Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (22)

Глава 22

Винс

Смазвам трима спаринг-партньори за по-малко от час. Така съм напомпан с адреналин, че си мисля, че в този момент мога да победя и Нико. Подскачайки нагоре и надолу на пръсти, носейки само протектор за глава и чифт шорти, нетърпеливо чакам Нико да затегне протектора на следващата жертва. Виждал съм този тип из залата. Не струва. Обикновено бих го повалил с няколко удара и два ритника, но днес не се чувствам обикновено. Зареден съм. Без допълнителна помощ.

— Хайде де, отнема ти повече време да му сложиш протектора, отколкото той ще издържи на ринга.

— Не бъди толкова самоуверен, хлапе. — Нико отговаря, но виждам, че се забавлява, гордеейки се с добрата ми форма днес. Всъщност не възразява срещу арогантността ми. Предимно защото и той е самоуверен.

Четвъртият ми спаринг-партньор най-накрая се качва на ринга и дяволски сгреших. Трябва да съм имал прекалено големи очаквания. Подценил съм се. Отнема ми само един удар и един ритник и той е проснат на земята. Дотук с лекия спаринг.

Нико се смее и клати глава. Протяга ръка на горкия човек на пода.

— Какво ще правя с теб днес?

Все още подскачайки, отговарям бързо.

— Намери ми истински партньор.

Нико се оглежда наоколо, няколко мъже тренират, никой от тях не е дори близо до това да ми бъде съперник. Вдигайки двете си ръце настрани, той отвръща с въпрос:

— Кой?

— Ти.

Той се разсмива.

— Не мисля така, хлапе. — Той понечва да слезе от ринга за спаринг.

— Страх ли те е? — Извиквам достатъчно силно, за да привлека вниманието на всеки в залата. Ще ми трябва малко помощ, за да го накарам да го направи.

Нико се обръща и повдига вежда.

— Не искай неща, с които не можеш да се справиш, Вини.

— Не съм сигурен кой сега е този, който не може да се справи, старче.

Мъжете, които тренират, спират каквото правят и отвръщат със серия охкания и ахкания, подмятайки няколко „ще приемеш ли това, Нико“.

— Дай ми протектора си. — Нико се обръща към последния ми спаринг-партньор, а после отново към мен. — Не казвай, че не съм опитал да се отдръпна.

Усмихвайки се, подскачам из целия периметър на ринга, изнасяйки шоу за здравеняците, които са спрели, за да ни гледат.

Надявайки протектора, Нико вдига ръце и се обръща с лице към мен, с широка усмивка на лице:

— Отдавна си го търсиш. Това ще е забавно. — И после замахва. Неочаквано, силно и бързо… той ме удря в ребрата. Препъвам се две крачки назад, но някак успявам да остана на крака.

Така че му отвръщам, замахвайки за ритник със завъртане, който уцелва Нико в рамото. Инерцията сварва Нико със свален гард и той се препъва, запратен три крачки назад, гърбът му се блъсва във въжетата, докато се опитва да остане на крака. Очаквам да ми се нахвърли, но той спира рязко. Проследявам линията на погледа му и откривам Ел, с една ръка под корема, на лицето й са изписани следи на страдание.

— Нико… Мисля, че е време.

— Мамка му. — Прескачайки въжетата с един скок, той ми хвърля ключовете, когато се приземява до Ел. — Изкарай колата, Вини.

Веднъж влезли вътре, Ел не иска Нико да я пуска, така че ги откарвам до болницата, двамата са на задната седалка, сякаш съм им шофьор. Пътят е кратък, още по-кратък, когато караш с двадесет и пет над ограничението. Пристигаме в „Свети Джоузеф“ и двамата с Нико заобикаляме тичешком, за да помогнем на Ел да излезе от колата. Никой от нас не забелязва, че двигателят работи и трите врати са оставени отворени. Нико говори на рецепцията и от там ни казват да седнем, ще минат няколко минути, преди докторът да приеме Ел.

Контракциите утихват, Ел сяда на стола и гледа нагоре между Нико и мен, стърчащи от двете й страни. Надвиснали над нея. Голямата глуповата усмивка на лицето й бързо се превръща в смях.

— Двамата осъзнавате ли как изглеждате?

Поглеждам между мен и Нико за пръв път, осъзнавайки, че и двамата носим само шорти. Без обувки, без блузи. Само двама бойци, шестнадесет плочки между двамата, надвиснали над много бременната Ел. Оглеждайки се из помещението, откривам, че всички очи са вперени в нас. Двамата с Нико се присъединяваме към смеха на Ел.

* * *

Три часа по-късно всички сме обратно в залата. Контракции Бракстън Хикс или някаква такава гадост, още известни като фалшива тревога. Грабвам си чантата и се сбогувам с Ел, целувайки я по бузата.

— Знам, че го инсценира. Видя ни, че се бием и не искаше стария ти съпруг да бъде посрамен в собствената му зала.

Усмихвам се и Ел отвръща на усмивката ми, клатейки глава.