Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (21)

Глава 21

Лив

Седейки на бюрото и взирайки се невиждащо в екрана на компютъра, аз се размърдвам на стола в опит да си намеря по-удобна поза. Тялото все още ме боли от дългия уикенд на сексуални лудории с Вини и откривам, че отново и отново си повтарям думите му. „Ще се заровя толкова дълбоко в теб, че ще те оставя да се чувстваш празна, когато не съм с теб.“ Шавайки на стола, осъзнавам, че го е направил. Минали са само три дни, откакто го видях за последно, но въпреки това тази сутрин се почувствах празна без него.

Като по команда, телефонът ми звъни и се усмихвам, когато го вдигам към ухото си.

— Тъкмо си мислех за теб.

— О, така ли, какво си мислеше? — От дълбокия, дрезгав глас на Вини се излъчва секс.

— Аз… — Спомняйки си къде се намирам, вдигам поглед и виждам, че очите на Съмър са залепени отгоре ми, очаквайки отговора ми. — Ъммм… Ще трябва да ти кажа по-късно.

— О, не, няма. Ти го започна, ти ще го довършиш. Без тия глупости да ме държиш в очакване, Лив.

Снишавайки глас, казвам:

— Просто нещо, което ти каза.

— Кой стои толкова близо до теб, че трябва да шепнеш?

— Колежка.

— Принцесата? Смеейки се, отговарям:

— Да.

— Това е още една причина да ми кажеш. Хайде де, Лив. Нека го чуя — казва той, гласът му е тих и съблазнителен. — Знаеш, че го искаш.

Боже, невъзможно е да скриеш нещо от този мъж. В бъдеще наистина трябва да внимавам какво излиза от устата ми.

— За това, че се чувствам празна. — Прошепвам и вдигам поглед към Съмър, откривайки, че се е ококорила. Предполагам, че шепотът ми не е бил достатъчно тих.

Вини простенва.

— Чувстваш ли се празна, когато не съм заровен в теб, Лив? Колебая се, усещайки как лицето ми почервенява.

— Да.

— Кажи го.

— Луд ли си? Не мога. На работа съм.

— Ще те взема в дванадесет за обяд.

— Вини — предупреждавам го аз.

— Ще се видим след малко, Лив. — Той затваря, преди да успея да отговоря.

Вдигайки поглед, виждам как Съмър продължава да се взира в мен. Ако погледите можеха да хвърлят ножове, сега щях да съм като швейцарско сирене.

— Съжалявам — свивам рамене, гласът ми е плътен и сладък като кленов сироп, пасвайки си перфектно с твърде фалшивата ми усмивка. Очевидно е, че никое от тях не е искрено.

През следващите няколко часа се мъча, очите ми постоянно проверяват часовника на телефона. Докато стане дванадесет, аз съм едновременно нервна и развълнувана. След уикенда ни заедно, да сме разделени за няколко дни е като цяла вечност. Но работният ми график ме накара да пътувам извън града за два дни, а после Вини беше зает с разни рекламни неща за предстоящия мач.

В минутата, в която минавам през въртящите стъклени врати, го зървам. Облегнал се е на ниската циментена стена вдясно, краката му са небрежно кръстосани в глезените. Изправя се, когато тръгвам към него, но не се приближава към мен. Вместо това гледа всяко мое движение с дяволита усмивка.

Когато заставам пред него, никой от двама ни не проговаря. Вини обвива грубо едната си ръка около кръста ми и дръпва тялото ми към своето, докато главата му се навежда и ме целува по устата. Толкова е силно, че за минута буквално губя представа къде се намирам, когато и двамата оставаме без дъх.

— Здрасти. — Той опира чело на моето.

— Здравей.

Очите му се стрелват през рамото ми и после бързо се връщат обратно.

— Мисля, че имаме публика.

Обръщайки се, виждам Съмър да стои със зяпнала уста. Спряла е насред крачка, устата й буквално виси отворена. Засрамена, аз се обръщам към Вини, за да скрия лицето си. Да не дава Господ да последва примера ми и да опита да се въздържа.

— Здрасти, Съмър. — Ръката, която не е около кръста ми, се вдига за небрежен поздрав и искам да го убия задето влошава нещата.

— Ъмммм… здравей. — Тя забързва нататък, напълно съсипана.

* * *

Прекарваме следващия час в наваксване. Вини ми разказва за рекламната фотосесия и за майтапите, които си е правил с фотографа, мъж, който не си е правил труда да пази в тайна увлечението си по Вини и е прекарал четири часа, наричайки го „Господин Сладки Мускули“.

Закъснявам с десет минути, докато ме изпрати обратно до офиса, така че няма време за игрички, когато Вини сключва ръце около мен и настоява да знае за какво съм мислила по-рано.

