Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (40)

40

„Марлборо“ тънеше в сънна тишина. Мракът беше нарязан от блестящи квадрати, идващи от околните тухлени и каменни сгради. Светлината на уличните лампи по „Арлингтън“ в посока Дартмут имаше друг цвят — светлооранжев и доста по-мек.

Огледах улицата в двете посоки. Всичко изглеждаше спокойно. По платното се плъзна някакъв черен седан. Ярките му стоп светлини проблеснаха за миг, после колата зави надясно по „Арлингтън“ и изчезна. Поех си дъх и отворих дясната врата на експлоръра. Джема слезе. Изглеждаше малко нестабилна на високите си токчета. Покрай тротоарите имаше плътна редица от паркирани коли.

— Добре ли си?

— Да.

— Можеш ли да ходиш без чужда помощ?

Тя кимна, но въпреки това аз я хванах за лакътя.

Разнесе се тихо изщракване като от отваряне на врата. После още едно. Бяха толкова тихи, че почти не ги чух. Хванах ръката на Джема и двамата бързо пресякохме платното. Пред вратата на моята сграда се появиха двама мъже. Млади, мургави, с тъмни костюми и ризи без вратовръзки. В главата ми изплува словосъчетанието „мамка му“, което предвид обстоятелствата реших да не изричам на глас. Бих могъл да ги помоля да ни пропуснат или просто да споделя мнението си за прекрасната вечер. Другият вариант беше да подвием опашки и да хукнем да бягаме. За съжаление, това нямаше как да се случи, главно поради 15-сантиметровите токчета на Джема и трите коктейла, които беше погълнала в бара.

Никой не каза нищо.

Единият от мъжете се спусна по стъпалата пред входа и ме блъсна с дясната си длан. Беше як и мускулест като щангист тежка категория. Но аз очаквах нападението и вече бях заел подходящата стойка. Другият сграбчи Джема и я заблъска към отворената задна врата на някакъв седан. Успях да я хвана за китката с лявата си ръка, а с другата му забих един солиден десен прав. Той се олюля. Джема изпищя. Приятелят му скочи на гърба ми и ме заудря по темето. Завъртях го към входната врата и го засилих в нея. Стъклото се пръсна и той се оказа наполовина във фоайето. Другият сграбчи Джема за косата и я повлече към автомобила. Хвърли я вътре, затръшна вратата и тръгна да заобиколя отпред, за да седне зад волана. Аз го пресрещнах на половината път, стегнах гърлото му в желязна хватка и забих главата му в предния капак. Биячът се свлече на земята, а аз натиснах тила му с коляно. Лицето му се сплеска върху настилката. Сграбчих го за косата и ударих главата му в бронята на колата.

Когато погледнах нагоре, партньорът му се беше надвесил над мен и бе насочил в челото ми автоматично оръжие 45-и калибър.

Имаше малки очички с тъп поглед, а косата му стърчеше във всички посоки, обилно намазана с гел. Сякаш току-що беше станал от леглото. Пуснах косата на приятеля му и се изправих. Той описа предпазлив кръг около мен. В краката му издрънчаха парчета стъкла от разбитата врата. Тъпите му очички гледаха напрегнато как повтарям танца, който беше започнал. До-си-до.

Приятелчето му имаше сериозни проблеми с изправянето. Тъпото око ме наблюдаваше с леко недоумение, сякаш не знаеше какво да прави. Държеше пищова с две ръце, като ченгетата по филмите. Дулото беше толкова близо до мен, че можех да го докосна. И аз го направих. Дръпнах го напред и встрани и отскочих в противоположна на последвания изстрел посока. Трясъкът беше последван от пронизителния писък на Джема в колата. И няколко последователни натискания на клаксона. Опитах се да изтръгна оръжието от ръцете на Тъпото око, но той го стискаше здраво. По тази причина се задоволих да го държа встрани от мен. От двете страни на „Марлборо“ започнаха да светват прозорци. Клаксонът продължаваше да вие.

Мъжът на земята ме сграбчи за левия крак. Нещата ставаха грозни и засягаха достойнството ми. Изритах копелето и почти успях да изтръгна пистолета от партньора му. После, без да губя време и да показвам разочарование от неуспешния опит, му забих една глава в муцуната. Той отлетя назад, но продължаваше да стиска оръжието с две ръце. Съвсем ясно го чух как скърца със зъби. Увих ръка около гърлото му. В същия момент той ме захапа за глезена.

Такива ми ти работи.

Джема продължаваше да натиска клаксона. Някакъв нов глас изкрещя. Стори ми се, че чух как Пърл лае от прозореца. Пистолетът гръмна още веднъж.

После настъпи тишина. Джема натисна клаксона още два пъти, а след това видя, че нейният нападател е на земята, и предпазливо се измъкна навън. Облян в кръв, но несломим, любителят на хапането се настани зад волана на черния седан. Разнесе се предупредителният сигнал за отворена врата, после мъжът я затръшна и пищенето спря. Двигателят забръмча, фаровете светнаха.

Опитах се да възвърна нормалното си дишане под тяхната светлина. Колата потегли рязко и се понесе на изток с около сто и петдесет километра в час. Другият мургав мъж остана да лежи на тротоара, облян в кръв. Сложих ръце върху главата си, както правят спринтьорите. Едва тогава осъзнах, че в дясната все още стисках пистолета 45-и калибър.

— Мъртъв е! — рече Джема. — Мъртъв е, да го вземат мътните!

Затворих очи, свалих ръцете си и оставих оръжието на тротоара. Мъжът лежеше, без да помръдва. Тъпите му очички гледаха в нищото. Вероятно е имало поне няколко обаждания на 911. Какво ли ще си помислят съседите за мен?

— Мили боже, Спенсър!

Тя започна да плаче. Прегърнах я през кръста и зачакахме появата на ченгетата.

Те довтасаха трийсет секунди по-късно. След още трийсет минути един патрулен полицай ме уведоми, че лейтенант Белсън държи да ме види в участъка.

— Страхотно — рекох аз.