Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (53)

Глава 53

Лив

Али ме оставя на летището.

— Бъди добра с колата ми. Скоро ще се върна да я проверя.

— И по-добре. — Тя се ухилва. Отдавна сме най-добри приятелки, тя знае, че не ме е грижа за колата… Ще се върна да нагледам нея.

— Ще я взема през Деня на труда, когато дойда на гости за дългия уикенд.

— Ако размислиш… — Али ме прегръща силно и после се отдръпва, за да ме погледне, загриженост се е изписала на лицето й. — Вратата ни е винаги отворена.

* * *

Все още има час преди полета ми, спирам на кафе-бара, преди да мина през охраната, чакайки на дълга опашка, взирайки се невиждащо в телевизора зад главата на касиера. Изгубена в мислите си, отнема няколко секунди мозъкът ми да регистрира минаващите в долния край на екрана букви. „Извънредни новини — Репортаж на «Дейли Сън Таймс» — Сенатор Престън Найт има незаконно дете.“ Ужасено гледам как секунди по-късно на екрана се появява снимка на Вини.

Вцепенена, гледам телевизора, истинска вълна на гадене минава през мен. Облива ме студена пот, покривайки тялото ми, докато ме поглъщат ужас и тъга. Как? Унищожих доказателствата, а единствените хора, които знаеха, можеха само да загубят и да не спечелят нищо като издадат историята.

Шокът все още ме държи прикована на място, мозъкът ми най-сетне се задейства. Трябва да стигна до Вини. Да го предупредя. Да му кажа, че не съм била аз. Да го накарам да ми повярва. Не съм сигурна защо е толкова важно, знам само, че трябва да го направя. Сега. Грабвайки чантите си, обръщам се и правя две крачки назад към изхода, спирайки насред крачката си заради видението на няколко крачки от мен. Вини.

Чантите падат от рамото ми, взирам се объркана, чувствам се нервна и разтревожена да го видя, но в същото време и облекчена. Между нас има метър празно пространство, думите ми са толкова тихи, че едва стигат до него, прошепвам, докато емоциите се изписват на лицето ми:

— Не съм издала историята.

Колебливо, Вини прави крачка към мен.

— Знам.

— Знаеш? — Объркването е видно на лицето ми. Още една крачка по-близо.

— Аз бях.

С широко отворени очи, чувам думите му, но не ги разбирам.

— Защо?

С още една крачка, той скъсява разстоянието помежду ни. Всяко косъмче по тялото ми настръхва, тялото ми е необяснимо привлечено към него като всеки предишен път. Нищо не намалява желанието ми към този мъж. Нито гнева, нито тъгата, нито годините на раздяла.

— Размених историята, за да ти върнат работата. — Нежно, Вини се пресяга към мен, прокарвайки ръка по бузата ми.

— Но защо?

— Двете с Ел сте отишли до окръг Колумбия, да продадеш мълчанието си, за да изплатиш дълга на майка ми, това ми изглеждаше като най-малкото нещо, което можех да направя. — Той прави пауза. — Макар че трябва да те напляскам, задето си се изложила на такава опасност. — Ъгълчето на устата му трепва.

Малка усмивка се появява на повърхността, макар че бързо е потушена, когато сърцето ми напомня как го нараних. Как той ме нарани. Отново. Мислите за Винс и Съмър предизвикват физическа болка в гърдите ми. Свеждайки поглед, аз си поемам дълбоко дъх, открадвайки няколко безценни секунди, за да се стегна. Думите излизат от устата ми, оставяйки горчив вкус:

— Ти и Съмър? — С все още наведена глава, аз се подготвям за отговора му. Но нищо не идва. Без думи или без да го виждам, усещам интензивността на погледа му, който ме прогаря.

— Погледни ме, Лив. — Тонът му е твърд, но думите са нежни, а аз си поемам дълбоко дъх. Колебливо вдигам очи и откривам неговите. Погледите ни се сключват, той мълчи за момент, преди да проговори. Очите му оглеждат моите, откривам своята тъга и мъка да ме гледат насреща. — Нищо не се случи със Съмър.

— Но Съмър каза…

Гласът му е тих и спокоен, но тонът му е твърд, по-заповеден.

— Нищо не се случи, Лив.

Толкова много искам да му повярвам… тялото ми копнее да се доверя на думите му. Той вижда вътрешната ми борба изписана на лицето ми.

— Имаш ли нужда да ти разкажа подробностите? — Думите звучат жестоко, но ми го предлага, защото ме познава. Дори и да му кажа, че му вярвам, представата за тях двамата ще ме погълне, подсъзнателните съмнения никога няма да ми позволят да забравя напълно. Трябва ми цялата история, така че въображението ми да не си измисли своя.

Кимам.

Вини затваря очи за момент, търсейки сила. Когато ги отваря отново, виждам терзание и това ми къса сърцето. Толкова много искам да се пресегна и да го хвана, да оправя нещата, да отнема болката му, но не мога. Трябва да чуя какво има да ми каже. Болката в думите му кара сълзи да запарят в очите ми, но се боря да ги спра.

— Съмър дойде да ме види. Каза ми за статията, която пишеш. Казах й да се маха, не исках да й повярвам. Тя ми остави визитката си, с домашния й адрес написан на гърба.

Вини прави пауза. Надеждата, която почувствах, когато каза, че нищо не се е случило със Съмър, започва да се изпарява.

— Бях бесен, Лив. Гневен. Исках да те нараня. Просто не можах да се отърся от това, без значение колко силно удрях чувала или колко бързо тичах. Затова се отправих да търся някоя случайна жена, която да ми помогне да забравя. И накрая някак си се озовах у Съмър. — Трепвам от думите му. Освобождавайки ме от погледа си, Вини навежда глава. Със засрамено изражение, той продължава: — Винаги това съм правил, Лив.

