Вениамин Каверин
Двамата капитани (130) (Роман в два тома)

Тринадесета глава
Присъда

Медицинската комисия за мене беше винаги нещо като съд, при което на този съд трябваше всякога да се признавам за виновен, че природата не ме е създала висок, широкоплещест човек с квадратни челюсти и мускули, способни да дигнат четири пуда^[1]. Именно с това неприятно чувство, съвсем гол, стоях пред комисията в М-ов. Кляках, затварях очи, протягах напред ръце, стараейки се да не треперят, ритах с крака и великолепно виждах на голямо разстояние и най-малките букви. След това една възрастна побеляла жена лекар ми прислуша сърцето и почна да чука с пръсти по гърба и гърдите ми. Очевидно нещо не й хареса в гърдите, защото тя се спря, намръщи се и отново почна, също като че ли свиреше гамата. После каза:

— Дишайте.

Съвсем не ме безпокояха дробовете, когато отидох на комисията. Като нервничех, не знам защо, почнах да понакуцвам с ранения крак — ето кое беше неприятно, особено когато мислех за това как ще си служа с крака в обстановката на боен полет. Дробовете ми винаги са били превъзходно, макар в детството си да бях боледувал от испанската, после от тежък плеврит. Но на старата, сърдита лекарка майор именно моите дробове й направиха някакво лошо впечатление. Тя ме въртя и ме чука, и отново ме чука и ме караше да лежа, като че ли беше решила непременно да докаже, че аз съм болен и толкова… Болен и повече няма да летя.

Мина около половин година, откак скрих дълбоко в душата си тая страшна мисъл — скрих я и затрупах, с каквото ми попадна. Но тя не умря и никъде не отиде, а само се притаи някъде наред с другата тревога — тревогата за Катя.

И ето, когато стоях гол пред комисията, със следи от рани на гърба и на крака, стана вече невъзможно да крия тая мисъл нито от себе си, нито от другите. Навярно лекарката я прочете в моите очи, защото, като взе в ръката си перото, без да може да се реши обаче да напише заключението, ме предаде на председателя на комисията — нисичък, дебел лекар с рогови очила — и той веднага се зае енергично да ме очуква по ребрата, по лопатките, но не с пръсти, а с малко чукче. Чукчето звучеше ту звънко, ту глухо, като че ли питаше:

„Нима ти си болен, болен, болен? Болен и няма да летиш вече?“

— Не бива да се вълнувате, капитане — каза докторът, като ме погледна бегло в лицето и сложи слушалката на големите си влакнести уши. — Ще се полекувате и всичко ще бъде благополучно.

Той ме прислуша и отбеляза нещо в болничния ми лист. Повтори с ласкав израз на лицето:

— Всичко ще бъде благополучно.

Но ми даде полугодишен отпуск, а аз знаех при какви случаи медицинската комисия даваше подобни заключения на строевите командири в 1942 година.

Изглежда, че видът ми не е бил много добър, когато се върнах в болницата, защото моят съсед — армеец, без нозе, но такъв един пълен и румен, че винаги това ни се виждаше странно, когато го донасяха на носилка от банята, вдигна глава от книгата, погледна ме и нищо не попита. После все пак не се стърпя:

— Е, как е?

И не знам защо му казах, че ме изкараха инвалид, макар че в заключението нямаше такава дума. Донесоха обеда, изядох го машинално и излязох, макар че много ми се искаше да легна и да си мушна главата под възглавницата. Да, в заключението нямаше такава дума и не биваше да се повтаря това безкрайно и да чувствуваш, като че се хвърляш всеки път с главата надолу в тинеста блатна вода.

Може би трябваше да ги убеждавам — тази стара вещица с нейните кокалчета, дето изсвири на моите ребра нещо като погребален марш? И тоя дебеланко, който й премълча и не каза, че няма вече да летя? Може би трябваше да поискам да ме изпратят в гарнизонната комисия?

Ходех по улицата алея, която се спускаше стръмно към Кама, и си подсвирках тихичко, за да не обръщам вниманието на минувачите. На едно от най-хубавите здания в града — авиационната школа, имаше мраморна плоча с надпис, който прочетох за хиляден път: „Тук се е учил Попов, изобретателят на радиото, гениалният руски учен“.

Понакуцвайки, се изкачих на високия бряг и мътната, още есенна, с жълто-сиви багри Кама се откри пред мене с нейните пристанища и параходи, влачещи огромни шлепове, с подсвиркванията и гласовете на хората, които ехтяха далеч над широката, просторна вода…

„Жалко, че вие не можете да летите направо от М-ов за Ленинград. Бих могла да наредя отлитането ви.“

Е, какво, сега всичко е наред. Седни и лети! И никакви разрешения не са ти нужни. От кабината на летеца ти преминаваш сега в помещението за пасажери. Креслото е удобно, остава ти да се отпуснеш, и лежи, почивай!

Навярно съм произнесъл това гласно, защото стоящите на брега „ремесленники“^[2] в големи, не за ръста им куртки и фуражки се засмяха и се поотдалечиха от мене. И аз си спомних как след Испания ние с Катя заминахме за Енск и как момчетата в Енск ходеха след мен и правеха всичко, каквото правех аз. Спрях се да купя в будката папироси и те се спряха и купиха също такива папироси. Исках да се изкъпя. Катя остана в Катедралната градина, а аз се спуснах към Тиха, съблякох се и се хвърлих във водата. И те се съблякоха малко по-далеч от мене и се хвърлиха във водата също като мене. Не беше шега: летец, който се беше бил в Испания и се бе върнал с орден Червено знаме на гърдите! А сега?

Пръстите на ръцете ми трепереха малко, но все пак си свих папироса, запуших и стоях известно време неподвижно на брега, като гледах целия тоя непознат, разнообразен живот на голямата река. Мина един сив пътнически параход. Прочетох надписа му: „Ляпидевски“, и си помислих: „А ето, че ти не стана Ляпидевски“. После мина още един такъв малък параход. Прочетох названието му „Каманин“ и помислих: „И Каманин, братко, също!“ Далеч в пристанището стоеше „Мазурук“ и неволно се усмихнах, като си помислих, че ще трябва до късно през нощта да се укорявам, ако се окаже, че по Кама плават параходи все с названия на знаменити летци, при това все мои добри познати.

Така или иначе сега никой не ми пречеше да летя за Ленинград, за да намеря жена си или да се убедя в това, че съм я загубил завинаги.

Три седмици чаках самолет. Привикнах ли към болестта си или надеждата тайничко се промъкна в сърцето ми и почна да ми нашепва — да ме уверява, че всичко ще мине благополучно, но малко по малко се окопитвах от неочаквания удар и приведох в ред всички свои мисли и чувства.

Не мислех сега за себе си, а за Катя. За нея мислех, когато слушах по радиото „Романса на Нина“, който тя обичаше. За нея мислех, когато гледах представлението, което дадоха ранените. Колко рядко ходехме ние на театър! За нея мислех, когато всички спяха в огромната зала и само тук или там се чуваше стенание или бързо, хрипкаво бърборене.

Най-сетне Аня Илина се обади по телефона в болницата и каза, че самолетът е пристигнал. Тя ме запозна с летеца — един огромен, добродушен майор, който летеше от М-ов по заповед на щаба на Ленфронта и който охотно се съгласи да ме вземе до Ленинград.