Вениамин Каверин
Двамата капитани (150) (Роман в два тома)

Пета глава
Последна страница

Не ми се щеше Катя да остава в стаята на доктора, толкова повече че тази стая не беше даже на доктора, а на един загинал командир. Вещите и мебелите принадлежаха нему. Прекъснатият ненадейно живот проличаваше във всичко — от плахите, незавършени акварели, изобразяващи изгледи от Полярно и симетрично висящи на стените, от акуратно наредените специални книги, от фотографиите, които бяха тук твърде много — все на девойка с дълги коси, в украински костюм, и същата, по-възрастна, с голичък пълничък младенец на ръце.

Разни, съвсем излишни мисли от само себе си се раждат в подобни стаи и жената, на която мъжът служи в авиацията, невинаги лесно може да прогони подобни мисли. Но Катя реши да остане.

— Какво от това! — каза тя. — Това е най-обикновено нещо.

Не настоявах, тъй като можех да идвам в Полярно сравнително рядко, и мене ми беше приятно да знам, че Катя живее у доктор Иван Иванич и го вижда всеки ден. Тя веднага почна да работи — най-напред в болницата като милосърдна сестра, а след това в Старо Полярно, където докторът имаше амбулатория. Когато след две седмици отново пристигнах, тя вече беше изпълнена с интересите на своя нов живот. Удивително бърже влезе тя в своя нов живот.

От тия места излизаха параходи, които на далечни и близки морски пътища посрещаха съюзните и потопяваха германските конвои, и всичко, което ставаше в градчето, така или иначе, беше свързано с тая борба. Любимите командири се знаеха по имена. Впрочем много от тях вече отдавна се знаеха от целия Съветски съюз.

Необикновената, почти домашна близост на тила и фронта, която ме порази в Н., тук още повече се забелязваше, защото самият живот в Полярно беше много по-сложен и по-богат. Животът не се „случваше“, а вървеше — по всичко личеше, че хората, от командуващия до обикновения червенофлотец, се бяха здраво разположили сред тия диви скали и ще воюват до крайната победа. Именно за туй, че това напрежение беше еднакво, то проникваше така дълбоко във всяка дреболия на ежедневието.

Като си спомням зимата 1942–1943 година в Полярно, аз виждам, че това беше едва ли не най-щастливата семейна зима в нашия живот. Това може да изглежда странно, ако си представите, че почти през ден летях да бомбардирам германските параходи. Но едно беше да летиш, без да знаеш какво става с Катя, и съвсем друго бе да знаеш, че тя е в Полярно, жива и здрава и че тия дни ще я видиш на масата как налива чай. Зеленият копринен абажур с апликирани дяволчета, изкусно изрязани от Иван Иванич от плътна хартия, висеше над тая маса и всичко, което радваше мене и Катя в тая паметна зима, си представям в светлия кръг, очертан в границите на зеления абажур, а всичко, което ни причиняваше грижи и което ни огорчаваше, се криеше в отдалечените тъмни ъгли на стаята.

Помня нашите вечери, когато след дълги, напразни опити да се свържа с доктора се качвах на първия попаднал ми катер и се изтърсвах в Полярно, а другарите, колкото и да беше късно, се събираха около тоя светъл кръг. Какво от това, че и денем е нощ!

Дебелият доктор, който обичаше добре да си похапва, се измъкваше от стаята си в огромната си дълга шуба и заемаше на масата, ако не най-видно място, то във всеки случай най-шумното. Самият негов вид на нетърпеливо очакване на нещо хубаво или пък на нещо весело сякаш произвеждаше шум. Даже когато той мълчеше, чуваше се как пухти, дъвче или просто как диша високо.

След него поред по шума бях аз. Всъщност никога досега не бях толкова много приказвал, пил и се смял! Сякаш чувството, което ме обхвана, когато видях Катя, така си и остана в душата ми — все летеше, летеше нанякъде… Накъде? Кой знае! Аз вярвах, че към щастието. Колкото до доктор Иван Иванич, който се чувствуваше много болен след загиването на сина, то и той се оживяваше на нашите вечери и все по-често цитираше — главно във връзка с международните проблеми — от своя любим Козма Прутков.

