Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (16)

Глава 16

Лив

— Тъкмо щях да проверя дали все още дишаш. Колко още мислиш, че мога да чакам за детайли? — Али не чака даже двата ми крака да минат през вратата на спалнята ми, преди да започне.

— Кафе — изсумтявам в отговор. Няма да има никакво говорене, преди да заредя тялото си с кофеин. Али не се спира пред сърдития ми отговор. Вместо това се намества на кухненския плот, директно срещу каната за кафе, докато аз летаргично приготвям антидота срещу сънливостта си.

— Чаках до два часа, а ти така и не се прибра, така че предполагам, че срещата ти със секси звярът е минала добре?

— Секси звяр? Мислех, че е просто звяра?

— Това беше в гимназията, когато разби крехкото ти сърце. Сега му прощавам. Искам да кажа, кой не би му простил? Този мъж е секси звяр.

— Прощаваш му? Не му говориш от гимназията. Какво точно е направил, че да заслужи прошката ти?

— Свали си блузата за снимката в сутрешния вестник. — Али размърдва вежди многозначително и сочи към вестника, който лежи на кухненската маса. Отворен е на реклама с Вини, по-точно на предстоящия мач на Винс „Непобедимия“ Стоун. Освен датата и часа, има поместен и кратък текст, но изглежда не мога да спра да зяпам снимката.

— Можеш да го отнесеш в стаята си и да го използваш за вдъхновение по-късно — дразни ме Али, с широка усмивка на лице. — Първо искам подробности. — Най-добрата ми приятелка скръства ръце пред гърдите си. Очевидно няма да се предаде без бой.

Минавам покрай нея, все още стискайки в ръка вестника, грабвам кафето си и се отправям към всекидневната. Али ме следва плътно.

— Не знам, Али. — Въздъхвам раздразнено. Не го правя за повече ефект, докато разказвам историята си, а наистина се чувствам противоречиво. — Когато съм около него, ми е много лесно да се чувствам така, сякаш мога отново да хлътна. Сякаш можем да продължим директно от там, откъдето спряхме, почти сякаш не си тръгна неочаквано и забрави за съществуването ми. Плаши ме колко лесно му беше да си тръгне.

— Може би не е било толкова лесно, колкото си си мислела през всичките тези години, Лив. Попита ли го?

— Да. Не исках да го правя, но не можах да се спра… трябваше да знам как така му е било толкова лесно, когато на мен ми беше толкова, толкова трудно.

— И какво ти каза той?

— Каза ми онова, което исках да чуя.

— Което е? Различно от истината?

— Не знам, Али. Страх ме е да повярвам, че това е истината. Че мога да му вярвам. Че може би можем да продължим от там, откъдето спряхме. Или още по-добре, да започнем отначало. Като възрастни.

— Предполагам, че трябва да решиш. Той струва ли си риска? Риска, че ако го допуснеш до себе си, може би този път той ще остане?

* * *

Като в мъгла съм, докато бързам да свърша всичките си задачи за седмицата. Умът ми открива пътя към Вини на всеки завой. В залата за вело аеробиката ми, мисля за гладките линии на мускулестия му, изваян корем, докато вчера напътстваше класа през серия ритници. В химическото чистене, добре изглеждащ мъж в скъп костюм ми се усмихва и възнамерява да завърже разговор. Но умът ми мисли само за това колко по-добре би изглеждал Вини в костюма „Армани“ за три хиляди долара, който носи красивият мъж. Изглежда всички пътища отвеждат ума ми до едно място.

Спирам до книжарницата след последната си задача. Няма нищо, което да прочисти главата ми по-добре, от това да прекарам няколко часа разглеждайки стелажите и отпивайки карамелено лате от бара в магазина. Взимам няколко романа, които възнамерявах да погледна. Прелиствайки няколко страници от първата глава на едната, започвам да чета, възнамерявайки да реша с коя книга да прекарам вечерта.

Дебелата му, пулсираща ерекция се плъзва покрай отвора ми, спирайки се върху чувствителния ми клитор. Тих стон се изтръгва от мен като дълбока, гърлена въздишка и разпалва желанието на любовника ми. С ръмжене, той се отдръпва и се тласва в мен, изпълвайки ме с едно божествено движение. О, боже, а съм само на шеста страница. Мисля, че може да съм открила най-новата си покупка, срещата ми за тази вечер, когато телефонът ми звънва, връщайки ме обратно от място, което тъкмо започваше да ми харесва.

— Хей. — Само чуването на дълбокия глас на Вини ме кара да се усмихна.

— Здравей.

— Вкъщи ли си? — пита той.

— Не, в книжарницата съм.

— Търсиш нещо за работа?

— Всъщност, не. Просто се опитвам да избера хубава книга, с която да се сгуша довечера.

— Каква книга?

— Ъммм… романтична.

— Сгуши се с мен вместо това.

Засмивам се, защото се закача, но освен това нещо в тона му ми казва, че поканата е истинска.

— Ама очаквах с нетърпение да чета мръсотии довечера.

— Мръсотии? Донеси я, може да ми почетеш. Може да разиграем сцените. Внезапно гърлото ми пресъхва. Представата Вини да разиграе кратката сцена, която току-що прочетох, кара главата ми да се завърти и хормоните да ме надвият.

— Лив.

Отнема ми минута да се отърся от унеса си и да отговоря.

— Мда, тук съм.

— Купи книгата, която е в ръката ти в момента.

— Откъде знаеш, че в момента в ръката ми има книга? Вини се подсмихва.

— Как се казва?

— Ъммм. — Мамка му, не можах ли да избера нещо с по-малко уличаващо заглавие. „Силната му топлина“. — Не държа книга — лъжа аз.

— Купи книгата, Лив.

— Откачен си, знаеш ли?

— Така са ми казвали. Купи книгата, Лив. Ще те взема в седем.

— Но…

— Без „но“. Седем, Лив… с книгата.

И после затвори.