Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (3)

Глава 3

Лив

7 години и половина по-рано

Той влиза в библиотеката и несъзнателно задържам дъха си. Наблюдавам го, докато се оглежда из стаята, знаейки, че търси мен. Срещаме се тук по едно и също време всеки четвъртък през последните пет седмици. За секунда се оставям да си представя, че ме търси с поглед из стаята, защото е мой. Не защото господин Хънтър ми плаща да му преподавам. Той изглежда толкова по-различно от останалите момчета и не само защото е по-висок и по-широкоплещест. Не, определено е повече от това. Нещо в начина, по който се носи, го отличава. Трудно е да се опише с думи кое точно… просто го има. Силен, уверен, незасегнат от нормалните гимназиални неща, които се случват около него.

Наблюдавам от разстояние, когато ме забелязва и се усмихва в моята посока. Начинът, по който трапчинките му извиват красивата му загоряла кожа, кара мозъка ми да препуска. Той ме кара да забравя къде се намирам. По дяволите, кара ме да забравя коя съм с тази негова усмивка. Вини върви целенасочено към масата, на която стоя, напълно незабелязвайки момичетата, които спират насред крачката си, за да го наблюдават как минава.

— Добре ли си, Лив? — Мога да видя по лицето му, че е загрижен, но не съм сигурна защо.

Не отговарям, но не защото не искам. Изведнъж вече физически не мога да отговоря. Замаяна съм, стаята започва да се върти и се чувствам така, сякаш мога да припадна всеки момент.

— Лив? — Вини се повтаря, гласът му е по-силен, по-настоятелен този път. Това ме изтръгва от унеса и осъзнавам, че не дишам. Силна струя въздух излиза от дробовете ми и рязко си поемам следващата глътка въздух. Но дълбокото вдишване, след като съм лишила дробовете си от въздух, изгаря гърлото ми, карайки ме да се разкашлям неконтролируемо и изглежда не мога да се спра. Сега цялата библиотека ме гледа, а аз искам да пропълзя под масата и да се скрия. Вини ме държи за ръка и е надвиснал над мен. Изглежда наистина притеснен.

Отнема ми минута, но най-накрая успявам да си поема дъх и кашлицата ми се забавя достатъчно, че да мога да изписукам някакъв отговор.

— Добре съм. Просто се задавих с хапче против кашлица. — Лъжа. Не мога да му кажа, че е накарал дъха ми да секне и че понякога забравям да дишам, когато той е около мен. Сигурна съм, че вече ме мисли за откачалка.

Вини взима стол и го обръща, за да седне, предмишниците му се облягат върху облегалката на стола и той го възсяда. Толкова момчешки начин на сядане.

— Исусе, Лив. За минута си помислих, че ще трябва да ти приложа метода на Хаймлих. Тревожех се, че може да те счупя, толкова си дребничка. — Той се навежда напред и прошепва, докато ме дразни с дяволита усмивка, която кара сърцето ми да блъска силно в гърдите ми.

— Добре съм. — За щастие лицето ми все още е червено от кашлицата, така че той не може да види, че съм се изчервила само от това да усещам дъха му по врата си, докато говори. — По-добре да започваме. Имаме да минем доста неща, ако искаш да вземеш изпита по английски следващата седмица. — Това, а и сърцето ми може и да експлодира, ако не се върнем в правия път. Не мога да мисля около това момче. Той обърква мозъка ми толкова много, че забравям да дишам. Кой забравя да диша? Такава съм идиотка.

Библиотекарката ни изшътква, а Вини вдига ръце в игриво предаване и й се усмихва. Гневното й лице се променя, когато се озовава срещу усмивката му. Чарът му не признава възрастово ограничение.

Най-накрая се връщаме към ролите си на ученик и учител и имам възможността да се съсредоточа върху причината да прекарвам толкова много време с Вини Стонети. Макар че е в горните класове и е две години по-голям от мен, той е с година назад по английски, а аз съм с година напред, така че сме в един и същи клас по английски. И има опасност той да не изкара годината. Отново. Най-вероятно защото не прекарваше много време в клас. Изглежда повечето време е или болен, или отстранен от училище заради сбиване.

Преди шест седмици, когато баща ми каза на приятеля си, че дъщеря му ще преподава на момче, което има проблеми с английския, не изглеждаше като толкова лоша идея. Не и докато не открих, че момчето беше същото онова, по което здравата бях хлътнала още от седми клас. Прекарах три дълги години да го наблюдавам от разстояние, тайно прехласвайки се по походката му, по начина му на седене и дори по начина, по който плътните му устни се движат, докато дъвче, когато скришно го поглеждам в столовата.