Най-после, на последно място — ако се смята по шума, трябва да се постави моят щурман, който изобщо не казваше дума, а само замислено дигаше вежди, изваждаше лулата от устата си и пущаше кръгове дим. Обичах го — струва ми се, вече споменах това, защото той беше превъзходен щурман и ме обичаше — черта, която всякога харесвах у хората.

А Катя домакинствуваше. Как се нареждаше така, не знам, но тъй някак се получаваше, като че ние бяхме домакините в тоя дом; ние приемахме гостите и от душа се стараехме те да бъдат сити и доволни.

Разбира се, не би имало такива вечери, такова щастие от срещите ми с Катя и такива сутрини, когато тя ме изпращаше, а младото слънце плахо се показваше подобно на детски въздушен балон, това слънце, което озаряваше полярния ден, което сякаш нарочно за нас се издигаше над билата на сопките… не би бил и тоя душевен подем или той би бил съвършено друг, ако радиото всяка нощ не известяваше за нашите победи. Това беше общ подем, който с еднакво нарастваща сила се чувствуваше не само тук, на Север, където се намираше най-крайният десен фланг на войната, където на самотната, ронеща се във водата скала стоеше последният войник на сухопътния фронт, но тоя подем се чувствуваше на всеки участък на тоя фронт!

Бяха заглъхнали вече последните изстрели в Сталинград, бяха излезли от водопроводните шахти окадените бойци и примижавайки от светлината, от снега, гледаха изпепеления отново превзет град, когато сред гранитните била на Полярно се разнесе ехото на великата победа. Струва ми се, ние направихме всичко възможно, за да се понесе тя и по-далеч — надолу по бреговете на Норвегия, там, където предпазливо се промъкваха от една чужда страна към друга немските кервани, там, където те разтоварваха чуждо оръжие и взимаха от пристанището чужда руда и я откарваха в настръхналата, изпълнена със странен шум нощ на Баренцово море…

Всичкото си свободно време ние — докторът, Катя и аз — употребявахме за изучаване и подреждане на материалите от експедицията „Света Мария“.

Не знам кое беше по-сложно — проявяването на фотолентата или четенето на документите на експедицията. Както е известно, снимките избледняват от годините или се покриват с една мрежа — неслучайно на кутиите по-рано всякога написваха срока, след който фабриката не може да гарантира за яснотата на изображението. Тоя срок за лентите на „Света Мария“ беше се свършил през февруари 1914 година. Освен това металическите кутии бяха пълни с вода, лентите бяха съвсем мокри и очевидно с години бяха в това състояние. Най-добрите фотографи на Северната флота обявиха, че това е „загубена работа“ и че даже, ако те (фотографите) имат божествен произход, то и в тоя случай не би им се удало да проявят тази фотолента. Аз им доказах, че може. И в резултат — от сто и дванадесет снимки, изсушени извънредно внимателно, около петдесет бяха признати като достойни за по-нататъшна работа. След многократни копирания успяхме да получим двадесет и две съвършено ясни снимки.

На времето прочетох дневниците на щурмана Климов, изписани с дребен, съвсем нечетлив почерк, залепи с тюленово масло. Но все пак това бяха отделни странички в две подвързани тетрадки. А документите на Татаринов освен прощалните писма, които се бяха запазили по-добре от другите книжа, бяха намерени във вид на плътно залепена книжна маса и да я превърна в хронометричен или караулен дневник, в карти и данни на снимките само със собствените си сили, разбира се, не можех. Това също беше направено в специални лаборатории под ръководството на опитен човек. В тази книга е невъзможно подробно да се разкаже какво беше прочетено в платнената тетрадка, за която капитан Татаринов споменаваше, като изброяваше приложението. Ще кажа само, че той е успял да направи заключения от своите наблюдения и че формулите, предложени от него, позволяваха да се изчислят скоростта и посоката на движението на ледовете в който и да било район на Северния Ледовити океан. Това изглежда почти невероятно, ако си спомним, че сравнително краткото отклонение на „Света Мария“ минава по места, които, както изглежда, не дават данни за такива обширни резултати. Но за гениалното прозрение понякога съвсем не са нужни много факти.

„Ти прочете живота на капитан Татаринов — казвах си аз, — но последната му страница си остава затворена.“

„Още нищо не се е свършило — така отговарях. — Кой знае, може би ще дойде време, когато ще ми се удаде да разгъна и прочета тази страница.“

Дойде това време. Прочетох я — и тя излезе безсмъртна.