Вениамин Каверин
Двамата капитани (40) (Роман в два тома)

Седма глава
Бележки по бялото поле. Гризачите на Валка. Един стар познат

Това беше последната ми година в училището и, право да си кажа, трябваше повече да се занимавам, а не да ходя по пързалки или по гости. По някои предмети аз се учех добре, например по математика и география. А по други — доста лошо, например по литература.

Литература ни преподаваше Лихо, доста глупав човек, когото цялото училище наричаше Лихо магаре. Той ходеше винаги с кубанска шапка и ние рисувахме тая шапка на дъската и в нея с точици — магарешки уши. Лихо не ме обичаше, и то по следните причини: първо, един път той диктуваше нещо и каза: „Обстрактно“. Поправих го, започнахме да спорим и аз предложих да запитаме Академията на науките. Той се обиди.

Второ, повечето деца съставяха съчиненията си по книги и статии — прочетат някоя критика и я препишат. А пък аз не обичах така. Аз най-напред си написвах съчинението, а след туй четях критиката. Именно това не харесваше на Лихо! Той пишеше отгоре: „Претенция за оригиналничене. Слабо!“ Той, разбира се, искаше да каже — за оригиналност. Кой ли ще вземе да претендира за оригиналничене? С една дума, боях се, че по литература ще имам на края на годината „лош“.

За последното „изпитно“ съчинение Лихо ни беше предложил няколко теми, от които най-интересна ми се стори „Селяните в следоктомврийската литература“. Залових се разпалено за нея, но скоро охладнях — може би поради книгите, които ми беше дала Катя. След тези книги моето съчинение ми се стори дяволски отегчително.

Малко е да се каже, че това бяха само интересни книги! Това бяха книги на Катиния баща, полярния капитан, пропаднал безследно сред снега и леда, както бяха пропаднали Франклин, Андре и други!

Никога в живота си не съм чел така бавно! Почти на всяка страница имаше бележки, някои редове бяха подчертани, по белите полета имаше въпросителни и удивителни знаци. Ту капитанът беше „напълно съгласен“ ту „съвсем несъгласен“. Той спореше с Нансен — това ме порази. Укоряваше го, че макар да му оставали до полюса някакви си четиристотин километра, Нансен се върнал към сушата. На картата, приложена към книгата на Нансен, крайната северна точка на неговия дрейф беше обиколена с червен молив. Очевидно тая мисъл е занимавала много капитана, защото той изведнъж се връщаше към нея по белите полета на другите книги. „Ледът сам ще реши задачата“ — беше написано по дължината на една страница. Обърнах я — и изведнъж едно листче пожълтяла хартия изпадна от книгата. То беше написано със същия почерк. Ето какво пишеше на него:

„… Човешкият ум е бил погълнат до такава степен от тая задача, че въпреки суровия гроб, който повечето пътешественици са намирали там, нейното разрешение се превърна в същинско състезание между нациите. В това състезание взеха участие почти всички културни страни и само Русия отсъствуваше, а между това горещи пориви за откриване на Северния полюс са се проявявали у русите още по времето на Ломоносов и не са угаснали и до ден-днешен. Амундсен желае да спечели за Норвегия на всяка цена честта за откриването на Северния полюс, а ние ще тръгнем тая година и ще докажем на целия свят, че и русите са способни на тоя подвиг.“

Навярно това беше откъс от някакъв доклад, защото на другата страна се четеше надпис: „До началника на Главното хидрографско управление“ и дата: „17 април 1911 година“.

Значи ето какви били намеренията на Катиния баща! Той искал като Нансен да отиде колкото се може по на север с дрейфуващия лед, а след това да стигне до полюса с кучета. По навик направих сметка колко пъти по бързо би стигнал той до полюса със самолет.

Непонятно беше само едно: през лятото на 1912 година шхуната „Света Мария“ беше потеглила от Петербург за Владивосток. Какво общо има това със Северния полюс?

На другия ден, още преди закуската, се затекох към стаята на портиера и позвъних на Катя по телефона:

— Катка, мигар баща ти е тръгнал за Северния полюс?

Навярно тя не очакваше такъв въпрос, защото в отговор чух учудено, сънливо мукане. След това тя каза:

— Нн-не. А какво има?

— Нищо. Той искал от крайната точка на Нансен да стигне до полюса с кучета. Ех, ти!