— Наистина ли егото ти има нужда от такова галене? — дразня го аз.

— Ако няма да галиш нещо друго, тогава да. Завъртайки очи, опитвам да съм сериозна.

— Закъснявам с връщането от обяд.

— Тогава трябва да побързаш.

— Но ти ме държиш.

— Знаеш какво трябва да направиш, за да те пусна.

— Такъв си арогантен задник. — Игриво го первам по гърдите и се опитвам да се измъкна от ръцете му.

— Това го разбра още преди седем години.

Усмихвайки се, не мога да не се засмея. Толкова е прав. Винаги е бил самоуверен, накланяйки везните направо към арогантност.

— Сериозно, трябва да се връщам обратно.

— Кажи го.

Боже, този мъж няма да се предаде.

— Наистина ли?

С огромна усмивка на лицето, той кимва.

— Наистина.

Завъртайки очи, аз се предавам.

— Тази сутрин все още бях малко натъртена от, знаеш, от уикенда ни. И си мислех за нещо, което ти каза.

— Продължавай — казва той, усмивката му е широка и очите му блестят.

— Хубаво. Ти каза, че ще се заровиш толкова дълбоко в мен, че ще се чувствам празна, когато не си с мен.

— И така ли е? — Вини грейва, очевидно е очарован от това, че го цитирам.

— Кое?

— Чувстваш ли се празна? — казва той, широка усмивка с трапчинки се появява на лицето му. Очевидно вече знае отговора.

— Да, Вини. Чувствам се празна, когато не си в мен. Ето. Казах го. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Ще се почувствам по-добре, когато се заровя в теб.

— Невъзможен си. Знаеш ли го?

— Както и да е, празна жено.

— Господин Сладки Мускули.

— Някак си ми харесва, когато ти го казваш.

Смеейки се, почти ме кара да забравя колко закъснявам. Почти.

— Сериозно, много закъснявам. Трябва да вървя.

Той ме целува целомъдрено по устните, все още без да ме пуска. Гласът му е тих и секси:

— Тестван съм преди седмица, по време на прегледа преди мача. Чист съм. — Опирайки чело върху моето, той предлага и чака, внимателно претърсвайки очите ми за отговор.

Едва успявайки да преглътна, устата ми пресъхва, докато се опитвам да оформя думите за отговора си.

— На хапчета съм. Не съм имала партньори след последния си преглед. Пакостлива усмивка се разпростира на лицето му.

— Тогава няма да си празна задълго.

Топлината от изчервяването ми се разпростира от главата до пръстите на краката ми. Вини се подсмихва, очевидно наслаждавайки се на неудобството ми.

— Утре вечер?

— Утре вечер.

Отдалечавам се, усещайки погледа му прикован към поклащането на задника ми.

* * *

Обратно на бюрото ми, аз съм посрещната от намръщения поглед на Съмър. Ревността не й отива. Кара обикновено красивото й лице да изглежда изкривено и злобно, грозотата изпълзява и си проправя път към повърхността.

— Предполагам, че знам защо Вини пожела теб. Искал е някоя лесна. — Поглеждайки надолу към маникюра си, тя се опитва да се държи така, сякаш това не я тревожи, но аз знам истината.

Преди да успея да отговоря, Нещастника излиза от офиса си и вика и двете ни в леговището си с похотлива усмивка, от която настръхвам.

Усмихвам се на Съмър, решена да не падам на нивото й. Грабвайки молив и бележник, аз се отправям към офиса на Нещастника. Обикновено бих избягвала да прекарвам време насаме с него, но днес си мисля, че дори неговата компания е по-добра от тази на принцесата.

Нещастника заобикаля бюрото си и се пъхва в малкото пространство между нас и бюрото. Сякаш не е достатъчно зле да седя в положение, при което чаталът му е директно на нивото на очите ми, той посяга с дясната си ръка и се намества, преди да заговори. Гнусно, тотално гнусно.

— И така, дами, трябва да пренаредим задачите. Съмър, ще трябва да се заемеш с историята за сливането на издателствата.

— Но… — понечвам да протестирам. Работих по тази история три седмици и щеше да стане важна статия. Такава, която да ми помогне да получа работата накрая.

Съмър се усмихва. Сигурна съм, че даже не знае нищо за сливането, нито какво ще го превърне в голяма история. Но вижда колко съм разстроена и това е достатъчно, за да я задоволи.

— Няма проблем, Джеймс. С радост ще оправя каквото е започнала Оливия.

Да оправи? Сигурно се шегува. Виждам как шансът ми да получа работата драматично намалява и не мога да го оставя да ми се изплъзне без борба.

