Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (47)

Глава 47

Вини

Никога в живота си не съм си помислял, че ще искам да спечеля мач, за да впечатля жена. Не ме разбирайте погрешно, знам, че в миналото победата беше предиграта за някои от свалките ми, но никога това не е било причината, заради която искам да спечеля. Досега. Мачът ми следващата седмица не е само за мен, искам Лив да се гордее с мен. Нещата се променят. Начинът, по който се чувствам, по който гледам на нещата. Дава ми нова мотивация, но в същото време и ме плаши до смърт.

Все още съм в залата един час след края на тренировката. Тичам на пътечката, правя допълнително кардио… гадост, която преди мислех за наказание. Но искам да съм готов. Затова се насилвам малко повече, оставам малко по-дълго, мисля по-умно.

Натискайки бутона, за да премина от тичане във вървене, обвивам хавлията около врата си и зървам жена, която не съм очаквал да влезе. Сал, мъжът на вратата, я упътва към мен с мръснишка усмивка и размърдвайки вежди, а аз я гледам как се мъкне към мен. Определено е свикнала мъжете да се наслаждават на гледката. Но това шоу е повторение, такова, което съм гледал твърде често, и ме отегчава още преди да застане пред мен.

— Здравей, Винс — гласът й мърка изпод лъскавите, начервени устни.

— Съмър. — Кимвам рязко. Знам каква е работата. За момиче като нея, аз съм играчка, с която иска да си играе, за да вбеси жената, която стои до нея. Моята жена. Няма да стане.

— Мислиш ли, че може да поговорим за няколко минути? — Тя накланя глава настрани в опит за свенливост.

— Малко съм зает. Какво ти трябва, Съмър?

Оглеждайки се наляво и надясно, преди да проговори, тя се привежда напред, снижавайки глас, макар сама да се увери, че никой не може да ни чуе.

— Помагам на Оливия за статията й. Просто исках да те попитам няколко неща.

— Статията й беше отпечатана преди седмици. С какво може да й помагаш? — Алармата на пътечката иззвънява, сигнализирайки края на упражнението. За секунда обмислям да я наглася за още няколко километра, само за да направя по-трудно да остане и да ми говори. Но трябва да взема Лив след час, така че не го правя. Вместо това скачам от там и скръствам ръце пред гърдите си, показвайки липсата си на интерес и нетърпението си с позата.

— О, не първата статия. Онази, върху която работи сега.

— Не знам за какво говориш, Съмър, но бързам да взема Лив, така че може ли да караш по същество? — Не се преструвам на нетърпелив заради ефекта, аз съм нетърпелив. Тя трябва да си върви.

— Статията за — тя прави пауза и се оглежда наоколо. Отново оглеждането, за да види дали брегът е чист? Каква шибана кралица на драмата? И после прошепва: — знаеш, за истинския ти баща.

* * *

Час по-късно, аз съм пред вратата на Лив. Крача няколко секунди, преди да почукам, умът ми препуска. Лив никога не би ме използвала. Нали? Тази кучка с кокалест задник трябва да си го е измислила, вероятно бясна, че не съм й обърнал вниманието, което е искала… опитвайки се да си го върне на Лив. Всяка частица от тялото ми иска да повярва, че всичко, което каза, е лъжа, но въпреки това разяждащото чувство в стомаха се ебава с главата ми. И то много.

Най-накрая събирам кураж и чукам на вратата. Лив отваря и се усмихва, изглежда искрено щастлива да ме види. Толкова голям идиот ли съм, че да виждам онова, което ми се иска? Усмивката й изчезва, когато оглежда лицето ми.

— Какво не е наред? — Гласът й е изпълнен със загриженост.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. — Тя отстъпва настрани и тихо затваря вратата зад мен.

Не мога да заформя дори общ разговор, минавам директно на въпроса, едва съм влязъл в апартамента й.

— Съмър дойде да ме види.

Челюстта на Лив се стяга и се моля да е от ревност, а не от нервност, но не мога да позная.

