Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (1)

1

Хенри Чимоли не обичаше празните приказки.

— Някога да съм ти искал услуга?

— Не си.

— Откакто се знаем с теб и с Хоук — рече Хенри, — за нищо не съм ви молил.

— Така е.

Седяхме на открито в грил бара „Кели“ на Ривиър Бийч с изглед към океана. Беше ранна пролет, но хората вече преоткриваха тениските и късите панталони. Лично аз предпочитах завръщането на полите, голите крака и сандалите с висок ток и тънки каишки. Не че Ривиър беше някаква Мека на модата. Ривиър беше работническо градче. И плажът му беше такъв. Но тук човек можеше да живее добре, а по крайбрежния булевард имаше ресторантчета, които предлагаха морски дарове и добра италианска кухня. Бях си взел кофичка пържени миди от прозорчето за храна за вкъщи.

— Вдигам телефона, когато двамата със Сюзан решите да се усамотите някъде извън града — продължи Хенри. Освен това гледам и Пърл.

— Пърл те обича, Хенри.

— Някога да съм се оплаквал?

— Тя твърди, че добре прикриваш емоциите си.

Студеният вятър хапеше здраво, но когато стихнеше за момент, идваше ред на топлите слънчеви лъчи.

Опитах няколко миди. За съжаление, в „Кели“ не предлагаха любимото ми пиво „Блу Муун“. Всъщност не предлагаха никаква бира. Но не вървеше да ям миди с кока-кола. Топнах още няколко в чинийката със сос тартар и се заех да проучвам дългокраката брюнетка с ефирна пола край павилиона на плажа. Докато идваше към нас, я придържаше с ръка, за да не я вдигне вятърът. Кой знае, може би някой ден Ривиър щеше да се превърне в център на модата.

Двамата дебелаци с гащеризони, омазани с машинно масло, станаха от съседната маса, потупвайки доволно шкембетата си. Единият звучно се оригна. Или така ми се стори.

— Услуга ли ще ми искаш? — попитах.

— Защо? — изгледа ме Хенри. — Защото споменах, че никога за нищо не съм те молил ли?

— А да не би да те издадох, когато си сложи подложки в обувките за банкета на Алеята на славата? — засякох го аз.

Хенри беше висок малко над метър и шейсет и тежеше около шейсет кила, но само едно от тях не бяха мускули. На младини се беше изправил на ринга срещу самия Уили Пеп и това все още му личеше, особено по лицето. Кожата около очите му беше изпъстрена с белези, а кокалчетата му приличаха на неодялани камъни. Беше истински мъжага въпреки заяжданията ми за ниския му ръст.

— Значи си ми длъжник, така ли?

— И да не бях, пак щях да го направя.

— Кое?

— Това, за което ще ме помолиш.

— Не обичам да се моля. Не съм устроен по този начин. Ако искаш, кажи „не“. Въобще не обръщай внимание на това, което говоря. Но вече направо ми се повдига от тая гадост.

— Пържените миди?

— Трябва да поотслабнеш, Спенсър — рече той. — Зи твърди, че пак си минал на понички. Знаеш ли колко калории има в една поничка?

— Сега остава да кажеш, че трябва да зарежа и секса.

— Жените те карат да оглупяваш.

— Не всички отсякох и погълнах нова порция миди.

На мястото на брюнетката се появи блондинка на високи токчета с елегантно разръфани къси панталони и светлосиня блуза с няколко разкопчани копчета. Беше вдигнала на главата си маркови слънчеви очила, а задните й части се поклащаха съблазнително.

— Например тази — махна към блондинката Хенри.

— Говори по-бавно, не те разбирам.

— Искаш ли да чуеш за какво става въпрос, или дойде с колата чак дотук в неделя, за да излапаш поредната кофичка с миди?

— И двете — отвърнах аз.

