Вениамин Каверин
Двамата капитани (154) (Роман в два тома)

Девета глава
И последна

Вагонът беше за Енск, значи всички тия хора, които се бяха разположили кой където свърне — на пода и по скамейките, в натъпкания, полутъмен вагон, пътуваха за Енск. Някога това би било достатъчно да се увеличи населението едва ли не двойно…

Ние се запознахме със съседите или по-вярно със съседките (защото това бяха студентки от московските вузове) и те ни казаха, че отиват на работа в Енск.

— А на каква работа?

— Още не знаем. В мините.

Ако не се смяташе подкопът в Катедралната градина, за който Петя някога казваше, че той минава под реката и че в него — „на всяка стъпка има скелети“, в Енск никога не е имало нещо подобно на мини. Но момичетата твърдяха, че отиват на работа в мините.

Както винаги, след три-четири часа всяко купе почваше вече своя живот, който не приличаше на съседния, сякаш тънките дъсчени стени разделяха не купетата, а чувствата и мислите. В някои от купетата стана шумно и весело, а в други скучно. При нас бе весело, защото момичетата, след като малко потъгуваха, че не са останали на лятна работа в Москва, и след като се посърдиха на някаква си Маша, която успяла да се нареди, почнаха да пеят и цяла вечер ние с Катя слушахме съвременните военни романси, между които имаше някои доста интересни. Изобщо момичетата пяха чак до Енск, даже и през нощта, защото бяха решили да не спят. Така измина целият не особено дълъг път — тридесет и четири часа — в дрямка и песни, при това младежки — ту весели, ту тъжни.

По-рано влакът пристигаше на разсъмване, а сега — надвечер, тъй че когато слязохме, малката гара ми се видя в мрачината симпатична и старомодно уютна. Но предишният Енск свършваше там, където се свършваше широкият булевард с липи, а когато излязохме на булеварда, ние видяхме в далечината някакви тъмни здания, над които се носеха червеникаво-димни облаци, осветени отдолу. Това беше такъв странен за Енск пейзаж, та даже казах на момичетата, че навярно някъде в задречната част от града има пожар, и те повярваха, защото до пътя се хвалех, че съм родом от Енск и че познавам всеки камък. Но излезе, че това не е пожар, а оръжеен завод, построен в Енск през годините на войната.

Видял бях как необикновено се бяха изменили нашите градове през време на войната, например М-ов, но аз не ги знаех от детски години. Сега, когато ние с Катя вървяхме по Застенна, Гоголевска, които бърже тъмнееха, мене ми се стори, че тия улици, преди лениво проснали се надолу към крепостния вал, сега бързо тичат нагоре, за да вземат участие в това непрекъснато огненодимно движение на облаците над заводските здания. Това беше първото, но вярно впечатление — пред нас стоеше добре въоръженият град. Разбира се, за мене той си беше предишният, родният Енск, но сега се срещнах с него като със стар приятел — когато, взрял се в познатите, но поизменили се черти, неволно се смееш от нежност и вълнение и не знаеш как да почнеш разговора.

Още от Полярно писахме на Петя, че ще идем да навестим старите и той смяташе да си вземе по същото време отдавна обещаната му отпуска.

Никой не ни посрещна на гарата, макар че бях телеграфирал от Москва, помислихме, че Петя не е успял да дойде. Но първият, когото срещнахме при входа между сърдитите лъвски муцуни на къщата на Маркузе, беше именно Петя, когото изведнъж познах, макар че той от разсеяна, замислена личност с въпросителен израз на лицето се беше превърнал в здрав, загорял офицер.

— Охо, ето къде са! — каза той, като че ли дълго ни е търсил и най-после ни е намерил.

Прегърнахме се, а след туй той пристъпи към Катя и взе ръцете й в своите. Те си имаха свои спомени — Ленинград, и когато стояха, стискайки си ръцете, бяха тъй далече от мен, въпреки че по-близък човек от мене те нямаха може би на света.

Леля Даша спеше, когато ние нахълтахме в стаята, и вероятно бе помислила, че така й се е присънило, защото, като се приповдигна на лактите си, тя дълго ни разглеждаше замислена. Ние почнахме да се смеем и тя дойде на себе си.