— Добрееее. — Тя бавно провлачва думата.

— Каза, че работиш по друга статия за мен. Вярно ли е? — Гледам я право в очите, докато говоря. Реакцията й ме разкъсва на две. Изтръгва сърцето ми и го стъпква на проклетата земя. Не отговаря. Започвам да губя търпение. И способността си да се контролирам.

— Отговори ми! — Извиквам силно. Тя подскача, гневният ми глас я изненадва.

— Не е каквото си мислиш — прошепва тя. Сълзи изпълват очите й.

— Отговори на шибания въпрос, Лив. — Очите ми се забиват в нейните. Тя се взира с празен поглед към мен, без отговор. — Отговори на ШИБАНИЯ ВЪПРОС!

— Да… но…

— Бъзикаш ли се с мен, мамка му? — Спирам я, преди да довърши. Адреналинът бушува в тялото ми и отпускайки стиснатите си юмруци, прокарвам пръсти през косата си. Чувствам се като лъв в клетка, само дето няма прегради, които да ме задържат тук, поне не и физически.

— Съжалявам. — Сълзите потичат. — Не възнамерявах да разбереш по този начин. Опитвах се да те предпазя.

Годините на разочарования са подготвили ума ми да скача в защитен режим, болката ми се превръща в гняв.

— Нямам нужда някой да ме защитава. — Дишайки тежко, кипя насреща й. — Нямам нужда ти да ме защитаваш.

— Не разбираш. — Трябва да стане актриса, толкова е дяволски добра в това. Лицето й изглежда огорчено и тялото й трепери, докато сълзите се стичат по лицето й.

— Не, Лив, тук бъркаш. Най-накрая разбирам. Ти просто си като всички останали. — Маниакалният ми смях стряска дори мен, трябва да се разкарам от тук, преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Посягам съм вратата, отварям я с такъв замах, че едва не я откъсвам от пантите, и се обръщам. — Можеше просто да ми кажеш, че искаш размяна. Вероятно така или иначе щях да се съглася, толкова много исках да те чукам. — Привеждам се, лицето ми е пред нейното, толкова близо, че чувам дишането й, докато хлипа. — Поне другите курви са искрени, когато ме използват. — Отнема всяка част от волята ми, за да изляза през вратата. Но го правя. И не поглеждам назад.

* * *

Толкова за отдадеността ми, влизам в залата с три часа закъснение и с махмурлук. Може би дори все още съм малко пиян от снощи. Или спрях да пия тази сутрин? Нямам представа, след като разбих часовника си. И телефона. И цял куп други неща, когато преобърнах скрина в последната си пиянска тирада.

— Къде, по дяволите, беше? — Нико ме навиква в минутата, в която минавам покрай регистратурата.

— Вън.

— Не отговаряш на телефона си?

— Счупи се. — Когато го хвърлих срещу шибаната стена.

— Това има ли нещо общо с момичето, което видях да идва снощи? — Нико пита неодобрително.

— Да, но не е каквото си мислиш.

— Чуй ме. — Нико застава пред мен, слагайки ръце на раменете ми. — Прекалено си близо, за да прецакаш нещата. Каквото и да става, оправи се бързо с него или го остави за после. Няма време за игри.

— Ясно — изръмжавам през стиснати зъби. — Малко закъснях, не го раздухвай в нещо повече. — Избутвам ръцете му от раменете си.

Със смръщени вежди и присвити очи, Нико ме преценява.

— Иди да направиш осем километра, прочисти си главата. После ще започнем.

* * *

Половин час по-късно, остатъците от снощния алкохол излизат с потта през порите ми, бученето се е превърнало в разкъсващо главоболие. Макар че болката е добре. Слагам си предпазителя за глава и се качвам на ринга, където ме чака Алекс. Той е един от спаринг-партньорите ми, но се мисли за по-добър, отколкото е, и не знае как да си държи устата затворена. Днес не съм в настроение за устата му.

