Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (5)

Глава 5

Лив

Сърцето ми препуска с милион километра в минута, докато оглеждам мъжа, в който се е превърнал. Буквално съм замръзнала на място, взирайки се в него. Изглежда същия, само че по-възрастен, по-секси, ако това изобщо е възможно. Винаги е бил едър, но сега е пораснал още повече, налял се е на всички правилни места. Висок и строен е, но солидни мускули опасват ръцете му. Ръце, които помня как се увиваха около мен преди всичките тези години. Само че сега гладката му, загоряла кожа е покрита с мастило. Голям кръст и символични надписи по лявата му ръка хващат погледа ми, когато скръства ръце пред гърдите си, карайки бицепса си да се издуе и стегне. Това ме разсейва и усещам, че проследявам мастилените следи, любопитна да видя частите, които са скрити под блузата му. Не съм сигурна колко време минава, но когато вдигам поглед към лицето му, той се подсмихва знаещо. Бях хваната докато гледам похотливо красивия мъж пред мен.

Подсмихването му се превръща в пълна усмивка, разкриваща две дълбоки, каращи коленете да омекват трапчинки. Това е уверена усмивка, която ми казва, че той знае какъв е ефектът му върху жените. Поразителни, бледо сини очи се присвиват съвсем леко. Проблясък на веселие осветява очите му, когато повдига вежда:

— Госпожице, възразявате ли да бъдете моя асистентка за днешния курс? Имам нужда от някого, върху когото да демонстрирам техниката.

Смръщвам вежди, объркана за момент. Но после осъзнавам, че трябва да не ме е познал. Той не е единственият, който се е променил. Последният път, когато го видях, бях само момиче. Такова, което се разви късно и се сдоби с извивки по-късно от повечето хора. Тъмната ми, дълга до раменете, неоформена коса от училище я няма, заменена от гъсти, кестеняви къдрици с кичури, които се научих да оформям. Очилата се превърнаха в контактни лещи, а гримът помага да изпъкнат естествено високите ми скули и да се подчертае порцелановата ми кожа. Вече не съм като дъска. Работя здраво, за да поддържам извивките си. Определено съм се променила от последния път, когато ме е виждал.

Вини повдига вежда, търпеливо чакайки отговора ми с игрива усмивка. Поглеждам покрай него и откривам, че целият клас се е обърнал и ни наблюдава. Чакат.

— Ъммм, разбира се.

— Чудесно. — Вини се обръща и съобщава на класа. — Имаме доброволец за днес.

Махва ми да го последвам в предната част на залата и не губи време. Първите няколко маневри, през които ни прекарва, са достатъчно безобидни. Показва правилния начин за блокиране на удар и как да си предпазиш главата. Но бързо стигаме до онова, което нарича урок за защита от „подла атака“.

Вини ми дава знак да се обърна с гръб и усещам тялото му да се приближава до моето изотзад. Навеждайки глава до ухото ми, той прошепва.

— Трябва да те държа плътно, за да демонстрирам това.

Ниският му, секси глас и горещия дъх във врата ми изпращат тръпка надолу по гръбнака ми. Той бавно обвива ръце около гърдите ми и ги сключва точно под тях. Топлото му тяло се притиска плътно до гърба ми, цялото ми тяло настръхва. Вътрешно проклинам тялото си заради реакцията му и мълчаливо се моля той да не забележи.

— Студено ли ти е?

Чувам усмивката в гласа му, докато шепти в ухото ми. Мамка му.

— Дамите, които са нападатели, дръжте колкото можете здраво. Дамите, които са жертви, опитайте се да се измъкнете от хватката.

Вини говори силно пред класа, хватката му около мен не се отпуска.

— Сега можеш да се опиташ да се измъкнеш. — Той отново прошепва в ухото ми.

Внезапно ми е припомнено колко много време е минало откакто мъж е слагал ръце върху тялото ми. Още напомняне.

— Давай, бори се, опитай се да ми се измъкнеш. — Твърде дълго. Определено твърде дълго.

