хайде, от мене да мине“; беше весел, бледен, с червени уши, със зимна топла шапка, килната на тила. Мене също ми е весело, шегувам се: вземам от масата една от черно боядисаните надгробни дъсчици и я подавам на Ромашов:

— За вас.

Той се смее.

— Ето сега сте предишната Катя.

— А все пак не съм ваша!

Той се доближи до мене и ми хвана ръцете. Устата му почна да трепери. Детските му дребни зъби се виждаха — странно, по-преди никога не бях забелязала, че той има такива малки остри зъби.

— Не, моя си — казва той хрипкаво.

Издърпвам дясната си ръка. На прозореца виждам един чук — навярно с него зачукват дъсчиците на надгробните кръстове. Съвсем бавно, взимам от прозореца тоя чук — малък, но тежък, с желязна дръжка…

Ако ударът попадне в сляпото око, струва ми се, бих убила Ромашов. Но той се помести, чукът се плъзна и само му разсече скулата. Жената скокна, закрещя и хукна към преддверието. Ромашов я догони, тласна я назад и затвори вратата. След това дойде до мене.

— Оставете ме! — казах отчаяно и с отвращение. — Вие сте убиец. Вие убихте Саня.

Той мълчеше. От разсечената му скула течеше кръв. Той я изтри с дланта си и я изтърси на пода, но тя течеше и по рамото, и по гърдите му, и цялата му полушубка беше вече в мокри розови петна.

— Трябва да се завърже — промърмори той, без да ме гледа. — Нямате ли чиста носна кърпа, Катя?

— Добре, така да е — убил съм го! Тогава защо пък ще пазя тая снимка? Ние искахме да заровим документите, Саня ги държеше в ръцете си и навярно е изпуснал снимката. Аз не ви казах, че съм я намерил — боях се, че вие няма да ми повярвате. Боже мой, вие съвсем не знаете какво нещо е войната! Не е ли безумие да убия свой — пък който и да е даже той, каквито и да са отношенията ми към него! Да убиеш ранен, Катя! Да, това са глупости, на които никой не ще повярва.

Не за пръв път Ромашов повтаряше тия думи: „Никой не ще повярва“. Той се боеше, че ще пиша за своите подозрения до Военния трибунал или до прокурора. Той остави на писарката при гробищата всичките си пари и хляб и чух как й каза: „Никому нито думица“. Той не отиде в болницата. Розалия Наумовна спря кръвта и залепи мушамичка на голямата резка на скулата му.

— Да, не го обичам, това е истина, която нямам намерение да крия — продължаваше той, — но когато го намерих в мръсния вагон с ранени крака, с револвер до слепите очи, помислих не за него, а за вас. Ненапразно той се зарадва, като ме видя: разбра, че съм негово спасение. И не съм виновен, че е пропаднал някъде, докато отидох да търся хората, за да го вдигнат на носилка.

Той се разхождаше из малката кухня, разхождаше се и говореше, говореше… Той си хващаше главата с ръце и тогава на сянката, която се движеше след него по стената, безшумно израстваха две смешни мутри с големи носове. През ума ми мина смътен детски спомен. „А ето ти и крава с рога“ — това казваше мама; аз лежах в креватчето, а мама седеше до мене, държеше си ръката пред стената и се смееше, че гледах не сянката, а ръката й. „А ето ти и брадат козел“… Очите ми бяха мокри, но аз не ги избърсах — беше ми много студено да си извадя ръцете изпод всичките тия одеяла, палто и старата лисича кожа.

— Проклета съдба, защо ми трябваше да се срещам с него в ешелона! Можех да го убия. Всеки ден измъкваха от вагоните по няколко трупа; никой не би се зачудил, ако намереха някое утро с пробита глава оня летец, който беше паднал и искаше да се застреля. Но аз не можех да го убия — закрещя Ромашов, — защото не той, а вие бихте лежали на утрото с пробит череп. Разбрах това, когато той попита едно от момичетата как се казва, а тя отговори: „Катя“, и лицето му светна. Разбрах, че съм нищожен, дребен пред него с всичките си мисли за неговата смърт, която би трябвало да ми донесе щастие. И реших да направя всичко, за да го спася за вас. А сега вие си позволявате да твърдите, че съм убил Саня! Не — тържествено каза Ромашов, — кълна се в името на майка ми, която ме е родила само за нещастие и скръб! Кълна се в моята светиня — любовта ми към вас! Ако той е загинал, най-малко аз с моите думи и дела съм виновен за тая смърт.

Той почна да си закопчава полушубката и все не можеше да налучка илика — ръцете му трепереха.

Можех ли, смеех ли отново да му повярвам! Гледах равнодушно това гърчаво лице с неестествено вдлъбнати очи, с жълти коси, виснали на челото, с безобразната мушамичка, която прекосяваше опнатата буза.

— Вървете си.

— Вие се чувствувате зле, позволете ми да остана.

— Вървете си.

Не знам дали някога е плакал, но лицето му бе цяло в сълзи, когато, падайки на колене, той си удари главата в леглото и замря, като потреперваше и преглъщаше нервно. „Саня е жив значи — изведнъж помислих аз и сърцето ми почна да тупти и замира от щастие. Или ако пък е иначе, тогава не човек, а някакъв демон стои пред мен на колене. Не, не, невъзможно е, немислимо е така много да се преструва човек.“

— Вървете си.

Не знам къде го пъдех. Вече цял месец как живееше той у нас. Розалия Наумовна, не знам защо, даже беше му извадила адресен билет. Беше нощ и дадоха тревога, но той излезе и аз останах сама.

„Тик-так“, чукаше метрономът. Някой ми беше казал, че само в Ленинград предават чукането на метронома през време на тревога. Стъклата трепереха и заедно с тях и жълтото пламъче на газената лампичка, поставена на масата. А какво ли е било там, в малката трепетликова горичка?

Под шубите, под одеялата, под старата лисича кожа не чух, че бе даден отбой. Бяха дали — и отново почваше тревога. „Тик-так — зачука метрономът. — Да — не“.

Сърцето ми биеше и се молеше в тая зимна нощ, в гладния град, в студената къща, в малката кухня, едвам осветена от жълтото пламъче на газеничето, което ту слабо припламваше, ту гаснеше, като се бореше с тъмните сенки, които нахлуваха от ъглите. Нека моята любов те спаси! Нека те закриля моята надежда. Да бди над тебе, да те гледа в очите, да вдъхне живот в помъртвелите ти устни! Да притисне лицето си до кървавите бинтове на твоите крака. Да каже: аз съм, твоята Катя, дойдох при тебе и където и да идеш, каквото и да ти се случи, ще бъда с теб. Макар че друга ти помага, подкрепя те, храни те — но това съм аз, твоята Катя. И ако смъртта сложи главата си на твоето възглавие и нямаш повече сили, за да се бориш с нея, и ако само съвсем мъничка последна сила ти остане в сърцето — това ще бъда аз и ще те спася.