Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (65)

65

— Предполагам, че сделката за продажбата на апартамента ми е прецакана — рече Хенри.

— Страхувам се, че е така.

— Дори си бях направил планове за разширяването на фитнес клуба — въздъхна той. — Още една зала за тренировки и други такива неща…

— А помислили за разширяване на боксовата зала?

— Това би привлякло още мераклии като вас — поклати глава Хенри. — Което със сигурност щеше да ми докара някой инфаркт.

— С него всичко ще е наред — рекох.

— Вярваш ли? — погледна ме Хенри.

— Длъжен съм да вярвам — свих рамене аз.

Изобщо не бях сигурен, но мисълта, че Зи е мъртъв, никак не ни помагаше. Трябваше да го търсим, докато го открием.

— Бланчард каза, че са използвали специалист рече Хенри. — Аз познавам няколко такива животни. Всъщност и двамата ги познаваме. Никога не допускат грешка.

— Аз също.

Спуснахме се в тунела „Калахан“ към магистрала А1. Минаваше полунощ. От двете страни на пътя се нижеха евтини мотели и огромни ръждясали бензинови цистерни. По река Челен пъшкаха баржи. Петнайсет минути по-късно бяхме в Ривиър. Зад магистралата се виждаха подредените като плочки за домино жилищни сгради с мигащи червени светлини по покривите. Най-далечните от тях чезнеха на север по протежението на Ривиър Бийч. Соленият океански въздух ме удари в ноздрите.

Паркингът пред „Уандърленд“ беше почти разчистен от изоставени коли. Голият, обсипан с дупки асфалт изглеждаше странно. Останките от някогашния увеселителен парк стърчаха в тъмното небе като някакви безмълвни войници. Пред входа на главната трибуна все още се виждаха жълти полицейски ленти. Някой се беше сетил да опъне вериги на старта на пистата. Забелязах мустанга на Зи, паркиран между някакви очукани строителни фургони. Доста встрани от паркинга. Изведнъж изпитах чувството, че устата ми е пълна с пясък.

— По-добре да знаем — рече Хенри.

— Ще се обадя на Хийли — отвърнах.

— Може би вече е вътре.

— Ще му се обадя — тръснах глава аз. — А ти стой тук.

— Как ли пък не, мамка му!

— Посрещни ченгетата и ги изпрати вътре.

— Идвам с теб! — отсече приятелят ми.

— Не става — поклатих глава аз. — Ако някой е с него, искам да го оправя както си знам. А ако е мъртъв, не ти трябва да го виждаш.

— Помниш ли как те учих да поемаш ударите?

— Разбира се.

— Като им отговаряш, умножено по две.

— Тук не става въпрос за твоята работа, Хенри.

— Аз започнах всичко това — въздъхна той. — И аз ще го довърша.

Той слезе от колата и тръгна към оградата от бодлива тел. Аз изпратих есемес на Хийли, а след това отворих багажника на експлоръра и смъкнах насмолената хартия, в която бяха увити две чисто нови карабини „Уинчестър“, 12-и калибър. После взех едно фенерче и пъхнах в джоба си кутийка с патрони. Не исках Хенри да идва, но не можех да споря цяла нощ с него. По тази причина пренебрегнах здравия разум и пъхнах в ръцете му едната пушка.

— Умножено по две — рекох.

— Дяволски си прав.

Имах чувството, че сърцето ми е напуснало обичайното си място в гърдите. Поех си дълбоко дъх и огледах мрежестата ограда. После измъкнах от джоба на якето мултифункционалното си ножче „Летърман“ и я прерязах на няколко места до един от носещите колове. Над свода на главния вход беше окачена голяма табела с надпис УАНДЪРЛЕНД, под който беше изрисувана спринтираща хрътка. Подадох няколко патрона на Хенри и той ловко ги вкара в магазина. Кимнах одобрително.

— Какво очакваш от мен, след като съм прекарал толкова години с Хоук и теб? — попита ме той.

— Стил и класа — отвърнах.

Промушихме се през назъбената дупка и тръгнахме към широкия вход, облицован с червени и бели плочки. Включих фенерчето, вдигнах резето и бутнах вратата. Под краката ни захрущяха счупени стъкла. Минахме край отдавна изоставените кабини за продажба на билети и ръждясали въртележки и поехме нагоре по рампата, която свършваше пред широко празно пространство — някогашната Мека на залаганията. От стените висяха прерязани жици. Насочих лъча светлина към южния край на сградата. Подът все още беше покрит със скъсаните талони на изгубилите играчи.

Хенри крачеше редом с мен. Не разговаряхме. Може би защото нямаше какво да си кажем.

