Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Двамата капитани
Роман в два тома - Оригинално заглавие
- Два капитана, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1947 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Втора световна война
- Екранизирано
- Експедиции
- Линеен сюжет с отклонения
- Море
- Морска тематика
- Октомврийската революция
- Път / пътуване
- Пътешествия
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5,3 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn (2021 г.)
Издание:
Автор: Вениамин Каверин
Заглавие: Двамата капитани
Преводач: Люба Костова; Трайчо Костов
Година на превод: 1947
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първи том - трето, втори том - второ
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: роман в два тома
Националност: руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 29.III.1966
Редактор: Люба Мутафова
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Георги Русафов
Художник: Иван Кьосев
Коректор: Мери Керанкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14624
История
- — Добавяне
Шеста глава
Отивам на гости
Сутринта се събудих с мисълта — да вървя или не? Две неща ме смущаваха: панталоните и Николай Антонич. Панталоните ми действително не ги биваше — ни къси, ни дълги, закърпени на коленете. А Николай Антонич беше, както е известно, заместник-директор, тоест доста страшна личност. Ами ако започне изведнъж да разпитва: защо, че за какво? Все пак след часовете почистих ботушите си, намокрих много главата си и се вчесах на път. Шега ли е, отивам на гости!
Колко неловко се чувствувах, колко се стеснявах! Проклетите коси все щръкваха на темето ми и трябваше да ги мокря с плюнка. Нина Капитоновна разказваше нещо на мене и на Катя и изведнъж строго ме сгълча:
— Затвори си устата!
Бях се загледал в нея и бях забравил да си затворя устата.
Катя ми показа квартирата. В едната стая живеела тя с майка си, в другата — Николай Антонич, а третата беше трапезария. На писалището на Николай Антонич стоеше прибор „из живота на юнака Иля Муромец“, както ми обясни Катя. Наистина мастилницата представляваше една брадата глава с шлем, пепелницата — две кръстосани староруски ръкавици и т.н. Под шлема се намираше мастилото и значи Николай Антонич трябваше да топи перото право в черепа на юнака. Това ми се стори странно.
Между прозорците имаше един американски библиотечен шкаф; никога още не бях виждал толкова много книги на едно място. Над шкафа висеше портрет на един моряк до кръста, с широко чело, стиснати челюсти и сиви живи очи.
Същия портрет, само че по-малък, забелязах в трапезарията, а друг още по-малък — в Катината стая над мъничкия креват.
— Татко — обясни ми Катя, като ме погледна изпод вежди.
А пък аз мислех, че Николай Антонич й е баща. Впрочем тя не би наричала родния си баща по име и по бащино име. Да не е пастрок, помислих си аз и веднага реших, че не. Знаех добре какво значи пастрок. Не, не прилича!
След това Катка ми показа един морски компас — много интересно нещо. Това беше един меден обръч на подставка, в който се люлееше чашка, а в чашката под стъклото има една стрелка. Накъдето и да обърнеш чашката, ако щеш и нагоре с краката, стрелката се люлее и с единия си край с котва нагоре показва пак на север.
— Такъв компас от никаква буря не се бои.
— Откъде го имаш?
— Татко ми го подари.
— А той къде е?
Катя се начумери.
— Не знам.
„Развел се е и е зарязал майка й“ — реших незабавно. Такива факти ми бяха известни.
Аз забелязах, че в квартирата има много и, според мене, твърде хубави картини. Особено една беше чудна; широк, прав път в градина и борове, осветени от слънцето.
— Това е Левитан — небрежно, като възрастна каза Катя. Тогава не знаех, че Левитан е името на художника, и реших, че тъй се нарича мястото на картината.
След това бабичката ни извика да пием чай със захарин.
— Е, Александър Григориев, ето какъв си бил ти — каза тя, — лактомера си счупил!
Тя ме помоли да й разкажа за Енск, какво има и какво няма. Даже за пощата попита:
— Ами пощата как е?
Тя се разсърди, дето не бях чувал за някакви Бубенчикови.
— Градината до еврейската синагога! Я го виж, не бил чувал! А сам навярно сто пъти си откраднал ябълки оттам!
Тя въздъхна.
— Отдавна сме излезли ние оттам. Не ми се искаше да напускам града, как не ми се искаше! Все нашият Николай Антонич. Дойде — чакате, казва, или не чакате, сега е все едно. Ще оставим адреса — ако стане нужда, ще ни намерят. Всичките си вещи продадохме, само ей туй остана — и хайде тук, в Москва.
— Бабо! — смъмри я Катя.
— Какво „бабо“?
— Пак ли?
— Няма вече! И тук ни е добре.
Аз не разбрах нищо — кого са чакали и защо сега им е все едно. Но, разбира се, не седнах да разпитвам, тъй като Нина Капитоновна заприказва за друго…
Така прекарах времето в квартирата на нашия заместник-директор на улица „Втора Тверская“.
На сбогуване получих от Катя книгата „Елена Робинзон“, а в залог й оставих честната си дума, че няма да прегъвам кориците и няма да зацапвам страниците.