Хенри изви набръчкания си врат и се огледа дали не ни слушат. Единствените хора наоколо бяха млада двойка с малко дете, които не представляваха никаква опасност.

— Имаме проблеми в сградата, в която живея — рече той, обръщайки се отново към мен. — Опитах се да ги реша сам, но снощи пъзльовците ми изпратиха три мутри, които ме заплашиха, че ако не си затварям устата, ще ме изхвърлят през прозореца.

— На кой етаж живееше?

— На четвъртия.

— Е, колко му е да полетиш. И без това не тежиш много.

— Много смешно.

— Окей. Кажи ми нещо повече за тези мутри.

Хенри сви рамене. На съседната маса кацнаха няколко гларуса и започнаха да унищожават някакъв недояден сандвич с лук.

— Говореше един дебеловрат, който беше фрашкан със стероиди. С безумен поглед и татуировка на тила.

— Чудно.

— Другият беше чернокож. Не много напомпан, но як като скала. Третият беше малко по-възрастен, с дълга коса и козя брадичка. Не толкова як. Може би беше стрелецът. Гледаше мръсно, сякаш искаше да подчертае колко е печен.

— Имена?

— Не съм им искал препоръки — отново сви рамене Хенри.

Гларусите на съседната маса се спречкаха. Победителят клъвна плячката и литна към крайбрежния булевард.

— За какво става въпрос?

— Някакъв боклук иска да купи сградата и да ни изхвърли. Между другото, предлага добра цена. Но аз си обичам жилището и не искам да го напусна. Така де, заради гледката и всичко останало, мамка му…

— Гледката наистина си я бива, мамка му — отбелязах аз.

— Освен това спомените, а и…

Преди десетина години Хенри беше срещнал една жена. Беше с десет години по-млада от него, заедно бяха преживели осем прекрасни години. Много интимни вечери, чести пътувания до Кейп. Преди две години обаче жената почина от рак. Той не говореше за нея, но в офиса си беше поставил черковна свещ до една стара снимка. Заедно бяха купили жилището. Хенри бе напуснал фитнес клуба и се бе преместил в апартамента, който се намираше само на петнайсетина минути път оттам.

— И тъй, аз отказах да подпиша документите — добави той. — И други съседи са на същото мнение. Например едно семейство евреи на осмия етаж, много приятни хора. Единият от тъпаците пресрещнал жената във входа, докато се прибирала с покупките си. Засипал я с расистки обиди, при това в присъствието на съпруга й, мамка му…

— Кой е купувачът? — попитах. — Бих могъл да му отида на гости и да се опитам да го вразумя.

— Ако ми трябваше бияч, щях да звънна на Хоук.

— А той къде е?

— В Маями. Охранява някаква богата дама в Саут Бийч.

— А знаеш ли името на компанията, която иска да купи сградата?

— Не — каза Хенри. — Изпратиха адвокат да говори с членовете на управителния съвет. На сградата, искам да кажа.

— Кога беше това?

— Миналата седмица.

— И ти му се противопостави публично, така ли?

— Не бях само аз. Половината от нас искат да останат, другите се интересуват единствено от кинтите. Повечето са възрастни и уморени и искат само да получат някой и друг долар.

— Защо просто не вземеш парите, ако наистина са добри? Върни се в стария си апартамент във фитнес клуба, а на Зи ще му намерим друго място.

— Парите са добри, но не чак толкова — отвърна Хенри. — Аз сериозно се замислих дали да не приема, докато не започнаха да ни притискат. Не обичам да ме притискат. Направо побеснявам. Не обичам да ми казват какво да правя.

— Много добре разбирам.

— Така си и помислих.

— Кога е следващата среща на съвета?

— Във вторник, в седем вечерта.

— Предлагат ли почерпка?

— Всичките гадости, но които си падаш.

— Чудесно.

— Много искам да разбера кой е този боклук, който праща мутри да сплашват възрастни хора.

— Не се тревожи, ще разбера.