Най-накрая мозъкът ми поема контрола над тялото ми, което междувременно си го беше присвоило, и се опитвам да се измъкна от хватката му. Но без резултат. Колкото повече се дърпам, толкова по-здраво ме стиска Вини и толкова по-прилепени стават телата ни. Той прави крачка назад, отпускайки здравия си захват и за секунда се чувствам разочарована. Връщайки вниманието си върху класа, той инструктира жертвите как да се освободят.

— Гледайте, докато ви демонстрираме. Хватката му върху мен отново се затяга.

— Давай.

Наистина ли? Иска да направя всичките болезнени неща, за които току-що инструктира класа?

— Не искам да те нараня. — Казвам достатъчно тихо, че само Вини да може да ме чуе.

— Не се тревожи за това. Мога да понеса всичко, което можеш да ми причиниш, Лив.

— Сигурен ли… — Чакайте, той да не ме нарече Лив току-що? — Вини?

— Лив?

Копеле. През цялото време е знаел, че съм аз и не каза нищо. Изненадвам го, перфектно следвайки всичките му инструкции и се измъквам от хватката му, оставяйки го превит от болка след последното вдигане на крака ми.

Свит на две, подпрял ръце върху коленете си от болка, Вини започва да се смее.

— Добре, клас, мисля, че ни стига толкова за днес.

Раздразнена, тръгвам към дъното на стаята, за да си взема чантата. Жените са наобиколили Вини, докато си проправям път към вратата, за да се измъкна тихо. Радвам се, че е разсеян, така че не трябва да говоря с него. Не съм сигурна какво ще правя с назначението си, знам само, че трябва да се махна от тук. Веднага.

Почти съм излязла през вратата, когато усещам дълга ръка да се увива около кръста ми и да ме издърпва обратно.

— Щеше да се измъкнеш от тук, без дори да ми кажеш довиждане?

— Видях, че си зает и не исках да те прекъсвам. — Не се обръщам, докато говоря.

— Никога не съм прекалено зает за теб. — Вини ме завърта с лице към себе си, все още държейки ръката си плътно обвита около талията ми. Погледът му ме прогаря.

— Е, изглеждаше зает. — Думите ми излизат малко по-горчиви, отколкото възнамерявах. Посочвам към няколкото жени, които все още се мотаят в предната част на стаята, чакайки своя шанс за вниманието му.

— Изглеждаш… — Вини се обляга назад, за да прокара бавен, мръснишки поглед по тялото ми. — … пораснала.

— Е, това става, когато не видиш някого седем години.

— Моя загуба. — Самоуверената усмивка на Вини не трепва и изглежда искрен. Това кара раздразнението ми да намалее. Само малко.

— През цялото време ли знаеше коя съм?

— Бих те познал навсякъде, Лив. — Думите са интимни, съблазнителни и усещам как гардът ми се смъква още мъничко.

— Как си? — Сега, когато разговорът ни поема към нормалното, осъзнавам, че той все още ме държи. Почти сякаш се страхува, че ще избягам ако ме пусне.

— Справям се. — Вини вдига ръка към лицето ми и нежно отмества зад ухото ми кичур коса, който се е изплъзнал от опашката ми по време на демонстрацията. — Ами ти?

— Добре. Писателка съм.

Вини се усмихва. Искрено е и ми напомня за времето ни заедно. Изглежда като преди цял един живот. Преди да се случи каквото се случи.

— Знаех си, че ще станеш. Винаги си искала да правиш това. — Коментарът му е сладък, трогателно е, че помни дето му разказвах за мечтите си. Гардът ми се смъква с още сантиметър.

Усмихвам му се в отговор и гледам, докато очите му се смъкват към устата ми. Погледът му потъмнява и настръхването от първото му докосване, което не се е разкарало все още, изпраща тръпка през мен. Усещам горещина да прогаря вените ми и всичко друго наоколо избледнява. Очите му се връщат към моите за секунда и после пак се свеждат към устата ми. Навежда се и си мисля, че ще ме целуне. Но женски глас ме изтръгва от временния ми момент на лудост.

— Винс, приключваш ли? Скучно ми е в колата.