Подскачайки няколко пъти, за да си раздвижа кръвта, чакам, докато Алекс закопчава собствения си предпазител за глава.

— Тази новата ти жена ли беше, дето видях да влиза снощи?

— Не. — Отговарям кратко, надявайки се да схване намека. Нямам такъв късмет.

— Все още ли се виждаш с другата? Писателката? — Удрям с комбинация, която той улавя, но едва.

— Не. — Простата едносрична дума прогаря гърлото ми, когато я изричам.

Алекс се ухилва, дори усмивката му на отговора ми ме вбесява, макар че думите му са онова, което ме запраща отвъд ръба.

— Ако си приключил, може ли да взема номера й? Какъв задник има.

Като раздразнен бик, виждам в червено. Тялото ми е изпълнено с тестостерон и умът ми е бесен, нищо не може да ме спре. Повалям го с един удар, който дори не вижда да се задава. Толкова съм разгневен, че ме превзема, обладава ме отвъд точката, в която мога да се спра, докато запращам един след друг силни удари право в лицето му, докато е прикован на пода. По времето, когато четиримата мъже успяват да ме дръпнат от него, лицето на горкия задник е кървава пихтия.

Наполовина пълната зала се отдръпва от мен, никой не смее да се приближи на по-малко от шест метра. Освен Нико. Шибанякът никога не знае кога да стои настрана.

— Приключи ли? Надявам се да си се забавлявал, защото няма да можеш да си вдигнеш ръцете, когато свърша с теб днес. — Той прави пауза, пристъпва към мен, заставаме нос до нос. — Замъкни си задника до чувала. Дванадесет триминутни повторения. Една минута между тях. Максимум.

* * *

Всеки нормален боец, дори и такъв в най-добрата си форма, ще се натопи в гореща вана след интензивността на тренировката, през която ме прекара Нико днес. Но не и аз. Адреналинът все още препуска през вените ми като електричество през жица, тръгвам си с мотора след бърз душ. Трябва да спра да мисля. Трябва да забравя. Да спра да чувствам за малко. Мина време, откакто ходих за ФКМЧ, но не достатъчно дълго, че да забравя какво ми трябва, за да си прочистя главата. Малко силово чукане, докато вече не мога да гледам, трябва да свърши работа.

Спирайки на светофара, поглеждам към издигащата се сграда, надвиснала над мен, когато пускам крак на земята, за да изчакам. „Дейли Сън Таймс“. Желанието да връхлетя с мотора през стъкления прозорец е толкова силно, че трябва да се боря със себе си, за да остана на място. Нещо прогаря дупка в предния ми джоб, прокрадвайки се от дълбините на ума ми, докато не бръквам и изваждам картичка с надраскан на нея адрес. Съмър Лангли. Завивам наляво, вместо да продължа напред.

Тя отваря вратата само по оскъден халат, усмихва се и отстъпва настрани, за да вляза. Не се разменят думи, макар добре да познавам усмивката. Може и да изглежда по-класно, може да има повече дрехи от обикновените ФКМЧ във „Фланиган“, но въпреки това е същата. Няма представа кой съм аз, дори не иска да се опита да разбере. Предпочита представата си за мен пред реалността. Обикновено съм повече от щастлив да играя играта. Но тази вечер… тази вечер съм тук, за да получа онова, от което се нуждая.

* * *

Изтощен от липсата на сън, тялото ми е отчаяно за почивка, измъквам се от леглото, въпреки протестите на всеки болящ ме мускул на ръцете и краката. Сигурен съм, че Нико си мисли, че няма да се появя днес, че ще съм твърде слаб след суровата тренировка, през която прекара тялото ми вчера, но аз съм твърде инат, за да му дам задоволството от мисълта, че е прав. Така че прекарвам допълнителни десет минути под душа, оставяйки врялата вода да се стича по болните ми места, преди да изляза рано. Трябва да се отбия и да проверя единствената друга жена, на която съм позволявал да ми причини истинска болка.

