Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (33)

Глава 33

Лив

Днес след работа, най-накрая разказвам цялата си история на Али на чаша, а не на бутилка, вино.

— Мислиш ли, че случайно са били на показния мач?

— Не знам… Джакс е боец, не професионален, но звучеше много запален. Не бих се изненадала, ако има билети. Залата беше точно в покрайнините на града, така че, когато го видях за пръв път, помислих, че е съвпадение.

— Какво промени мнението ти?

— Изражението на лицето на сенатора. Просто се взираше във Вини.

— Може би е фен?

Отпивам от виното си и затварям очи, припомняйки си изражението на сенатор Найт.

— Беше повече от това. Просто нещо ми подсказва, че той знае.

— Какво ще правиш?

Тръшвайки се обратно на дивана, поглеждам най-добрата си приятелка.

— Не знам, Ал, ако изпратя бутилката от вода във вестника, за да я тестват, те ще знаят какви са резултатите и няма да има значение какво ще реша. Няма да ме чакат да пиша статия.

— Тогава направи теста сама. Вземи нещо на Вини и дай двете проби в лабораторията под фалшиво име. Увери се в истината, преди да откачаш, опитвайки се да решиш какво да правиш.

— Предполагам, че това мога да го направя.

— Направи го. Никога не знаеш… може би наистина всичко е едно голямо съвпадение. Сините очи, боят… всичко. И по-странни неща са се случвали.

Опитвам се да се усмихна на приятелката си.

— Благодаря, Али. Чувствам се толкова виновна, че трябва да го държа в тайна от Вини. Но не искам да го нараня. Той обича спомените за баща си. Не мога да го обясня… той просто вярва, че от там идва доброто у него. Не мога да опетня тези спомени, ако не съм абсолютно сигурна. — И дори не съм сигурна, че мога да го направя, ако се окаже, че е вярно.

— Погледни го така. Ако е вярно, поне си ти, а ти можеш да го защитиш от онова, което би направил вестникът, ако някой друг пише статията.

* * *

Спя малко, половината нощ се въртя и мятам, вината всява хаос в способността на мозъка ми да се изключва. Влизайки с тежка стъпка в офиса, едва успявайки да пристигна навреме, въпреки че съм будна от часове, посрещната съм от прекалено широката фалшива усмивка на Съмър.

— Добро утро, Оливия. — Усмивката на Съмър е твърде захаросана и все пак далеч от сладка.

— Здравей, Съмър. — Поздравявам професионално, сякаш тя не прекара последните три седмици като ме игнорира и критикува всеки път, когато бях наблизо.

— Как е Винс?

Какво, по дяволите, е намислила?

— Страхотно е, благодаря. — Някак си успявам да запазя професионалното си поведение.

Сядайки на ръба на бюрото ми, тя скръства ръце пред гърдите си и кръстосва дългите си, кльощави крака.

— Снощи вечерях с татко.

— Това е хубаво. — Вадя една папка и включвам компютъра си, опитвайки се всячески да не се поддам на каквато и игра да играе.

Навеждайки се към мен, тя прошепва с усмивка.

— Нямам търпение да видя колко ще хареса статийката ти.

Усещайки бодежа на сълзи в очите си, аз се изправям, премигвам няколко пъти, за да ги прогоня, преди да ги види Съмър. Мисълта, че още един човек знае такава голяма тайна за Вини, прекършва духа ми, принуждавам гнева да замести тъгата, която изпитвам наистина.

— Признавам, когато те срещнах за пръв път, малко завиждах. Такова красиво момиче с всички подходящи връзки. Но след като те опознах, завистта се превърна в съжаление. Защо не спреш да се тревожиш за моя живот и не си намериш свой, Съмър? Сигурна съм, че има много мъже, които си падат по кльощави, самоненавистни и отчаяни.

Прибирам лаптопа, който току-що бях включила, обратно в чантата, няма начин да седя тук цял ден и да я гледам. Зървайки Нещастника с ъгълчето на окото си, надявам весело изражение, когато продължавам тихо. Отрова се излива измежду усмихнатите ми устни, когато предупреждавам:

— Стой настрани от Вини, по дяволите.

Усмихвайки се, изглеждайки напълно удовлетворена задето ми е разрошила перата, тя отвръща през стиснати, перфектни, бели зъби:

— Аз съм търпелива жена. Някой ще трябва да му помогне да събере парчетата, когато го разкъсаш. Може и да съм аз.

* * *

Прекарвам деня, работейки в апартамента си, довършвайки историята, която трябва да предам, и проучвайки лаборатории, които правят ДНК тестове. Принтирайки списък, решавам, че първите няколко са твърде близо. Може би поставянето на няколко километра между живота ми и лабораторията ще ме накарат да го чувствам по-малко рисковано.

Телефонът ми звъни и гласът на Вини ме успокоява, въпреки че той е причината за всичкото напрежение в живота ми напоследък.

— Здравей.

— Здрасти, красавице. — Гласът му ме сгрява след дългия ден, в който съм усещала студ.

Въздишайки шумно, аз се отдавам на чувствата си, макар че не ги разбирам напълно. Как стигнах от това да бягам от него до това гласът му да ме успокоява?

— Хубаво е да чуя гласа ти.

— Лош ден? — Мога да кажа, че се усмихва от другата страна на телефона, въпреки че не мога да го видя. Мъжко самодоволство се усеща в гласа му, харесва му мисълта, че толкова лесно ме кара да се усмихна.

— Мда.

— Искаш ли да поговорим? — Иронията не ми убягва.

— Не, но ти благодаря. Как беше твоят ден?

— Прекарах го в болницата.

— Какво стана? — Искрена загриженост ме обзема.

— Ел ражда. Този път наистина.

— Уау, как е тя?

— Добре е. Макар че докторът казва, че остават още часове. Ще мина през вкъщи и ще се изкъпя, дойдох насред тренировката. Мисля, че сестрите ме заглеждат, защото мириша.

Колкото и да е самоуверен, понякога е напълно не наясно.

— Сестрите не те заглеждат, защото миришеш. Заглеждат те, защото си радост за окото.

Той се смее:

— Е, не бих забелязал. Напоследък имам очи само за една жена.

— Добре е да се знае. — Това е първата ми искрена усмивка от два дни насам.

— Какво ще кажеш да те взема, след като се изкъпя, можем да си вземем нещо за хапване и да се върнем в болницата. Да се надяваме, че дребосъкът ще се е появил дотогава.

— Много би ми харесало.