Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (48)

Глава 48

Лив

Не искам да плача повече. Седейки на дивана с Али, превъртам всичко в главата си за хиляден път, само дето този път изричам мислите си на глас. Най-накрая. Два дни свита в ембрионална поза, редувайки плач и сън, я изплашиха. Изплашиха и мен. Чувствам се зле, че я тревожа. Никога, дори и в най-дивите си сънища, не съм мислила, че раздялата с някой мъж може да ми повлияе така дълбоко. Макар че Вини не е кой да е мъж и загубата ми въздейства силно. Най-накрая си признавам защо.

— Влюбена съм в него, Али. — Следи от засъхнали сълзи белязват лицето ми, очите ми са подпухнали и на фона на бледата ми кожа се откроява червен като на Рудолф нос. Вероятно изворът е пресъхнал, вече съм готова да говоря, без сълзи.

— Наистина ли ти отне толкова време да го разбереш? — пита тя, полушегувайки се. Предполагам, че дълбоко в себе си съм го знаела през цялото време, само че ме беше страх да го призная. Страхувах се, че отново ще бъда наранена, ако му отдам сърцето си. Иронията е забавно нещо.

— Дори не знам къде сгреших. Започна достатъчно невинно. Признавам, отначало мисълта да разменя историята му за мечтаната си работа беше примамлива. Може дори да съм си мислила да го направя, толкова много исках тази работа. Но колкото повече време прекарвах с него, толкова по-трудно ставаше. После се придумах да избегна разправията с тези неща. За известно време наистина вярвах, че не е истина. Че мога да съм супергероят, да докажа истината на вестника, да приключа с историята и накрая да получа мъжа.

Засмивам се на това колко налудничаво звучи, когато го изричам на глас.

— По времето, когато си признах, че историята е вярна, не можах да се принудя да го съсипя като му кажа, че ми е било възложено да го направя. С всеки следващ ден ставаше все по-трудно да изляза на чисто, но в същото време затъвах все по-дълбоко.

— Трябва да му го кажеш, Лив.

Усмихвам се на най-добрата си приятелка. Винаги е до мен, оценявам, че се опитва да ми помогне. Но тя не го видя. Този кораб отплава.

— Ще ми се да беше толкова лесно, Али.

— Какво ще правиш тогава, ще седиш тук и ще го оставиш да напусне живота ти? Отново.

— Не знам, Ал, не съм сигурна, че вече мога да направя нещо, за да променя нещата. Ти не го видя.

* * *

След още една нощ на неспокоен сън, аз се събуждам с чувството, че през мен е минал товарен влак. После се е върнал. И отново е минал през мен. Оставяйки физическата болка настрани, поне сутринта ми носи някакво подобие на прояснение.

— Добро утро, слънчице. — Али ми се усмихва, докато вади препечената си филийка от тостера, изгаряйки пръстите си междувременно. Приближавайки пръсти до устата си, обичайното й оказване на първа помощ, тя пита: — Как се чувстваш?

— Смотано.

Тя се усмихва.

— Така и изглеждаш.

Оставете на Али да ме разсмее.

— Благодаря, приятелко.

— Няма проблем. — Тя грабва чиния и мята вътре почти прегорената си филийка. — Искаш ли да ти направя препечена филийка?

— Ъммм… не, благодаря. Ще си взема нещо по пътя. Тя извива вежди в изненада.

— Ще излезеш?

— Отивам да се видя с Дилайла.

— Майката на Винс?

— Мда.

— Защо?

Наливайки сутрешното си кафе в чаша за из път, аз се отправям към вратата.

— Нямам представа. Просто трябва да говоря с нея.

* * *

Успявам да открия пътя към апартамента на Дилайла, което си е подвиг, имайки предвид, че съм ходила там само веднъж, както и склонността ми да се губя. Тя изглежда изтощена и стресирана, макар че, след като съм чувала как Вини говори за нея, благодарна съм, че изглежда трезва.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се, всичко наред ли е? — Пристъпвайки настрани, Дилайла поглежда покрай мен, очаквайки да има още някой.

— Всичко е наред. Е, не е. Това не е вярно. Всичко не е наред. Вини е добре. Е, имам предвид, че не е ранен или нещо подобно — пелтеча аз. Добра работа да го играеш спокойна, Оливия, много добра. Умствено въртя очи сама на себе си.

— Знам какво имаш предвид. — Раменете й се отпускат пораженчески. — Той беше тук по-рано днес.

Исусе, дори не се замислих за това. Ами ако бях дошла и той беше тук, или ако влезеше, докато говорех с майка му? Дори не съм сигурна защо дойдох… няма начин да успея да му обясня. Със сигурност би си помислил, че съм тук по работа, опитвайки се да разкрася историята си.

— Разстроен ли е?