Сграбчвайки дръжката на вратата, тя се завърта, още преди да съм вкарал ключа. Не е добър знак. Когато е надрусана, тя е небрежна към собствената си безопасност. Изненадан съм да я открия будна и нащрек, седейки на дивана, пушейки цигара. Пълен пепелник пред нея. Не обичайните боклуци седят срещу нея, динамичното дуо се е върнало. Тези двамата изглеждат по-добре от повечето, но външният вид е подвеждащ. Те са по-голяма беля от всичко, в което се е забърквала.

По-ниският от двамата, онзи, който приказва повече, пръв ме забелязва. Разтваря сакото си съвсем леко, мълчаливо напомняйки ми какво носи, преди изобщо да си отворя устата.

— Какво става, мамо? — Стаята е толкова тиха, че чувам как си дърпа от цигарата. Така ги пуши, че кара до филтъра, почти изгаряйки пръстите си.

Затваряйки очи, тя ми се усмихва. Това е изражение, което едновременно ми се извинява и ми казва, че се радва, че съм тук.

— Открили са Джейсън.

Издишайки силно, усещам леко чувство на облекчение. Макар да не продължава дълго.

— Мъртъв. Предозирал — стоически ми казва носещият пистолет дилър на наркотици.

Страхотно, просто страхотно. Държа се с цената на живота си, отчаяно нуждаейки се някой… който и да е… да се хване за спасителното въже, което хвърлям.

— Наркотиците или парите случайно да са се оказали до тялото? Бавно, той мълчаливо клати глава.

Разбира се, че не, какво си мислех? Това е животът ми, въртящ се около „Не вярвам на тази простотия, мамка му“ през последните двадесет странни години.

— И сега какво? Губите 200 бона. — Поглеждам към майка ми, която ме наблюдава, и виждам как трепва при следващите ми думи. — Ако я убиете, все още ще губите 200 бона. Няма да получите нищо, освен че ще трябва да гледате през рамо всяка минута от всеки ден. Защото ще ви прекърша вратовете, когато най-малко го очаквате. — Взирам се нетрепващо в очите на мъжа, който е убивал и преди.

Забавни неща стават, когато чувстваш, че няма какво повече да губиш. Всичко, което кажеш, удря право в целта. Без повече време за обмисляне, да премисляш как да омекотиш думите си. Защото вече не ти дреме какво мисли някой си.

Със сключени погледи, двамата с шефа на дилърите се взираме един в друг цяла минута, никой от двама ни не се пречупва, никой не трепва. После той се изправя и нещо, което изглежда като истинска усмивка, пресича лицето му, когато се подсмихва, докато клати глава.

— Наистина те харесвам, хлапе. Или си по-луд, отколкото те мислех, или имаш титаниеви топки. — Измъква слънчевите очила от ризата си и ги слага на очите си. — Мисля, че може да е по малко и от двете. — Той прави пауза. — Затова, ето какво ще направя. Няма да убия майка ти. Давам ти думата си. — Усмивката му се разширява. — Но ще отрежа няколко пръста, може би дори и няколко на краката, само за забавление. После ще я ослепя. И ще я чукам така, че ще й се иска да е мъртва. Но няма да е. Ще живее. И тежестта от грижата за кашата, която ще остане всеки ден до края на живота й… това ще се падне на теб.

Ръцете ми се свиват в юмруци от двете ми страни и гледам как очите му се спускат, за да види, че съм на път да избухна. По-високият тип става и застава до него в мълчалив знак за подкрепа.

— Но, както казах, хлапе, харесвам те. И не искам това да се случи. Така че, ето какво ще направим. Ще направим някои големи залози. А ти ще изгубиш мача другата седмица. — Той кима. — После ще сме квит.

С една ръка на колана си, дължейки каквото има под ризата, той се приближава към мен и слага ръка на рамото ми.

— Ясно?

И после изчезват.