— Та това е Санечка! — каза тя. — И Катя! Пък той пак замина!

„Той“ — това беше съдията, а „пак замина“ — това значеше, че когато ние с Катя преди пет години бяхме дошли в Енск, съдията работеше някъде из района. Трябва ли да разказвам как се вълнуваше леля Даша в желанието си да ни нагости най-хубаво, как се огорчаваше тя, че пирогът трябва да се измеси от черно брашно и с „някакво си не руско масло“. Свърши се с това, че ние насила я накарахме да седне, Катя се залови с домакинството, а ние с Петя се заехме да й помагаме. Леля Даша само викаше и се ужасяваше, когато Петя „за вкус“, както заявяваше, сложи в тестото някакви си концентрати, а вместо сол аз щях да сложа прах за пране. Но колкото и чудно да е, тестото прекрасно втаса и макар леля Даша, след като сложи в устата си едно късче, да каза, че не е достатъчно „блажно“, точеното, като за военно време, стана доста хубаво.

На обеда леля Даша пожела да й се разкаже всичко, като се почне от оня ден и час, когато ние преди пет години се разделихме с нея на Енската гара. Но я убедих, че тоя подробен отчет трябва да се отложи до връщането на съдията; затуй пък ние накарахме Петя да ни разкаже за себе си.

Слушах го с вълнение. С вълнение, защото го познавах повече от двадесет и пет години и сега той съвсем не изглеждаше по-друг от този, който ми рисуваше Катя. Но оня непонятен за мене „мироглед на художника“, с който в моите очи Петя винаги се отличаваше от другите хора, сега бе станал по-определен и по-точен.

Той ни показа албума си — през последната година Петя не беше вече в строя, а работеше като художник при фронтовия театър. Това бяха рисунки от бойния живот, често пъти бегли, набързо нахвърлени. Но оная нравствена сила, която познава всеки, който е прекарал в нашата армия, па макар и няколко дни, беше отразена в тях с изумителна дълбочина.

Често се спирах пред незабравимите картини на войната, съжалявайки инстинктивно, че всяка, която изчезваше безследно, се сменяше с друга. Сега ги виждах в едва набелязано, но дълбоко, може би гениално преображение.

— Е, да — каза Петя, като се усмихваше добродушно, когато го поздравих, — но съдията каза, че е лошо. Не е показан достатъчно героизъм. И синът рисува — добави той, издавайки напред долната си устна, както винаги, когато биваше доволен. — Бива го, изглежда способен.

Катя извади от куфара си писмата на Нина Капитоновна, която още живееше с Петенка около Новосибирск, и леля Даша, която винаги се интересуваше от баба, пожела няколко от тях да се прочетат на глас.

Баба си живееше все така сама и не в лагера, макар че директорът Перишкин лично бе я посетил и като се извинил, помолил я да се върне в лагера. Но баба „поблагодарила и се отказала, защото още от млади години не била свикнала да се кланя“, както пишеше в писмото. Отказала се и поразила целия район, като постъпила в културно-масовия сектор на местния дом на културата.

„Уча ги да шият и да кроят — кратко пишеше тя, — а тебе и Саня поздравявам. Аз отдавна го познавам, още когато беше малък, и за да порасте, хранех го с елда. Той е славен… А ти не го мъчи. Твоят характер не е много добър.“

Това беше отговорът на писмото, с което й съобщавахме, че сме се намерили.

„Не спах цяла нощ — пишеше тя, — когато получих известието, че са намерени останките на експедицията: все си мислех за бедната Маша. И си мислех, че е по-добре, дето тя не узна страшната съдба на твоя баща.“

Петенка бил здрав, пораснал много, ако се съди по снимката, и още повече почнал да прилича на майка си. Ние си спомнихме за Саша — и дълго мълчахме, сякаш отново спрели се с тъга пред тази безсмислена смърт.

Още от пролетта Катя беше почнала да тича, за да нареди прибирането на баба и Петенка в Москва и се надяваше, като се върнем, да ги видим.

