Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (27)

Глава 27

Винс

— Не вгорчавай живота на Прийч. Прави ми услуга като идва с теб, след като Ел не може да пътува.

— Всичко ще е наред.

— Така каза и в нощта преди първия ти мач и трябваше да те взимам от полицейското управление в два часа сутринта.

— Този път няма да съм в бар в два сутринта. — Скачам от лоста за набирания, приземявайки се пред Нико. Той остава на място.

— По-добре да не си.

Взимайки въжето за скачане, не поглеждам към него, докато говоря.

— Лив идва с мен.

— Лив идва?

— Да няма проклето ехо тук? Нико се смее и клати глава.

— Това е добре. Изглежда сякаш може да те държи далеч от неприятности.

— Мога сам да се пазя от неприятности. — Замахвам с въжето, увеличавайки скоростта, по две завъртания на китката на всеки скок. Нико трябва да отстъпи, за да не бъде шибнат в лицето, когато въжето започва да свисти с всяко завъртане.

— Както и да е. Радвам се, че тя ще идва.

— Мда, аз също.

* * *

В четвъртък се отбивам при майка ми, за да я нагледам, преди да отида да взема Лив и да тръгнем към летището. В по-добра форма е от повечето дни, дори седи на дивана и може да води смислен разговор.

— Изглеждаш добре, мамо.

Тя се смее, мислейки си, че я успокоявам.

— Благодаря, бебчо.

— Джейсън появи ли се да оправи нещата с двамата мъже, които бяха тук миналата седмица? — Започвам да разпитвам, мъжът е още по-голям загубеняк, отколкото мислех отначало. А поначало нямах високо мнение за него.

Очите й се спускат надолу, тя кърши пръсти, когато заговаря. Знам отговора, още преди думите да са излезли от устните й.

— Не, опитах всички начини, които знам, за да се свържа с него, но го няма. Изчезнал е.

Мамка му, знаех си, че този боклук не струва. Трябваше да довърша жалкия му задник в деня, в който го хванах да вдига ръка на майка ми.

— Мамо, тези типове не се ебават. Разпитах за тях. Не отправят празни заплахи. Колко искат от теб?

— Двеста.

— Моля те, моля те кажи ми, че се майтапиш! Или че имаш предвид двеста кинта?

— Започвам да крача. Какво, по дяволите, е направила? Откъде ще взема такива пари? Предполагах, че загубенякът е припаднал някъде, но мина твърде много време… тъкмо започвам да осъзнавам, че вероятно се крие някъде. Оставяйки майка ми отговорна за това, че гарантирала за него. Сега започвам да се изнервям.

— Съжалявам, Винсънт. — Тя започва да плаче. Подлудява ме, прецака половината ми детство и вероятно е отговорна за преебаните ми връзки с жените, и въпреки всичко не мога да я гледам как плаче.

Сядам до нея, обвивам ръка около раменете й и я придърпвам близо.

— Спри, мамо. Всичко ще е наред. — Нямам представа как, но трябва да е. — Ще го открием или ще измислим нещо. — Риданията я разтърсват. — Обещавам.