Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (14)

14

— Как вървят нещата? — попита Сюзан.

— По вода.

— Като риба във вода или като нагазил в дълбока вода?

— Второто — рекох. — Как позна?

— По гласа ти.

— Де да беше мрачният глас на морето…

Притиснах слушалката между ухото и рамото си и успях да измъкна от хладилника една студена Амстел. После ловко я обезглавих.

— Зи пострада при сбиване — рекох. — Току-що го оставих при Хенри. Счупен нос, счупен зъб и повторно нараняване на болния крак.

— Божичко! — възкликна Сюзан.

— Прие го добре, както можеше да се очаква. Не е от хората, които се оплакват. Но е много разочарован от себе си.

— Нещо сбъркал ли е?

— Не, но му липсва моят опит. Въпреки това очаква да се представя не по-зле от мен.

— А няма как да стане за няколко месеца.

— Ще му трябват доста понички и бира.

— И опит.

— Да, и опит.

Пърл се беше изтегнала на леглото и ръфаше гумения си кокал. По телевизията предаваха мача между „Сокс“ и „Девъл Рейз“. След него по Ти Си Ем започваше панорама на Лий Марвин. Първият филм щеше да е „От упор“. Бях предложил на Зи да го гледаме заедно, но той беше отвърнал, че за известно време предпочита да бъде сам.

— Той знае ли, че има да учи още много? — попита Сюзан.

— Мислех, че знае, но сега вече не съм толкова сигурен. Според мен до днес е бил убеден, че единствено аз съм по-добър от него. Може би и Хоук и Вини. Но не и двама непознати бабаити в Ривиър.

— Ще може ли да ти помага в това състояние?

— Има сериозни наранявания, Сюз — въздъхнах аз. — По-скоро на егото, отколкото физически.

— Нали помниш, че отказа терапия при мен или при хора, които му препоръчах?

— Помня.

— Включително и „Анонимните алкохолици“.

— Беше убеден, че ще се справи. Заради новия си външен вид и новата професия.

— Затова час по-скоро трябва да го върнеш на работа — отсече Сюзан. — Нещо по-леко, но достатъчно да повярва, че пак може да бъде полезен. В противен случай може отново да изпадне в дупка и да си мисли, че се е провалил напълно. И така до безкрай.

— Правилно ли долавям загрижеността на професионалния психоаналитик, на когото му плащат да се тревожи?

— Зи е имал тежко минало. Не се е възстановявал достатъчно дълго, за да зараснат всичките му рани.

— Че кой е успял да го направи?

— Колкото по-дълго време измине от последния провал, толкова по-добре — отвърна тя. — Понякога самосъжалението след провала е нещо изключително удобно.

— Хенри ще го наглежда.

— А кой ще наглежда Хенри?

— Един сержант от участъка в Ривиър. Той ми е приятел. Обеща да изпрати някой от своите хора да наблюдава сградата. А аз ще покривам пътя оттам до фитнес клуба и обратно.

Погледнах надолу към Марлборо стрийт. През отворения прозорец нахлуваха звуците и ароматите на истинската пролет. Изключение правеше само хладният ветрец от пристанището, който преминаваше през центъра и стигаше чак до парка.

— Дай му работа — настоя Сюзан.

— А ако пак се провали?

— Провалът няма значение. Важно е времето, за което отново ще се вдигне на крака.

— Това ли ти нашепва дългогодишният опит в психоанализата?

— Не. Нашепват ми го годините, прекарани в компанията на един професионален бандит.