Вениамин Каверин
Двамата капитани (146) (Роман в два тома)

Първа глава
Развръзка

Може би трябва да се напише още една книга, за да се разкаже подробно как беше намерена експедицията на капитан Татаринов. Всъщност аз имах много данни — много повече, отколкото например у известния Дюмон-Дюрвил, който още като младеж с поразителна точност посочи къде ще намери експедицията на Лаперуза. Беше ми даже по-лесно, отколкото на него, защото животът на капитан Татаринов тясно се преплете с моя и изводите от тези данни в края на краищата засягаха и него, и мене.

Ето пътя, по който се предполага, че е минал, ако се смята за безспорно, че той се е върнал към Северна земя, която нарекъл „Земята на Мария“: от 79°35′ ширина, между осемдесет и шестия и осемдесет и седмия меридиан, към руските острови и към архипелага Норденшелд. След туй — вероятно след много лутаници — от нос Стерлегов към устието на Пясина, където старият ненец видял лодката върху сибирска шейна. След туй към Енисей, защото Енисей — това било единствената надежда да се срещнат там хора и помощ. Той се движил откъм морето, край прибрежните острови по възможност направо…

Ние намерихме експедицията, т.е. това, което бе останало от нея, в района, над който десетки пъти бяха летели нашите самолети, пренасяйки пощата и хората на остров Диксон, машините и стоките на Нордвик, прехвърляйки групи геолози за търсене на въглища, нефт, руда. Ако капитан Татаринов сега би стигнал до устието на Енисей, той би срещнал десетки огромни морски параходи. На островите, край които е минавал, той би видял днес електрически маяци и радиомаяци, той би слушал наутофоните, които силно свиреха през време на мъгла и които показваха пътя на параходите. Още триста-четиристотин километра нагоре по Енисей и той би видял Заполярната железопътна линия, която съединява Дудинка с Норилск. Той би видял новите градове, които изникнаха около нефтените залежи, около шахтите и лесозаводите.

По-горе споменах, че още в първите си дни на север писах на Катя. Куп неизпратени писма останаха в Н. и се надявах, че ще ги прочетем заедно след войната. Тези писма бяха нещо като мой дневник, който водех не за себе си, а за Катя. Ще ви приведа от него само ония места, в които се говори как открихме мястото.

1. „… Бях поразен, като узнах, че тъй близко до това място, което ми се струваше така неизказано далеч, почва да кипи живот. То се намира на две крачки от големия морски път и ти беше съвършено права, когато ми казваше, че «не са намерили баща ти, защото никога не са го търсили». Между фара и радиостанцията е прокарана телефонна линия, и не временна, а постоянна, на стълбове. Изследването на планинската руда става на десетки километра на юг, тъй че ако ние не бяхме открили мястото, след известно време миньорите биха се натъкнали на него.

… Щурманът пръв дигна от земята късче корабно платно. Нищо чудно! Какво ли не се намира на морския бряг! Но това беше платнен ремък, в каквито се впрягат, за да теглят сибирските шейни. След това стрелецът намери едно алуминиево капаче от тенджерка, смачкана тенекия, в която се намираха кълбета канап, и тогава ние разделихме падината от хълмовете до скалистата верига на няколко квадрата и почнахме да ходим всеки из своя квадрат.

Някъде бях чел как само по един надпис, издълбан върху камък, учените открили живота на цяла страна, изчезнала още преди нашата ера. И така постепенно почна да възкръсва пред нас тоя лагер. Пръв зърнах брезентовата лодка, т.е. по-вярно, разбрах, че тези сплескани като мекица останки, които стърчаха с единия си край над размитата земя — са лодка, при това поставена върху сибирска шейна. В нея имаше две пушки, някаква кожа, един секстант и бинокъл — всичко ръждиво, покрито с плесен и мъх. При скалистата верига, която защищаваше тоя лагер от морето, намерихме разни дрехи, между другото — разкъсан спален чувал от еленова кожа. Очевидно тук е имало палатка, която е била съборена, защото гредите, изхвърлени от водата, бяха останали под ъгъл, като образуваха със скалата затворен четириъгълник. В тази «палатка» ние намерихме кошничка за провизии, завързана с парче корабно платно вместо с катинарче, няколко вълнени чорапи и парчета от шарено одеяло — бяло със синьо. Ние намерихме също брадва и «въдица» — т.е. канап, на края на който беше прикачена кукичка от извита карфица. Част от вещите се търкаляха около «палатката» — спиртна лампичка, лъжица, дървен сандък, в който имаше разни неща и между другото няколко дебели, също саморъчно направени губерки. На някои от вещите още можеше да се различи кръглият печат «Зверобойна шхуна „Св. Мария“» или надписът «Св. Мария». Но този лагер беше съвършено пуст, тук нямаше ни живи, ни мъртви.“