— Ядосан. Много ядосан. — Сълзи изпълват очите й. — Всичко, което съм правила за това момче, е да го разочаровам. Просто знам, че ще го изгубя заради това, в което го забърках този път.

— Страхувам се, че вече го загубих. — Поглеждам към крехката му майка. Времето не е било добро към нея. Изглежда по-стара за годините си, болнава, прекалено слаба. Идваме от различни места, но въпреки това в момента нещо ни свързва. Две жени, обичащи и нараняващи един и същи мъж. Самотна сълза потича, нямам енергията дори да се опитам да я спра. Просто съм така емоционално изцедена.

— О, не. Съжалявам, мила, не бях осъзнала, че двамата имате проблеми. — Пресягайки се, тя нежно взима ръката ми в нейните: — Видях как те гледаше. Каквото и да е станало, сигурна съм, че можете да го оправите.

— Не съм сигурна, че той може да ми прости.

— Да ти прости? Какво е възможно да си направила?

Предполагам, че не й е казал, че аз съм причината по такъв отвратителен начин да разбере истината за баща си.

— Това е дълга история. — Издишам шумно. — Но на мен беше възложено да напиша статия за истинския му баща.

— Неговият какво? — Вече бледото й лице става чисто бяло, всяка частица цвят изчезва моментално.

Прекарвам следващия час като й разказвам всичко. Изливам си сърцето. Сенаторът, Джакс, мачът, вестникът. Всичко. В изповедта си, не оставям нито един камък непреобърнат. Мислех си, че просто не знае за ролята ми в цялата история, но се оказва, че не знае за която и да е част от историята. След шока от това тъмното й минало да излезе наяве, тя изглежда тъжна, но освен това нещо в нея крещи от облекчение. Трябва да е било трудно да носи такава голяма тайна двадесет и пет години.

— Но съм объркана, ако не си знаела за излизането наяве на тайната, защо беше така притеснена, че ще изгубиш Вини?

— Повлякох го в нещо ужасно. Имаше един мъж, но когото вярвах. Запознах го с някои лоши хора… — Тя не довършва изречението.

— Джейсън?

Тя кима и прави най-добрия си опит да се усмихне.

— Е, те го открили.

— Това е страхотно. — Може да е най-добрата новина, която чувам от дни.

— Не точно.

Следващият час е неин ред. Разказва ми през какво са минали последните два дни. Чувствам се зле при мисълта какъв избор трябва да направи Вини. Сякаш това, което му причиних, не е достатъчно зле. Сега е принуден да се откаже от единственото нещо, което вероятно чувства, че може да контролира. Нещото, за което е работил толкова усърдно през всички тези години. Сърцето ми, което мислех, че е непоправимо съсипано, се разбива на милиони малки парченца.

Тръгвайки си още по-изцедена и изтощено, отколкото когато дойдох преди часове, спирам до вратата, спомняйки си още един въпрос, на който няма отговор.

— Чии военни плочки носи той всеки ден? Той си мисли, че са на баща му.

Мислейки, че не може да стане по-зле, дори аз се чувствам предадена от отговора й, скръб се излива от гласа й. От лицето й. От всяка нейна част.

— Купих ги от Армията на Спасението.

* * *

Карам до центъра и се разхождам с часове. Без да стигам до никъде, мислите ми безцелно се въртят в кръг. Озовавайки се пред залата на Нико, решавам, че се страхувам повече от последствията от бездействието си, отколкото от реакцията, която може да получа. Треперейки вътрешно, опитвам да се успокоя със силата на волята си и отварям вратата. Мъжът на вратата е с лице, изпълнено с порязвания, синини и превръзки, и се извръща по-бързо, отколкото ми трябва, за да проговоря.

Но не ми трябва да ми казва дали Вини е тук, защото знам. Чувствам го в костите си, в кръвта си… припукването във въздуха, непогрешимото напрежение, което ми подсказва, че е наблизо. Оглеждайки стаята, аз се обръщам… не ми отнема много време, за да го открия. Той ме е видял от другия край на помещението, още преди очите ми да открият неговите. Хвърляйки ножове с поглед, той с големи крачки се отправя към мен. Виждайки израза в очите му, мозъкът ми казва да бягам, но сърцето ми ме кара да замръзна на място.

— Какво искаш? — пита той, думите му са изплюти през стиснати зъби.

— Исках да видя дали си добре.

— Добре съм. Това ли е всичко? — Той скръства ръце пред гърдите си, имитирайки безразличие, макар че знам истината. Наранен е и е в защитен режим.

— Съжалявам, Вини.

— Това го каза. Нещо друго?

— Никога не съм искала да те нараня.

— Не си.

Свеждам глава. Чувствам се засрамена от онова, което направих, но не ме е срам да му кажа какво чувствам. Имам нужда той да го знае.

— Обичам те.

Сълза се спуска по лицето ми.

— Ако си приключила, може да се разкараш, Лив.

Той ми обръща гръб и излиза разгневено.