Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (42)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Ейс Аткинс

Заглавие: Робърт Паркър: Хазарт

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД — Костинброд

Излязла от печат: 19.08.2013

Редактор: Радостин Желев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-334-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10604

История

  1. — Добавяне

36

До експлоръра беше спряла кола без отличителни знаци с работещ двигател. От нея слязоха Хийли и Лундквист, който само кимна и се насочи към шофьорското място. Хийли се изправи срещу мен.

— Къде е Зи?

— По задачи.

Хийли сви рамене.

— Ела да се поразходим.

— Ще ме пуснеш ли преди вечерния час?

— Сядай и карай — рече той.

Отключих автомобила си. Хийли се настани на седалката до мен, а Лундквист даде на заден и пое пред нас. Последвах го към детелината, водеща към центъра на града. Хийли проговори едва когато се включихме в оживения трафик.

— Открихме останалата част от Уайнбърг.

— Къде?

— Изплувал в близост до Музея на чаеното парти. Забелязали го някакви хлапета. Сигурно ще ходят на психотерапевт, докато станат на петдесет.

— Искаш ли да пием кафе?

— Защо не, по дяволите — кимна той.

Дадох мигач и задминах Лундквист. Той ме последва и стори същото. Подминахме Бостън Юнивърсити и спряхме пред някакъв „Дънкин Донатс“ на Бюик стрийт. Паркирах пред един пожарен кран.

— Нарушаваш закона — отбеляза Хийли.

— По-скоро се бунтувам срещу него.

Лунквист остана в колата, притиснал телефона към ухото си. Последвах Хийли в заведението, където поръчахме две чаши кафе. На витрината бяха подредени купища най-различни понички, но аз геройски им устоях.

Отнесохме кафетата си до една от високите масички. Покрай нас се изниза групичка колежанчета с тежки раници на раменете.

— Какво каза Роуз? — попита Хийли.

— Почти нищо — отвърнах. — Този човек няма чувство за хумор.

— Проблемът е у теб, Спенсър. Въобразяваш си, че си много забавен. Но в очите на човек, който е преподавал в Харвард, най-вероятно изглеждаш незрял.

Повдигнах рамене.

Хийли отпи от чашата си. Зад моя експлорър спря полицейска кола с включени светлини. Лундквист слезе от колата си и започна малък спор с ченгето, което в крайна сметка се оттегли.

— Все пак имаме някакви привилегии — отбелязах аз.

— Кого подозира Роуз?

— Според него е дело на организираната престъпност.

— Де да беше така — поклати глава Хийли.

— Ако е, трябва да насочим вниманието си към ключовите играчи.

— Украинци, ирландци, италианци, виетнамци, а може би някоя току-що пръкнала се група, за която дори не сме чували.

— Вчера с моя помощник разтваряхме с един изтъкнат представител на бостънското общество — рекох. — Той намекна, че това е дело на мафията, но не можа да каже дали става въпрос за местната или за гастрольори.

— Но ние с теб мислим еднакво — отбеляза Хийли.

— Харесваме понички с шоколадова глазура ли?

— Джино Фиш.

— Наистина ли мислиш, че обезглавяването може да е негово дело?

— Със сигурност не е дело на момичета скаути.

— Други?

— Може би украинците.

— Може би.

— Ти си се разправял с тези банди ти.

— Да.

— Липсва им възпитание, нали?

— Аха.

— Но няма за какво да се заловим — въздъхна Хийли. — При всички случаи искам да си поговоря с Джино. Ако не е замесен, със сигурност знае кой е свършил работата. Къщата му е на хвърлей място от „Уандърленд“.

Кимнах.

— А ти си приятел с него и с Вини Морис — добави Хийли. — Може би ще имаме повече шансове с една неофициална визита.

Той отново отпи от чашата си и се обърна към голямата стъклена витрина.

— Аз много внимавам при контактите си с Джино — рекох.

— Е, сега е време за един от тях.

Кимнах. През въртящата се врата влезе някакъв мъж с мрежичка на косата, натоварен с цяла тава глазирани понички.

— Ще се обадиш, ако научиш нещо, нали?

Отново кимнах.

— Боже, дано не са украинците.

— Каза ли на Рейчъл Уайнбърг, че сте открили трупа? — попитах.

— Тъкмо бях тръгнал натам с главата напред.

— Несполучливо словосъчетание — рекох.

— Тя вече знае, по дяволите. Новинарските екипи са ни изпреварили.

— Мислиш ли, че една глазирана поничка ще ми подобри настроението?

— Хапни си, без да му мислиш, голямо момче си — шляпна ме по гърба Хийли и тръгна към вратата.

Изчаках го да седне до Лундквист и колата им да изчезне в трафика. Изведнъж ми се стори, че пред пожарния кран моят джип изглежда твърде беззащитен.