Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (10)

Глава 10

Винс

— Кое беше момичето, което дойде тук по-рано? — Нико дяволски много си вре носа. Шибанякът си мисли, че да ме тренира означава да контролира всяка част от живота ми. Така е откакто бях на тринадесет.

— Стара приятелка. — Ритам чувала със завъртане и един от краката на Нико се спуска, за да го задържи на място. Повече от десет години се опитвам да го съборя. Реших, че след като се пенсионира ще изгуби част от силата си, ще намали тренировките. Но не, мина година от пенсионирането му, а шибанякът все още е във върхова форма. Веднъж. Успях да го поваля веднъж за десет години. И си платих скъпо за това. Дойдох тук, за да тренирам здравата, и Нико се зае с това. Започнахме и половината хора тук трябваше да ни разтърват. След това ме изхвърли от залата и изгубих треньора си за шест месеца, докато не успях да докажа трезвеността си със случайни тестове на урината.

— Снощи Ел говори за нея два часа. Казва, че е страхотна. Мило момиче, ще е добро за теб. Бърбореше нещо за това, че има нужда от кафе и после побесня, защото аз съм можел да пия кафе. Въпреки че не пия този боклук. Бременността я подлудява.

Мило момиче. Мда, такава е Лив. Мило момиче. Такова, което искам да наведа и да чукам. Здраво. Проклятие, трябваше да предположа. Между мен и милите момичета не се получава. Пробвах веднъж. Дори успях да имам някаква нормална връзка, карахме я в мисионерската поза почти цял месец. Но не съм такъв. Накрая й показах истинското си аз и тя побягна изплашена. Даже не беше грубо. Само малко пляскане и дърпане на коса и успях да я побъркам. Вероятно е намерила някой на име Бифи, за когото да се омъжи. Бифи, който ще го прави в мисионерска поза и ще пази извращенията си за курвата, която държи настрана.

— Да, мило момиче е. Но става въпрос за работа. Тя пише статия за следващия ми мач.

— Това с Ел също беше по работа, когато я срещнах.

Бях на дванадесет или тринадесет, когато Ел и Нико се запознаха. Отначало си мислех, че са странна двойка. Ел, адвокатка, винаги облечена в женствени костюми, помогна на Нико да се измъкне от един договор. Просто беше толкова различна от полуоблечените жени, които виждах да минават през залата по веднъж. По два пъти, ако имаха късмет. Но цялата тази простотия спря, когато той спря поглед върху Ел… и я погна с обичайната си неуморна решителност, с която получаваше желаното. Отначало може и да не разбирах връзката им, но не отне много, за да разбера, че няма друга за Нико Хънтър.

— Както и да е, аз не съм като теб.

* * *

Късно е, когато приключвам в залата, и искам единствено да се прибера и да легна. Но онзи трън в задника, майка ми, изглеждаше зле вчера, така че спирам, за да я проверя. Не мога да понасям да виждам тази жена и все пак се чувствам длъжен да се грижа за нея. Наркоманка е откакто се помня. През целия си живот не е имала стабилна работа. Когато беше по-млада, вечер танцуваше. Оставяше ме сам от петгодишен, за да работи през нощите в някакво долнопробно място за тип, когото ме караше да наричам чичо Уоли. Чичо Уоли друг път. Всичките му момичета бяха друсани, така ги държеше. Правеше ги по-зависими от него.

Веднъж се изчисти. Дори напусна „Леговището на Уоли“. Бях на около седем. Това продължи почти три месеца. Ясно си спомням месеците. Къщата беше чиста и редовно имахме храна. И никакви загубеняци не спяха из цялата къща. Дори веднъж ме заведе в зоологическата градина.

Не продължи дълго. Чичо Уоли я накара да се върне. Две седмици след като отново започна работа в „Леговището“, къщата беше в безпорядък и загубеняците се завърнаха. От тогава е така. Някои дни са по-добри от други. Вчера беше зле. Не приличаше на нищо. Сцепена устна и доста треперене. Кълнеше се, че е паднала и си е сцепила устната, но нямам доверие на Джейсън, новия загубеняк, с когото се мотае.

Почуквам веднъж, но няма отговор. Така че използвам ключа си. Телевизорът гърми толкова силно, че съм изненадан, че съседите не са се обадили на ченгетата. Откривам майка си да седи на дивана. Плаче. Опитва се да го скрие, когато ме вижда, но е твърде късно, видял съм го.

— Какво става, мамо?

— Нищо, миличък. Всичко е наред. Можеш да си вървиш у дома. Казах ти, няма нужда да ме проверяваш всеки ден. — Очите й се стрелват към банята и обратно към мен. Държи едната си ръка до бузата. Помислих, че бърше сълзите си, когато влязох, но тя крие нещо от мен. Отивам до нея и свалям ръката от лицето й. Там има отпечатък от ръка и е яркочервен. Пресен, сякаш току-що е бил направен, а цветът не е имал възможността да се промени от яркочервено до наситено розово.

Поглеждам към затворената врата на банята и обратно към майка ми.

— Той там ли е?

— Недей, Вини. Джейсън е добър мъж. Помага ми и финансово.

Да бе, помага й като плаща за наркотиците й. После й вдига ръка. Какъв страхотен мъж е. Няма начин, мамка му. Не мога да се спра. Виждам в червено, когато мръсното му, кльощаво лице минава през вратата.

Толкова е друсан, мамка му, че даже не може да се защити, когато го пребивам почти до смърт. Така е честно. Мама беше по същия начин, когато й посегна. Шибано безполезно лайно.

Мама дори не спори след първия удар. Знае какъв ставам. Няма как да ме спре, след като започна. Особено когато защитавам майка си. Не мога да я спра да тъпче вените си с тези лайна, но определено мога да попреча да я бият. Не за пръв път се погрижвам за някой загубеняк, който си мисли, че ще се почувства по-голям мъж като вдига ръка срещу майка ми. Започна, когато бях на петнадесет. Загубих бройката на задниците през годините.

Оставяйки лайното на пода, отнасям майка си до спалнята й и я слагам да си легне. Не би могла да върви, дори и да опита. Твърде друсана и немощна е. Трябва да се храни повече. Целувам я по челото за довиждане и се връщам, за да вдигна загубеняка и да го изхвърля навън. Не мога да понасям майка си и въпреки това не мога да я изоставя.