Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (32)

Глава 32

Винс

С показния мач вече зад гърба ми, трябва да се съсредоточа върху предстоящия. Шанс за титлата. При това истински. Джуниър Ламаро. Той сваля лявата си ръка, оставайки открит за силния ми десен. Як е, но най-силната му дисциплина е борбата. Ключът към победата ми е да стоя далеч от пода.

Тази вечер трябваше да съм в залата, тренирайки техниката си, но вместо това съм в шибания бар, който не съм посещавал почти година, оглеждайки се за боклуци, които помогнаха да затъна. Наркозависими. Дилъри. Пълни шибани загубеняци. Типове, които съм мислил за приятели. Приятели, които се радваха да ме държат преебан като тях, когато покривам сметките.

Изглежда не мога да се съсредоточа, върху каквото трябва, докато гадостите на майка ми все още висят над главата й. Над главите и на двама ни. Както обикновено, когато самопричинения й жалък живот я повлече надолу, аз я сграбчвам и се опитвам да я издърпам. През повечето време нещата се обръщат, повличайки ме надолу с нея.

Първите трима, с които говоря, не са виждали Джейсън от седмици. Хора, които нямат към какво толкова да се привържат, изчезват лесно. Но ще открия този шибаняк. Вероятно ще го пребия, докато едва диша, задето ме кара да си губя времето като му гоня задника, когато би трябвало да тренирам. За последния му дъх ще оставя да се погрижат двете горили, които следят майка ми.

Една ръка се протяга иззад мен и ме сграбчва за чатала. Има късмет, че не отвръщам с удар, през повечето време реакциите ми са автоматични. Полезно е, когато трябва да спра и да превключа към нещо, за което съм прекарал години в трениране на това как да отвърна. Сграбчвайки протягащата се към мен ръка, обръщам се, за да открия, че е прикачена към Криси. Страхотно, просто страхотно. Може ли нощта ми да стане по-зле?

— Къде беше, Винс? — Тя отпуска двете си ръце върху гърдите ми. Бързо ги отмествам.

— Бях зает. — Обръщайки гръб на Криси, откривам приятелката й да стои зад мен. Като глутница от два вълка, те ме обграждат. Почти сигурен съм, че приятелката ме беше обслужила с уста в тоалетните, когато бях на дъното, друсайки се всеки ден. Даже не помня името й. Не че изобщо ми пука.

— Здравей, Винс — измърква приятелката й.

— Нямам интерес. — Не тук, не сега, никога повече.

— Мога да те заинтересовам. — Тя се пресяга, приближава към устата ми дългите си червени нокти, но улавям ръката й в своята, преди да ме докосне. Стискайки твърде силно малката й кокалеста ръка, мисля си колко лесно би било да я строша, затова се принуждавам да я пусна. Но тя схваща идеята.

— Да знаеш, Винс, двете можем да те накараме да забравиш каквото те тормози — измърква зад мен Криси. Кара ме да се зачудя как изобщо съм понесъл да бъда с нея. — Имаме достатъчно, за да купонясваме тримата.

Най-накрая нещо, което казва, привлича вниманието ми.

— Познавате ли Джейсън Бътълс?

— Може би. — Криси се усмихва, поклащайки се напред-назад. Държи се срамежливо и си мисли, че това я прави сладка, но не е така, намирам го за дяволски дразнещо. Но знам как действат жени като нея. Ще получа повече от нея, ако й дам каквото иска.

Обръщайки се, за да й дам цялото си внимание, обвивам една ръка около врата й и навеждам лице към нейното, сякаш се каня да я целуна, но не го правя. Вместо това се усмихвам:

— Можеш ли да се свържеш с него?

— Вероятно. — Двете ръце, които отместих от гърдите си, се връщат обратно, но този път ги оставям да си стоят, въпреки че ме отвращава.

— Направи го заради мен. Тя се нацупва.

— Защо да го правя?

Другата ми ръка се промъква около кръста й и я придърпвам към мен.

— Защото трябва да говоря с него. И когато приключа с това, мога да купонясвам с вас, дами — лъжа аз.

Тя се навежда към мен, приближавайки устата й още повече към моята, тя очаква да я целуна. Няма шибан начин да я докосна, след като знам какво имам сега. Отдръпвам глава.

— Обади му се.

— Той няма телефон.

Кой няма проклет телефон? Вчера видях шибания бездомник, който живее от северната страна на залата на Нико, да говори по мобилен телефон.

— Как се свързваш с него?

— Пейджър.

Пейджър? Да не сме 1982 г.?

— Позвъни му на пейджъра.

Вадейки телефона си, тя прекарва минута в натискане на копчета и после ми се усмихва.

— Готово.

Страхотно, сега трябва да чакам с тези двете.

Минава час и Джейсън не се обажда. Държа онези двете наоколо, но достатъчно далеч, за да не трябва наистина да прекарвам време в приказки с тях. За мой късмет, идват няколко момчета от залата, помагайки да мине времето.

Но съм чакал достатъчно. Загубенякът вероятно е припаднал някъде или няма проклети стотинки, за да използва уличен телефон и да й се обади.

— Слушайте, трябва да вървя. Ако се чуете с Джейсън, обадете ми се, ясно?

— Ами купона ни? — Криси се нацупва.

— Ще трябва да го отложим, докато не се чуя с Джейсън. — Излизам през вратата, преди някоя от тях да успее да отговори.