— Защо пък „ех, ти“?

— За баща си да не знаеш такива работи. Ти днес свободна ли си?

— Отивам с Кирка в Зоологическата градина.

Хм, в Зоологическата градина. Валка отдавна ме канеше да погледам в Зоологическата градина неговите гризачи и просто беше свинщина от моя страна, дето не се бях наканил досега!

Казах на Катя, че ще я срещна при входа.

Кирка беше същата оная Кирен, която някога четеше „Дубровски“ и доказваше, че „Маша се омъжила за него“. Тя беше станала сега голяма мома с руси плитки, завити около главата й. Както по-рано, тя зяпаше Катя в устата и я слушаше във всичко. Само понякога, вместо да й възрази, почваше високо да се смее и така неочаквано, че всички трепваха, а Катя с привичен търпелив жест запушваше ушите си.

Бях се наговорил с Валка той да ни срещне при входа, но, кой знае защо, го нямаше, а да се вземат билети беше просто глупаво, щом като той се хвалеше, че може да ни вкара безплатно.

Най-сетне той дойде. Изчерви се, като го запознах с момичетата, и промърмори: „Боя се, че гризачите няма да бъдат интересни за вас“. Катя учтиво възрази, че напротив, много е интересно, ако се съди за гризачите по речта, която той произнесе в защита на Евгений Онегин. И ние минахме важно край пазача, комуто Валка три пъти каза, че бил сътрудник на лабораторията по експериментална биология и че ние отиваме „при него“.

Тогава Зоологическата градина беше не както днес. Много отделения бяха затворени, а други представляваха най-обикновени, покрити със сняг полета. Валка каза, че по тия полета живеели северни лисици, че те си имали дупки и т.н. Но ние не виждахме никакви лисици и изобщо нищо освен сняг и трябваше да повярваме на думите му.

Той бързаше да ни покаже гризачите си и не ни остави да погледаме тигъра, слона и другите интересни зверове, а ни помъкна през цялата Зоологическа градина към някаква доста нечиста къща. В тая къща живееха гризачите на Валка. Не зная какво е разбирал под тая дума всеки от нас. Във всеки случай ние си дадохме вид, че тъй сме си мислели, че гризачите — това са най-обикновени мишки.

Те бяха много и всички бяха заразени с нещо, както гордо ни заяви Валка. Той каза, че под негово разпореждане били и прилепите и че ги хранел с червеи от ръка. Изобщо това беше доста интересно, макар че в сградата силно вонеше, а Валка все приказваше и приказваше безкрай.

Ние го слушахме с уважение. Особено Кирен. След това тя изведнъж се потърси и каза, че мразела мишките.

— Глупачка — каза й тихо Катя.

Кирен се засмя.

— Не, наистина противно е — каза тя.

Валка също се засмя. Видях, че той се беше обидил заради мишките си. Ние му благодарихме и тръгнахме нататък.

— Ех, че ми дотегна! Да погледаме поне маймуните — предложи Кирен.

И ние отидохме да гледаме маймуните.

Ето къде била същинската воня! Дори сравнение не можеше да става с гризачите на Валка! Кирен заяви, че ще се задуши.

— Ех, ти, ами как дишат пазачите? — каза Катя.

И ние погледнахме към пазача, който стоеше до клетките с глупав, но важен вид.

Ако искате, вярвайте, ако искате, не вярвайте, но това беше Смешника Кулий. Една минута се съмнявах — та нали цели десет години не бях го виждал. Но ето че той излезе напред и каза с дебелия си противен глас:

— Маймуна макака…

Той е!

Загледах се втренчено, но той не ме позна. Беше остарял, носът му станал като на патка. А къдриците му не бяха същите — оредели, мръсни, побелели. От предишния наперен смешник бяха останали само засуканите мустаци и пъпките.

— На гърдите и на корема на животното — продължи Смешника с добре познатия ми поучително-заплашителен вид — вие ще видите бозки, известни като органи за млечното развитие на децата им.

Той е, той! Досмеша ме и Катя ме попита защо се усмихвам. Аз й пошепнах:

— Я го погледни.

Тя го погледна.

— Знаеш ли кой е тоя?

— Кой?

— Моят пастрок.

— Лъжеш!

— Честна дума.

Тя веднага вдигна вежди недоверчиво, след това запримига и почна да слуша.

