Вениамин Каверин
Двамата капитани (39) (Роман в два тома)

Шеста глава
Пак промени

Може би не бих отишъл у Татаринови, ако Катя не беше обещала да ми покаже книгите и картите на капитана. Прегледах маршрута и се оказа, че това е същият онзи знаменит „североизточен проход“, който беше търсен в продължение на триста години. Най-сетне шведският пътешественик Норденшелд го преминал в 1871 година. Без съмнение това не е било много просто, защото минали още двадесет и пет години, преди друг един пътешественик — Вилкицки — да повтори неговия път, само че в обратна посока. С една дума, всичко това беше много интересно и аз реших да отида…

Нищо не се беше променило в квартирата на Татаринови, само мебелите бяха станали явно по-малко.

Беше изчезнала между другото картината на Левитан, която някога ми беше тъй харесала — прав, широк път в градина и борове, осветени от слънцето. Попитах Катя къде се е дянала тя.

— Подарихме я — отговори накъсо Катя.

Аз замълчах.

— На Николай Антонич — добави изведнъж Катя подигравателно, — той обожава Левитан.

Навярно на Николай Антонич бяха подарили не само Левитан, защото в трапезарията изобщо беше станало доста празничко. Но морският компас си стоеше на мястото както по-рано и както по-рано стрелката му сочеше на север.

Нямаше никой — нито Мария Василиевна, нито бабичката.

После бабичката дойде. Чувах как се съблича в антрето и се оплаква на Катя, че пак всичко поскъпнало: зеле петнадесет копейки, телешко тридесет, един молебен четиридесет, яйца рубла и двадесет копейки.

Засмях се и излязох в антрето.

— Нина Капитоновна, ами лимонът?

Тя се обърна учудена.

— Момчетата не са ли ви откраднали лимона?

— Саня! — каза Нина Капитоновна и плесна с ръце.

Помъкна ме към прозореца, огледа ме от всички страни и остана недоволна.

— Дребен — каза тя с огорчение. — Не растеш.

Втурна се в кухнята — да сложи млякото на примуса — и след няколко минути се върна.

— За лимона помниш — каза тя и се засмя. — Че какво пък! Наистина крадат.

Тя беше съвсем остаряла, прегърбила се и отслабнала. Зелената й кадифена жилетка висеше на нея, слабите й рамене стърчаха. Но тя имаше, както по-рано, бодър, загрижен вид, а сега и весел. Много ми се зарадва — много повече, отколкото си мислех.

— Казват, че трябвало да ядеш сурова елда — каза уверено тя — и ще порастеш. В нашия Енск имаше едно попче. Ей такова! Все елда ядеше.

— И порасна ли? — попита сериозно Катя.

— Не порасна, само гласът му стана по-дебел. А по-рано беше един такъв писклив-писклив.

Тя се засмя и изведнъж си спомни за млякото.

— Ах! Изкипя!

И се втурна натам.

Ние с Катя дълго разглеждахме книгите и картите на капитана. Тук се намираше книгата на Нансен „В страната на леда и нощта“, след това „Лоции на Карско море“ и др. Изобщо книги имаше не особено много, но всички до една интересни. Много ми се искаше да измоля нещо за прочит, но, разбира се, прекрасно си давах сметка, че е неудобно. Поради това останах учуден, когато изведнъж Катя ми каза:

— Вземи нещо, искаш ли?

— А може ли?

— Може — отговори Катя, без да ме гледа.

Не почнах особено много да размислям защо именно на мене беше оказано такова доверие, а взех веднага да си избирам книги. Страшно ми се искаше да взема всички, но това беше невъзможно и затова изпрах пет. Сред тях беше между другото брошурата на самия капитан. Тя се казваше „Причини за гибелта на експедицията Грили“.

Бях дошъл у Татаринови нарочно с такава сметка, че да не сваря Николай Антонич: по това време ставаше винаги заседанието на учителския съвет. Но навярно заседанието беше отменено, защото той се върна вкъщи. Ние с Катя така се бяхме заприказвали, че не чухме звънеца, и изведнъж в съседната стая се чуха стъпки и силно покашляне. Катя се начумери и затръшна вратата.

