Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Двамата капитани
Роман в два тома - Оригинално заглавие
- Два капитана, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Екранизирано
- Експедиции
- Линеен сюжет с отклонения
- Море
- Морска тематика
- Октомврийската революция
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,3 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn (2021 г.)
Издание:
Автор: Вениамин Каверин
Заглавие: Двамата капитани
Преводач: Люба Костова; Трайчо Костов
Година на превод: 1947
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първи том - трето, втори том - второ
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: роман в два тома
Националност: руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 29.III.1966
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Георги Русафов
Художник: Иван Кьосев
Коректор: Мери Керанкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14624
История
- — Добавяне
Трета глава
Всичко, което можахме, направихме
Много ми се пиеше и по целия път, докато ме мъкнеха към селото, молех да ми дадат да пия и питах за Лури. В селото ми дадоха пълна кофа с вода и без да разбера защо, жените заплакаха с глас, когато мушнах главата си в кофата и почнах да пия, като нищо не виждах и не чувах. Лицето ми беше обгорено, косите слепнати, кракът пречупен, а на гърба имах две широки рани. Бях страшен.
… Но едно блажено чувство обхващаше все по-дълбоко и по-здраво цялото ми същество. Лежах в един селски двор върху сеното на плевнята и ми се струваше, че това чувство у мене се събуждаше от тревичките, които ме бодяха, от аромата на сеното, от земята, на която няма да ме убият. Докараха ме със стар, бял кон. Той беше завързан за стобора, малко по-настрана от мен и когато го погледнах, очите ми се наляха със сълзи от това чувство на блаженство, на щастие. Струваше ми се, че ние направихме всичко, което можеше да се направи. За радиста и въздушния стрелец не се боях, само казах да не ме дигат оттук, докато не дойдат и те. „Лури навярно е жив — си мислех с възторг, — иначе не може и да бъде, — щом ние така прекрасно отблъснахме врага. Той е жив и сега ще го видя“.
Видях го. Конят зацвили, скочи напред, когато го донесоха, и една сурова стара жена — единствената, която, кой знае защо, съм запомнил — се доближи и мълчаливо тласна коня с юмрук по главата.
Той беше със спокойно лице, съвсем запазено, само една драскулка се виждаше на лицето му — сигурно парашутът го бе повлякъл, когато е паднал на земята. Очите му бяха отворени… Отначало не разбирах защо всички си свалиха шапките, когато го сложиха на земята. А бабичката приседна до него и почна да му сгъва ръцете…
След това някаква кола ме друсаше по пътя за санитарния батальон; една друга жена, не беше селянка, ме държеше за ръцете, опитваше пулса ми и все повтаряше:
— По-внимателно, по-внимателно.
Чудех се и мислех: „А защо по-внимателно? Нима умирам?“ Навярно съм произнесъл това гласно, защото тя се засмя и отговори:
— Ще останете жив.
И отново колата се друсаше и подскачаше, главата ми лежеше на някакви колене, аз видях Лури, проснат на входа с ръце, кръстосани като на мъртвец, горях от желание да се довлека до него, но не ме пуснаха.
Земята се виждаше ту под лявото, ту под дясното крило. Някакви хора се тълпяха пред мене, аз търсех между тях моята Катя. Виках я. Но не Катя, която ставаше някак строга, когато я прегръщах, не Катя, която беше мое щастие, излезе от безредната мрачна тълпа и застана пред мене. Обърнал глава като птица, повдигнал очилата, излезе той и се взря в мене със своя студен поглед.
— Е, какво — казах аз на немеца, — чия глава падна? Аз съм жив, аз се нося над гората, над морето, над полето; над цялата земя ще полетя! А ти си мъртъв, убиецо! Аз те победих!