И ето ме сега тук. Отблизо и очи в очи по три часа всяка седмица с момчето, което навестяваше сънищата ми повече нощи, отколкото можех да преброя. Очаквах да бъде много различен, макар да не съм сигурна какъв мислех, че ще бъде. Но той е още по-добър от онова, което бях създала в главата си. По-умен е, учи бързо и освен това е забавен. Всъщност си прекарваме добре, докато минаваме материала, и съм изненадана, че вече наваксахме за целия срок.

— Откри ли какво става, след като Жулиета казва на майка си за сватбата на двора? Чудя се кога ще стигнем до хубавата част… сватбената нощ? — Вини размърдва игриво вежди.

Все още не мога да повярвам, че му казах за малкото си загубеняшко хоби. Откакто бях достатъчно голяма, за да чета, много си падах по трагични любовни истории. Поглъщайки всяка дума, понякога плача на трагичната красота, която ме помита. После, когато приключа, просто не мога да се спра. Пренаписвам края. В ума ми, всяка история заслужава щастлив край.

Преди две седмици, когато свършихме с четенето на „Ромео и Жулиета“ за училище, бях толкова погълната от любовната история, че издрънках за края, който бях започнала да пиша. Засрамена от собственото си признание, исках да пропълзя в някоя дупка, но Вини всъщност изглеждаше заинтересован. Заинтригуван дори. Вместо да намери чудатите ми навици за странни и да го изплаша, той изглежда искаше да научи още. Още за онова, което обичах да правя. Онова, което ме правеше щастлива.

— Всъщност мисля, че след като майка й… — Тъкмо се каня да кажа на Вини за главата, която написах през уикенда, когато съм прекъсната от глас, който бях започнала да презирам.

— Я, ти и малката ти учителка не изглеждате ли сякаш си прекарвате добре? — Подигравателният глас на Миси Тейтъм грубо ме връща в реалността. Един поглед ми напомня за всичко, което не съм. Сигурна съм, че ако носи малко по-малко дрехи, биха я арестували за непристойно поведение. От мястото си мога ясно да видя долната част на пълните й гърди. Късата й блуза едва я прикрива докато е на нивото на очите и още по-малко, когато е гледана отдолу. Моментално се чувствам смутена от липсата си на извивки. Тя е последна година, а аз съм десети клас. При това къснозрейка от десети клас. За по-малко от тридесет секунди комфортът, който чувствах седейки с Вини последните няколко часа, изчезна и отново съм малкото момиченце.

— Изчакай отвън, Миси, ще приключа до няколко минути. — Гласът на Вини се променя от нежен и игрив, какъвто беше с мен, към нещо рязко, по-контролиращо. За секунда си мисля, че Миси ще се оплаче, но Вини я дарява с поглед, който я предизвиква да отговори. Тя се нацупва, но се обръща и тръгва към вратата, за да чака, без да продума повече.

— Съжалявам за това.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Тя не трябва да ти говори така. — Гласът му все още е гневен, толкова различен от обичайния начин, по който ми говори.

— Благодаря, но съм свикнала.

— Какво имаш предвид с това, че си свикнала?

— Групичката й. — Свивам рамене, сочейки с поглед към вратата, където Миси и приятелките й са се събрали да пушат цигари пред библиотеката. — Те просто правят малки коментари, това е.

— Като какво? — Челюстта на Вини се стяга и нравът му се разпалва. Това е една негова страна, която бях виждала отдалеч, но никога отблизо, никога насочена към мен. Плашещ е, когато е ядосан. Отпуснатото му и игриво поведение го няма, заменено от свити юмруци и по-напрегнати от обикновено рамене.

— Не е голяма работа. — Симулирам равнодушна усмивка и започвам да си събирам учебниците.

Вини е мълчалив за минута, но мога да усетя, че ме гледа, докато прибирам всичките си неща в раницата. Това ме изнервя и чувствам, че се изчервявам от интензивността на погледа му. Нямам друг избор, освен да вдигна очи към него, когато съм готова, макар че предпочитам да пропълзя под масата. Той не казва нищо, но красивите му, бледо сини очи привличат вниманието ми и за минута забравям кои сме и се предавам пред силата му. Но после той става рязко и грабва книгите си от масата.

— Ще се видим ли следващата седмица?

Кимвам, думите засядат под буцата в гърлото ми.

Наблюдавам от масата как Вини излиза от библиотеката. Миси се обвива около него в минутата, в която той минава през стъклената врата. За секунда Вини се обръща назад и поглежда към мен, все още замръзнала на мястото си. После слага ръка около раменете на Миси и гледам как се отдалечават ръка за ръка.