— В следната клетка вие ще видите човекообразната маймуна гибон, който поразява с това, че прилича много на човека. Тоя гибон го прихваща понякога и той се мята като побеснял из помещението си.

Бедният гибон! Спомних се как и мене ме прихващаше, когато тоя подлец почваше безкрайните си бръщолевения.

Погледнах Катя и Кира. Разбира се, те ще си помислят, че ми е хвръкнала чивията! Но аз бих престанал да се уважавам, ако пропуснех подобен случай.

— Пръчиците трябва да бъдат пенпендикулярни — казах аз тихо.

Той ме погледна накриво, но аз се престорих, че разглеждам гибона.

— В следната клетка — продължи Смешника — вие ще видите маймуна без опашка от Гибралтар. По развитието си тя е като децата. Тя има джоб в устата си, където обикновено туря в запас вкусни парчета от храната си.

— Е да — казах аз — всекиму се иска да се докопа до някое тлъсто парче. Но може ли това парче да се нарече обезпечаващо явление, е още голям въпрос.

Сам не очаквах, че помня наизуст тая дивотия. Кирка прихна. Смешника млъкна и се втренчи в мене с глупав, но подозрителен вид. Някакъв смътен спомен се мярна като че ли в тъпата му кратуна… Но той не ме позна! Има си хас!

— Ние ги обезпечаваме — каза той вече с мрачно-делови тон. — Всеки ден гълтат, гълтат. Дори човек не може да изяде толкова, колкото такава една гадина.

Той се сепна.

— Погледнете ги отзад — продължи той — и вие ще видите, че тая област е у тях ненормално червена. Това не е кожа, а твърда кора, нещо като мазол!

— Кажете, моля ви се — попитах аз сериозно, — ами има ли маймуни, които говорят?

Кирен се засмя.

— Не съм чувал — възрази недоверчиво Смешника. Той не можеше да разбере подигравам ли се или говоря сериозно.

— Разказвали са ми за една маймуна, която служела на пристанището — продължих аз, — а след туй я изгонили и тя се заловила с възпитаване на деца.

Смешника се усмихна снизходително.

— Какви деца?

— Чужди. Тя ги биела с дървената събувалка — продължих аз, като чувствувах как лудо се разтуптява сърцето ми от тия спомени, — особено момичето, защото момчето току-виж, че му го върнело с лихвите.

Говорех все по-високо. Смешника слушаше със зяпнала уста. Изведнъж той си затвори уплашено устата и запримига-запримига.

— След всеки обед трябваше да й се изказва благодарност — аз отблъснах ръката на Кира, която, изплашена, ме бе хванала за лакътя, — макар че тая подла маймуна не работеше, а живееше на чужда сметка и от сутрин до вечер само лъскаше проклетите си ботуши. Впрочем след туй тя постъпи в батальона на смъртта и получи за това двеста рубли и нова униформа. Тя държеше речи! — Тук като че ли съм скръцнал със зъби. — А когато батальонът бе разгромен, тя избяга от града и задигна всичко, каквото намери вкъщи.

Навярно вече силно съм крещял, защото Катя изведнъж се намери между Смешника и мене.

Смешника измърмори нещо и се опря на клетката. Той ме бе познал. Устните му се разтрепериха като от треска.

— Саня! — каза заповеднически Катя.

— Почакай! — отстраних я аз. — И късмет е имал, че избяга. Защото аз бих го…

— Саня!

Помня, порази ме това, че той ненадейно извика и се хвана с двете си ръце за главата. Опомних се. Като се усмихвах неловко, погледнах Катя. Обзе ме срам, че така се бях разкрещял.

— Да вървим — каза тя.

Ние вървяхме из Зоологическата градина и мълчахме. Забелязах, че Кирка мига изплашено и гледа да бъде по-далеч от мене. Катя нещо й пошепна.

— Подлец — промърморих аз.

Още не можех да се, успокоя.

— Още днес ще подам чрез Валка заявление до Зоологическата градина. Защо държат такъв подлец? Той е белогвардеец.

— Аз вече се боя от тебе — каза Катя. — Ти си бил бесен. Гледай, дори устните ти са побелели.

— Защото ми се искаше да го убия — казах аз. — Но хайде, нека върви по дяволите! Да приказваме за нещо друго. Харесаха ли ви гибоните?