Неспособна да се сдържам повече, самотна сълза се спуска от окото ми, точно навреме Вини да вдигне поглед и нежно да я избърше от бузата ми. Ръцете му обхващат лицето ми и ме придърпват по-близо към него.

— Нищо не се случи. Отидох там и тя ми отвори усмихната. Щеше да бъде толкова лесно. — Той клати глава, спомняйки си. — Но не можех да го направя. А голямата й, злорада усмивка само ме вбеси повече. Радваше се, че те наранява. Така че си тръгнах. Не я пипнах и с пръст. Мисля, че може да съм пробил дупка в стената зад вратата й, толкова бързо я отворих, за да се разкарам от там.

Вини се навежда към мен, лицето му е толкова близо, че мога да усетя топлия му дъх върху бузата си.

— Не съм я докоснал, Лив. — Палецът му нежно гали бузата ми. — Вярваш ли ми? Кимам, защото е вярно. Искреността в очите му ме кара да му повярвам.

Затваряйки очи с израз на облекчение, той обляга челото си на моето за един дълъг момент. Има по-малко напрежение и тревога по лицето му, когато отдръпва глава, но все още се вижда част от емоциите, спотайвайки се в сенките на спокойствието.

— Защо просто не ми каза за статията, Лив?

Ще ми се да имаше лесен отговор. Такъв, който да отнеме болката, която виждам в дълбините на очите му. Болка, която аз му причиних. Той ми се довери, а аз го подведох. Виждайки болката на лицето му, знаейки, че аз съм причината за нея, това ми причинява повече мъка, отколкото чувствах, мислейки, че е бил със Съмър. Но знам, че трябва да съм честна с него, да му върна жеста, ако изобщо има някакъв шанс двамата да надмогнем всичко това. Така че започвам с истината, защото оттам трябваше да започна поначало.

— Отначало убеждавах сама себе си, че не е вярно. Мислех си, че мога да го докажа и да получа и двете неща, които желаех… работата и теб. — Правя пауза, спомняйки си минутата, в която осъзнах, че само се заблуждавам. — После се срещнах със сенатор Найт. И с Джакс.

Челюстта на Вини се стяга. Не съм сигурна дали е заради споменаването на баща му или си спомня как той срещна Джакс на показния мач.

— Той те е докоснал, мама ми каза. — Той оглежда лицето ми, юмруците му са стиснати, защитническият му инстинкт взима превес само при мисълта, че някой може да ме докосне.

— Докато осъзная, че е истина, вече не можех да се насиля да ти кажа. Не исках да те нараня. Винаги си се гордял със спомена за баща си. Понякога имах чувството, че се нуждаеш от това. Просто не исках да ти го отнемам.

— Значи никога не си ме използвала заради историята? — Гласът му е отчаян, изпълнен с агония заради нуждата да зададе този въпрос. Има нужда да знае, че е било истинско. Има нужда да разбере, че никога не бих могла да го предам по този начин.

— Исках да те предпазя. Никога не съм имала намерение да те нараня.

— Аз. Защитавам. Теб. Лив. Нямам нужда ти да ме пазиш. Така стоят нещата — казва той, гласът му се извисява, очите му са строги и сериозни. Чака ме да се съглася.

— Не. — Отговорът ми е изречен с убеждение, което го изненадва.

Присвивайки очи, той ме гледа известно време, без да казва нито дума. Предполагам, че изражението му може да бъде определено като заплашително, но въпреки това не ме кара да трепна ни най-малко. Вместо това заставам изпъната.

Извивайки едната си вежда, той пита.

— Не?

Не мога да преценя дали е развеселен или раздразнен.

— Не. Ние се защитаваме един друг. Така стоят нещата.

Този път и двете му вежди се вдигат. Макар че зървам намек за извиване на лявата страна на устата му, преди да успее да го скрие. Развеселен е, но не иска да ме посвети в тайната.

— Добре — отговаря накрая.

— Добре? — питам аз. Чувствайки се смела, аз го притискам още. — Защо беше толкова лесно?

Вини се смее, остатъците от гнева се оттичат от лицето и тялото му, гмурвайки се в щастие. Той обвива ръце около талията ми и ме придърпва плътно до себе си. С блестящи очи, сърцето ми се сгрява от това, че знам, че имам нещо общо с усмивката на лицето му.

— Ти си трън в задника.

Преструвайки се на обидена, аз се правя, че искам да се измъкна от смъртната му хватка. Но истината е, че няма друго място, на което искам да бъда.

Няколко минути по-късно, Вини взима чантите ми и посяга за ръката ми.

— Готова ли си да се махаме от тук? Сигурен съм, че ми дължиш тонове секс за сдобряване. — Той ми се ухилва.

Макар че самата мисъл за този мъж гол изпраща тръпки по гръбнака ми, имам още какво да кажа.

— Чакай. — Вини спира само след една крачка напред и се обръща към мен. — Трябва да ти кажа още нещо.

Той кимва и чака, предпазливост се вижда в стойката му. Скъсявайки дистанцията помежду ни, посягам към красивото му лице, което все още спира дъха ми, дори след всичките тези години. Обвивайки ръце около врата му, аз го придърпвам по-близо, така че телата ни се докосват, но все пак може да вижда лицето ми, докато говоря. Гласът ми е почти шепот, когато очите ми откриват неговите, казвам му какво чувствам с всяка част от съществото си:

— Обичам те.

Той се усмихва, обхващайки лицето ми с две ръце.

— И аз те обичам, Лив. Мисля, че част от мен винаги те е обичала. — Устните на Вини нежно покриват моите, когато подпечатва с целувка думите, които чаках почти десетилетие да чуя.