Пръстите ми здраво стискаха фенерчето, а краката ми внимателно подбираха пътя сред многобройните локви, вонящи на задръстен канал. Миризмата беше непоносима и ни принуди час по-скоро да поемем нагоре по стълбите към клуба и кабинката за обявяване на резултатите, използвана някога от Сами Кейн. Посрещнаха ни купища преобърнати столове, опаковки от хамбургери и картонени чаши „Бъдуайзър“. Широките остъклени прозорци гледаха директно към пистата, частично осветена от лампите над входа на съседния склад. Прекосихме помещението, а после и следващото. Побутнахме открехнатата врата в дъното и се озовахме в полутъмна стая, прорязана от ивиците бледа светлина, която идваше отвън. В дъното се виждаше сгърчено женско тяло, паднало под невъзможен ъгъл върху линолеума на черно-червени квадрати. Пристъпих натам и насочих фенерчето в лицето й.

Отоците по лицето на Джема Фрейзър, разкъсаните дрехи и локвата кръв под главата й свидетелстваха, че е била убита по изключително жесток начин. Хенри се закашля и побърза да се отдалечи към прозорците. Откъм пистата духаше топъл ветрец, който с леко свистене проникваше през пукнатините и изпълваше голямата, подобна на пещера зала.

Конвулсивно си поех дъх и погледнах навън, търсейки нещо, на което да спра погледа си.

— Каква загуба, мамка му — прошепна Хенри.

Кимнах.

През счупените прозорци долитаха някакви механични звуци. Нещо като тихо бучене, сякаш родено дълбоко в утробата на „Уандърленд“. Това място беше затворено от почти пет години и едва ли някой си беше направил труда да плаща сметките за тока, помислих си аз. После двамата с Хенри напуснахме клубната зала и тръгнахме към мястото, откъдето идваше звукът. Спуснахме се обратно по стълбите и излязохме на главната трибуна. Бученето идваше откъм тъмната писта. Бях в състояние да мисля единствено за Зи и за начина, по който го бях предал. Без да забавя крачка, Хенри протегна ръка и ме потупа по гърба. Продължавах да стискам пушката с две ръце, жаден за малко насилие.

— Той има ли си някого там, в Монтана? — попита Хенри.

— Не.

— Ни майка, ни баща? Мили боже!

В началото на пистата се виждаха струпани накуп ръждясали камери. Тухленият кучкарник беше зад обраслата с бурени писта. Насочихме се натам, привлечени от слабата светлина. Прибрах фенерчето в джоба си и стиснах пушката с две ръце.

На мястото на вратата имаше само тесен проход, около който бяха подредени клетките. Светлината идваше от дъното на постройката, където купчина оплетени кабели свидетелстваха за наличието на генератор. До кабелите, овързана с вериги, се полюшваше човешка фигура. Стените и клетките леко вибрираха от бученето.

Хенри държеше пушката си насочена, сякаш очакваше мъртвецът да се нахвърли срещу него. Аз също. Главата бавно се завъртя на веригите. Под краката му имаше стар автомобилен акумулатор, кофа с вода и няколко гъби в нея. Към кабелите бяха прикачени някакви метални четки. Грозна, но очевидно напълно ефективна постановка.

Използвах дулото на пушката, за да обърна мъртвеца. Лицето му беше черно. Червеният език висеше от устата му. Беше едър мъж с огромни лапи, вече почернели от смъртта. Но не беше Зи.

Изпуснах въздишка на облекчение. После Хенри ме извика и аз хукнах към него.

Зи лежеше в ъгъла на кучкарника, свит на безформена купчина върху цимента. Около него имаше много кръв. Едното му око беше затворено, а на голите му гърди имаше дълбоки белези от изгаряне. Явно беше намерил начин да се справи с мъчителя си, но на висока цена.

— Диша! — извика Хенри. Мили боже, той диша! Дай нещо да спрем тази кръв! Прилича на заклано прасе!

Свалих якето и разкъсах ризата си. Хенри я притисна върху раните и започна да го пляска по лицето.

— Хайде, хайде!

Отпуснах се на коляно и му помогнах да отдалечим тялото на Зи от стената. Откъм магистралата долетя вой на сирени. Посегнах към кофата. Хенри натопи ризата ми във водата и се зае да бърше почти неузнаваемото лице на помощника ми.

После облегна главата му в скута си и притисна ризата към кървящите рани и натрошените му ребра.

— Дишай! — простена Хенри. — Моля те, дишай!

— Ще прескочи трапа — рекох.

Хенри изля още малко вода върху лицето и удареното око на Зи.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Знам, защото е стигнал докрай — отвърнах. — Като победител.

Сирените заглъхнаха на паркинга. Зи отвори здравото си око и се усмихна. Хенри се ухили и поклати глава.

— Ах ти, кучи сине! — развълнувано преглътна той.