2. „… Това беше саморъчно направена походна кухня — ламаринена форма, в която беше сложена кофа с капак. Обикновено под такива кофи се поставя дълбок железен съд, в който гори мечешко или тюленово сало. Но не такъв железен съд, а обикновен примус имаше в ламаринената форма; разклатих го и се оказа, че в него имаше още газ. Опитах да го напомпам, бликна изведнъж тънка струйка газ. Там намерихме консервена кутия с надпис: «Малоросийски борш. Фабрика Вихорев, Санкт Петербург, 1912». Ако желаехме, можехме да отворим тази кутия с борш и да я стоплим на примуса, който беше лежал на земята двадесет и девет години.“

3. „… Ние се върнахме в нашия лагер след напразни търсения в посока към Галчиха. Тоя път се доближихме до него откъм югоизток и хълмовете, които ни се струваха еднообразно вълнисти, сега ни се представиха в друг, неочакван вид. Това беше голямо нанадолнище, което преминаваше в камениста тундра, насечена от дълбоки вдлъбнатини, сякаш изкопани от човешка ръка. Ние се движехме по една от тия вдлъбнатини и отначало никой не обърна внимание на изхвърлените от морето полуизгнили дървета, натрупани между два огромни камъка. Тези греди не бяха много, шест парчета, но между тях имаше една дялана. Дялана — това ни порази! Досега ние смятахме, че лагерът е бил разположен между скалистата верига и хълмовете. Но той е можел да бъде преместен и твърде скоро ние се убедихме в това.

Трудно бе даже приблизително да се преброят нещата, които бяха намерени в тази долчинка. Ние намерихме един часовник, ловджийски нож, няколко щеки, две едноцевни пушки, система «Ремингтон», кожена жилетка, кутийка с някаква мас. Намерихме полуизгнила торба с фотоленти. И най-после в най-дълбоката вдлъбнатина намерихме палатка, а краищата на тази палатка бяха притиснати от греди и изхвърлени от морето китови кости, които са я крепели, за да не бъде съборена от бурята; именно под тази палатка, леда на която трябваше да изсечем с брадви, ние намерихме оня, когото търсехме…

Можехме да си представим в какво положение е умрял — отхвърлил настрана дясната си ръка, изтегнал се и сякаш прислушвайки се към нещо. Той лежеше с лицето надолу и раницата, в която ние намерихме неговите прощални писма, беше под гърдите му. Няма съмнение, той се е надявал, че писмата по-добре ще се запазят, защитени от тялото му.“

4. „… Разбира се, не можеше да се надяваме, че ще го видим. Но докато не видях с очите си смъртта му, в душата ми все блещукаше някаква детска надежда. Сега тя угасна — но ярко заблестя друга: ненапразно, неслучайно го търсих — той не е умрял и няма да умре никога.

Преди час един параход се доближи до електромаяка и моряците със свалени шапки пренесоха на борда ковчега, покрит с останките от изгнилата палатка. Беше даден салют и параходът в знак на траур отпусна знамето. Само аз още бродя по опустелия лагер на «Св. Мария» и ето пиша ти, дружке моя, скъпа моя Катя. Как бих се радвал да сме сега заедно! Скоро ще станат тридесет години от завършването на тази мъжествена борба за живот, но зная, че за теб той умря едва днес. Сякаш от фронта ти пиша — за другаря и бащата, загинал на бойното поле. Изпитвам скръб и гордост за него и при мисълта за безсмъртието му душата ми замира…“