Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (52)

Глава 52

Винс

Празненството в залата на Нико е в разгара си още преди да пристигнем. Два часа интервюта и снимки ме оставят с чувство на безпокойство, но освен това съм и бесен на себе си. Спечелих шибания шампионат. Би трябвало да се наслаждавам на всяка минута от вниманието, бог знае, че в този бизнес понякога не продължава дълго. Винаги има някой по-едър и по-добър.

С всяко интервю и всяка снимка, откривам, че поглеждам към вратата, чудейки се къде е тя. Все още нямам представа как е успяла да го направи. Лив няма такива пари, с които да им се разплати, дори не съм сигурен откъде, по дяволите, знае какво бях намислил.

Грабвайки бира от скалъпения бар зад тренировъчния ринг, опитвам се да стигна до Ел, но на всяка крачка съм спиран от някого, който да ми честити. Само братята на Нико ми отнемат почти час. Страхотни типове, но със сигурност могат да те проглушат от приказки.

Минава полунощ, докато обиколя всички, и започват да се появяват ФКМЧ. Мълвата се разпростира бързо, когато се появи парти в зала, фенките знаят, че ще е пълно с бойци. Избягвайки да мина покрай две агресивни жени, които не се свенят да ме информират, че плановете им за вечерта включват споделяне, накрая се озовавам встрани с Нико.

Вдигайки бирата си, за да я чукне в моята, той се усмихва:

— Тази вечер празнуваме. — Отпивайки голяма глътка, той ми кимва: — Утре ще говорим какво, по дяволите, за малко да се случи там.

Мамка му. Кимам. Сигурно е щастлив, обикновено би се намесил в моите неща, без да ми дава пространство.

— Къде е Ел?

— Бавачката трябваше да си върви. Качи се горе. Гадост.

— Наистина трябва да говоря с нея.

Оттласквайки се от стената, на която се е облегнал небрежно, Нико пресушава остатъка от бирата си. Плясвайки ме по гърба, той се усмихва.

— Тя каза, че няма да кротнеш, докато не получиш отговори.

Чакам, надявайки се да му е дала такива, които той да ми предаде. Да ми помогне да си изясня последните няколко часа.

— Каза да ти предам да отидеш да говориш с майка си.

— Наистина ли? — Майка ми има отговорите? Обикновено тя е въпросът.

Нико се отдалечава, а после спира, поглеждайки многозначително назад към мен и ухилвайки се самодоволно.

— О, да, каза още, когато приключиш с това, да си извадиш главата от задника и да отидеш да вземеш момичето си, преди да е станало късно.

* * *

Седем часа сутринта обичайно не е време, по което майка ми е будна, освен ако не е от предната вечер. Тихо влизам в апартамента й и съм изненадан да я открия застанала в кухнята, наливайки чаша кафе. Усмихва ми се и изважда втора чаша.

— Гледах по телевизията. — Подава ми пълна чаша с димящо черно кафе, без да пуска, принуждавайки ме да срещна погледа й. — Толкова се гордея с теб. — Оглеждайки уморените, изтощени очи на майка ми, изненадан съм да открия, че ме гледа с трезвен поглед. Кимам, приемайки комплимента.

Тя сяда до кухненската маса и отпива от кафето си, посочвайки ми да седна, когато започва:

— Тази жена те обича.

Челюстта ми се стяга, тя вижда гнева по лицето ми, трудно е да го скрия.

Наранила ме е дълбоко.

— Всичко това е по моя вина. Не трябва да я виниш. Моите лъжи ни докараха до тук. Знам, че ще ти е трудно да разбереш, но тя само се опитваше да те предпази. Да попречи на моите лъжи да те наранят.

— Започни отначало, мамо. Нямам нужда от предпазване, сега имам нужда от отговори.

Два часа по-късно и цяла кофа сълзи и от двама ни, вече имам отговорите си. Като история от шибан таблоид е. Такава, каквато Лив трябваше да напише. Но вместо това тя е излъгала, запазвайки тайната ми за сметка на работата, за която мечтаеше от дете. А после продала запазването на тайната на скапания ми баща, само за да плати дълга на зависимата ми от наркотици майка, за да имам шанс да сбъдна своята мечта. Само в моя живот се случват такива неща.

Целувам майка си по челото, преди да си тръгна, а тя посяга към ръката ми.

— Нямам право да ти давам съвети. Бях скапана майка. Но ако я обичаш, намери начин да оправиш нещата, защото си добър мъж и заслужаваш да бъдеш щастлив.

* * *

— Къде е шефът ти? — Съмър с кльощавия задник се обръща при звука от гласа ми.

— Нея вече я няма.

— Да не би да попитах къде е Лив? Търся шефа ти.

Устата й висва отворена и тя посочва към близката затворена врата. Почуквам веднъж и влизам, без да чакам отговор.