Почти в същата минута вратата се отвори и Николай Антонич се показа на прага.

— Хиляди пъти съм те молил, Катюша, да не тряскаш вратите — каза той. — Време е да се освободиш от тези навици.

Разбира се, той веднага ме видя, но нищо не каза, само попримижа с очи и кимна. Аз също кимнах.

— Ние живеем в човешко общество — продължи меко Николай Антонич — и една от движещите сили на това общество е чувството на уважение един към друг. Ами че ти знаеш, Катя, че аз не мога да търпя тряскането на вратите. Остава да си помисли човек, че ти направи това нарочно. Но аз не искам да помисля това, да, не искам…

И така нататък, и така нататък.

Веднага разбрах, че той бръщолеви тия глупости само за да ядоса Катя. Но по-рано, помня, той не смееше да разговаря така с нея.

Той си отиде най-сетне, но на нас ни се вече отщя да разглеждаме книгите на капитана. Освен това през всичкото време, докато Николай Антонич приказваше, Катя стоеше гърбом към масата, на която бяха книгите. Той не забеляза нищо. Но аз разбрах каква е работата: той не трябва да знае, че ми е позволила да взема тия книги!

С една дума, настроението ни беше развалено и аз се наканих да си вървя. Жалко, че не си отидох още същата минута! Позабавих се, докато се сбогувах с Катя, и Николай Антонич се върна.

— Възможно е да си се обидила, Катюша — започна той отново. — Напразно! Ти несъмнено знаеш, че аз ти желая доброто и като човек, и като учител.

Той ме погледна небрежно, начумери се и неприятно подуши с нос въздуха.

— Друга би била работата, ако ти беше за мене съвсем чужд човек! Но ти си дъщеря на моя покоен любим братовчед. Ти си дъщеря на човека, за когото аз съм пожертвувал всичко — не само цялото си имущество, но, може да се каже, и живота си.

Помислих си, че Николай Антонич жертвува всяка година за покойния си братовчед все повече и повече. По-рано ставаше дума само за подкрепа „както морална, така и материална“. Сега излиза, че той му бил дал целия си живот.

— Ето защо — продължи Николай Антонич — аз съм готов хиляди пъти да ти повтарям едно и също, Катюша! Аз съм уморен след трудовия ден, имам право на почивка — а ето на, виждаш, приказвам с тебе, старая се да ти внуша нещо, което ти би трябвало да усвоиш сама отдавна, както поради възрастта си, така и поради развитието си.

Катя мълчеше.

Виждах колко й е трудно това. Но тя имаше силна воля.

Не можех да си вървя, преди да свърши той. Пък и би трябвало да си отида без книгите. Ето защо аз седнах. Съвсем не съм искал да го обидя, но просто бях се уморил да стоя. Той се ядоса.

— Аз ти напомням, Катюша — продължи той с равен, мек глас, — известната римска поговорка: „Кажи ми с кого дружиш и аз ще ти кажа какъв си“. Ако ти считаш за възможно да дружиш с човек, който се не сеща, че преди да седне, трябва да предложи стол на своя учител, тогава…

И Николай Антонич разпери безпомощно ръце.

Малко се посмутих — именно защото бях направил това, без да мисля ни най-малко да го обиждам. Но тук Катя не се сдържа.

— Моя работа си е с кого дружа! — отговори бързо тя и цяла почервеня.

Трябва да се предполага, че Нина Капитоновна е била нейде наблизо, може би дори зад вратата, защото, щом Катя каза това, тя тутакси влезе и заприказва, заприказва. Млякото кипнало, не иска ли Николай Антонич кафе? Тя току-що се била върнала от пазар и до обяд има много време… Изглеждаше, че не й беше първица да прекратява такива кавги! Катя я слушаше с упорито наведена глава, а Николай Антонич учтиво, но снизходително…

Почаках, докато си излязат, и се сбогувах с Катя. Вкъщи се върнах с тежко чувство. Жал ми беше за тях — за Мария Василиевна, за бабичката и за Катя. Промените в дома на Татаринови страшно не ми харесаха.