Старата моя или Катина мисъл — като едно семейство да се преселим след войната в Ленинград — неведнъж беше повторена тази вечер. Едно семейство — с баба и двамата Петьовци, малкия и големия. Но големият малко се смути, когато в бъдещата квартира, която беше вече получена във въображението, и не където и да е, а на Кировския проспект, ние му определихме кабинет, та никой да не му пречи. И като че ли той нямаше нищо против, ако една жена, за която Катя се изказа с възторг, му пречеше понякога. Но, разбира се, тая вечер никой не спомена за нея.

Целият дом още спеше, когато се върна съдията. Той така запротестира и почна да се сърди, когато леля Даша искаше да ни дигне, та трябваше да се преструваме, че спим, и полежахме още половин час. Също както преди пет години, той пръхтеше и пъшкаше в кухнята — миеше се. И се чу как мина по коридора и от него шумно падаха капки.

Катя заспа отново, а аз тихо се облякох и отидох в кухнята, където той седеше и пиеше чай, бос, с чиста риза, с коса и мустаци мокри още от миенето.

— Все пак ви събудих! — каза той и пристъпи да ме прегърне.

Винаги когато се връщах в родния си град, в родния дом, суровото: „Е, разказвай“, ме чакаше неизменно. Старецът искаше да знае какво съм правил и правилно ли съм живял през годините на раздялата. Гледайки ме строго изпод гъстите си вежди, той ме разпитваше като истински съдия и аз знаех, че никъде на света няма да намеря по-справедлива присъда… Но тоя път — за пръв път в живота — съдията не ми поиска сметка.

— Всичко е ясно — каза той с доволен вид, като прокара ръката си под носа и спря погледа си на моите ордени. — Четири ли са?

— Да.

— А петият за капитан Татаринов — сериозно каза съдията. — Трудно е да се формулира, но ще го получиш.

Наистина трудно беше да се формулира това, но очевидно старецът се бе сериозно заел с това, защото вечерта, когато ние отново се видяхме на масата, държа реч и с нея се опита да направи точна равносметка на това, което бях извършил.

— Животът тече — каза той. — Зрели, оформени хора се върнахте вие в родния град и ето, казвате, че не можете да го познаете, така се е изменил. Той не само се е изменил — той се е разхубавил, както сте се разхубавили вие, като намерихте в себе си сили за борба и победа. Но и други мисли минават през главата ми, когато те гледам, скъпи Саня. Ти намери експедицията на капитан Татаринов — мечтите се сбъдват и често се оказва реалност онова, което във въображението изглежда като наивна приказка. Именно към теб се обръща той в своите прощални писма — към оня, който ще продължи неговото велико дело. Към теб — и законно те виждам наред с него, защото такива капитани, като него и като тебе, тласкат напред човечеството и науката.

И той дигна чашата и пи до дъно за мое здраве.

До късно през нощта седяхме около масата. След това леля Даша каза, че е време за спане, но ние не се съгласихме и излязохме да се поразходим по улица Песчинка.

И сега както някога над завода бягаха в надпревара огненотъмни облаци. Ние се спуснахме към реката и стигнахме до Прелома, под който слабичко черно момченце в широки панталони някога ловеше сини раци с месо. Сякаш времето бе се спряло и търпеливо ме чакаше на тоя бряг, между старинните кули, там, където се сливат Песчинка и Тиха — и ето аз се върнах и ние се гледаме един друг в лицето. Какво ме чака занапред? Какви нови изпитания, нов труд, нови мечти, щастие или нещастие? Кой знае… Но аз не свеждам очи под тоя неподкупен поглед.

Беше време за връщане. На Катя й стана хладно и като тръгнахме по крайбрежието, затрупано от дървен материал, ние завихме към къщи.

В града беше тихо и някак тайнствено. Ние дълго вървяхме прегърнати, мълчаливи. Спомних си нашето бягство от Енск. Градът беше също такъв тъмен и тих, а ние — малки, нещастни и храбри. Пред нас стоеше страшен и неизвестен живот…

Очите ми бяха влажни и аз не изтривах тия радостни сълзи и не се стеснявах, че плача.