— Джеймс, почти съм готова със статията… Наистина ми трябват само още няколко дни и мога да сглобя всичко. Не бих искала Съмър да трябва да мине през цялото проучване, което съм направила.

Отхвърляйки молбата ми, без дори да я обмисли, Нещастника се връща обратно от другата страна на бюрото.

— Съмър трябва да може да се справи. Всъщност, Съмър, защо не отидеш да вземеш папката на Оливия за статията и да започнеш да я преглеждаш. Дай ни няколко минути.

Злорадствайки, Съмър се усмихва на Нещастника и ми се ухилва самодоволно. По походката й, докато излиза от офиса, виждам, че смята победата за своя. А аз се страхувам, че може и да е права. Няма начин да се дам толкова лесно.

— Джеймс, аз…

Прекъсвайки ме, сякаш не бях насред изречението, Нещастника заговаря през краткия ми опит за протест.

— Оливия, дава ти се специална задача. Такава, която може да изгради или да съсипе кариерата ти.

Сега има пълното ми внимание.

— От много достоверен източник научихме, че сенатор Престън Найт има незаконно дете.

Без съмнение, това е изключителна история. Такава, която изстрелва продажбите на вестниците във висините и е четена и забелязвана от хора по целия свят. Развълнувана съм, но и изненадана, че ще оставят мен, една никоя, да се пробва с подобна история.

— Уау. Не мога да повярвам. Последствията са огромни. — Престън Найт се кандидатира за четвърти мандат. Кампанията за преизбирането му се гради на християнските ценности. Но още по-голям ефект, отколкото би имала подобна история върху самия него, би било, ако изгуби мястото си в Сената, намалявайки мажоритарния вот, позволявайки на другите партии да получат контрол.

— Със сигурност е така. И го поверяваме на теб. Знаеш ли колко голяма новина е?

— Нещастника се обляга в стола си и сключва ръце в провален опит да изглежда изпълнен с достойнство.

— Абсолютно… — Умът ми препуска. — По никакъв начин не искам да звуча неблагодарно… но съм изненадана, че избра мен.

— Не съм. Главният редактор беше. — Нещастника се навежда напред и ми прави знак да се приближа, сякаш ще ми разкрие голяма тайна. Въпреки че вратата е затворена и ние сме единствените хора в стаята. Шепнейки, за допълнителен драматизъм, той продължава: — И ми беше възложено да ти кажа, Оливия, че ако се справиш с тази статия, работата е твоя. — Той ми намига.

Такава възможност се пада веднъж в живота и въпреки това седя тук, чувствайки се нервна по някаква причина.

— Това е невероятно. Нямам търпение да започна.

— Добре, добре, сигурен съм, че ще се справиш страхотно, Оливия. — Бъркайки в чекмеджето си, той вади файл в незабележима кафява папка. — Още нещо.

Не знам защо, но сърцето ми спира. Нещо ми подсказва, че има още. Още нещо, което е голямо.

Отваряйки папката, аз съм объркана, докато той прелиства страници и страници с увеличени снимки. На всички тях има един и същ човек… Вини. В залата, на мотора му, излизащ от магазин за витамини… разлиства и разлиства, докато не стига до една, от която сърцето ми спира… аз и Вини се целуваме пред сградата. Преди не повече от два часа.

— Не разбирам.

— Източникът ни вярва, че приятелят ти, Винс Стоун, е незаконният син на сенатор Найт.

Познатата снимка в папката за Вини, не е бил актьор, бил е сенаторът. Кръвта бучи толкова силно във вените ми, че я чувствам като излязъл от контрол влак, който накрая ще излезе от релсите и ще се блъсне в тухлена стена. Дишането ми става тежко и за секунда си мисля, че може да повърна върху снимките. Стискайки гърдите си, усещам как цветът се отцежда от лицето ми толкова бързо, че дори Нещастника схваща и се изнервя.

— Оливия. Добре ли си? Без отговор.

— Оливия. — Ставайки. Вече по-силно. Без отговор.

— Оливия! — Викайки. Той заобикаля и докосва рамото ми, стряскайки ме и почти подскачам в стола си.

— Добре ли си?

— Да… ъм… да, добре съм — лъжа аз.

— Ще можеш ли да се справиш с тази задача?

Отговорът ми закъснява, но най-накрая му казвам онова, което очаква да чуе.

— Да.

— Добре, защо не си вземеш малко почивка, за да прегледаш проучването. Кажи ми, ако имаш някакви въпроси.

Ставам малко нестабилно, но стигам до вратата, без да падна.

— Оливия?

Поглеждам назад, без да виждам нищо. Поне отговорът изглежда нормален.

— Напиши статията. Получи работата. Толкова е лесно.

Мда, разбира се. Лесно.