Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (5)

5

— Просто й се обади, така ли? — попита Зи.

— Аха.

— И тя ще дойде?

— Аха.

Затръшнахме вратите на експлоръра и се насочихме към кафе „Хонконг“, залепено за хотел „Хо-Джо“. Напуканият асфалт проблясваше под светлината на уличните лампи.

— Предполагам, че не можем да изчакаме, защото ще ни атакува, нали?

— Мястото на срещата е китайски ресторант, а аз съм гладен — отвърнах. — Освен това обичам китайска храна.

— И няма значение, че жената има хубаво тяло и големи гърди?

— В момента имам очи само за една ледена „Циндао“.

— Аз ще седна на бара — обяви Зи и се насочи към ресторанта.

Представих си порция свинско с яйца и гъби му-шу, ребърца и пролетно рулце. Нямаше смисъл да се лакомя. Сервитьорът светкавично ми донесе една ледена бира. На бара Зи надигна абсолютно същата бутилка и леко кимна.

Докато отпивах, продължавах да наблюдавам обстановката в очакване да зърна едрогърдата красавица. Това беше важно, въпреки че никоя жена не можеше да се сравнява със Сюзан Силвърман. Зад гърба си имах многогодишен опит следствена работа и се бях сдобил с набито око. Разбира се, нямаше как да съм сигурен, че дамата изобщо ще се появи. Може би Кривогледия вече я беше информирал за инцидента под колоните. Това обаче не беше много вероятно, защото щеше да му се наложи да обяснява как точно са ги пребили. По-добре беше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило, понеже нямаше да е добре за бизнеса му.

Захванах се с ребърцата, без да изпускам от поглед входа на заведението. От мястото си до витрината виждах големия, все още покрит басейн, който очакваше началото на летния сезон. Отвъд него имаше висока бетонна стена, над която светеха прожекторите на „Фенуей“, въпреки че тази седмица „Сокс“ гостуваха на друг бейзболен тим. Отново валеше и дъждовните капки образуваха добре видим ореол около ярките лампи, придавайки приказен вид на целия стадион.

С бутилка студена бира в едната ръка и топло рулце в другата, животът изглеждаше прекрасен. Но Зи имаше отегчен вид.

Час и половина след обаждането ми в кафе „Хонконг“ влезе една наистина впечатляваща жена.

Впрегнах всичките си детективски способности, за да проуча тялото й и да разбера дали отговаря на описанието. Зи я наблюдаваше от бара с леко повдигнати вежди. Тя беше от онези жени, които очакват мъжете да ги зяпат с отворена уста.

Беше висока някъде към метър и осемдесет на токчета, с елегантно подстригана кестенява коса и големи тъмни очи. Имаше чипо носле, добре очертани скули и голяма чувствена уста, покрита с дебел пласт ярко червило. Фигурата й беше на дама, която редовно се занимава с фитнес и вдига тежести. Може би се беше пробвала и със „Зумба“.

Роклята й стигаше малко над коленете. Беше черна, свободно падаща около тялото, с дълбоко деколте. Изучавайки краката й, стигнах до заключението, че ботушите й струват повече от месечния ми наем.

Станах и отидох при нея.

— Познавам ли ви? — попита тя с едва доловим английски акцент, който не бях усетил по телефона.

Казах й името на Кривогледия и обясних, че не е успял да дойде.

— Защо?

— Довечера ще участва в среща на „Възрастни помагат на деца“.

Погледът й се плъзна по тялото ми. Открито и безцеремонно.

— Изглеждаш ми по-печен от него — констатира тя.

— Още нищо не си видяла — влязох в тон аз. — На гърдите ми е татуирана танцьорка от остров Бали.

Тя не се усмихна, но въпреки това я поканих с жест да седне на масата ми. Сервитьорът вече я беше разчистил, оставяйки сметката и две курабийки с късметчета в малка чинийка. Не след дълго се появи отново и попита дали дамата има нужда от меню. Тя отказа. Отклони и предложението му за коктейл.

Отблизо изглеждаше по-възрастна, отколкото бях предположил. Което не беше лошо. Беше на четирийсет и няколко, със стегната фигура и ситни бръчици около очите и устата, явно обичаше да се смее. Носеше големи диамантени обеци и безупречен грим, ухаеше на скъп парфюм.

— Е? — усмихна се тя.

— Какво „е“?

— Кое е толкова спешно?

— Ами хората в сградата ни създават проблеми.

— На вас, но не и на нас.

— Не щат да се оттеглят.

Казах „не щат“ вместо „не искат“, вероятно за да подсиля впечатлението за селяндур от Юга. Освен това диалектът вървеше добре със счупения нос и ирландския ми произход.

— Това си с ваша грижа — отвърна тя и погледна вътрешната част на китката си, където проблясваше обърнат наопаки златен часовник.

— Много ви се ще да придобиете този имот, а? — казах. — Защо не опитате някъде другаде, където ще стане по-лесно?

— Не ви плащам да разсъждавате — отсече тя. Брадичката й леко увисна, очите й гледаха твърдо.

— Тези хора имат приятели — рекох. — Може да стане напечено.

— Колко напечено?

— Някой може да пострада.

Тя заби поглед в мен и кръстоса крак върху крак. Аз проследих движението, а тя забеляза, че я зяпам. Прехапа устни, очите й леко се разшириха.

— Давам ти срок до края на седмицата.

— Шефът е някоя дървена глава, който не умее нищо друго, освен да гони топката, нали?

Стадионът зад гърба й продължаваше да сияе под мрежата на дъжда.

— Аз съм шефът — отвърна тя и се изправи. — Ако направиш опит да ме проследиш или да ми създаваш неприятности…

— Значи няма да станем приятели, а?

— Едва ли.

Усмихнах се и свих рамене.

Тя поклати глава и облече тънкия стилен шлифер, който беше прехвърлила през лакътя си. Беше в тон с ботушите й. Отметна косата си над яката и пристегна колана в кръста. Токчетата й ритмично затракаха по плочките. Без да каже нито дума, Зи остави някаква банкнота на бара и я последва на паркинга.

Аз платих сметката, пуснах в джоба си двете курабийки и излязох на дъжда. Вдигнах яката на якето си и поех нагоре по „Бойлстън“ в посока „Комънуелт“. Подгонени от дъжда, дребните розови и червени цветчета на магнолиите се сипеха под светлината на уличните лампи.

Реших, че е най-добре да оставя момчето да си свърши работата.