Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (22)

22

— Защо трябва да те придружавам на делова вечеря? — попита Сюзан.

— Защото казах, че ще отида, защото обичам да съм в твоята компания и защото имам нужда от професионалното ти мнение за този човек.

— Същият, който изпрати мутри да притискат един старец и да пребият Зи?

— Никога не използвай тези думи пред Хенри — рекох. — Иначе току-виж разбрал, че освен всичко е и дребен.

— Значи искаш да направя професионална оценка на един от големите собственици на казина в Лас Вегас?

— Аха.

— А кой ще ми плати за това?

— По-късно ще обсъдим подробностите.

— Бас държа, че няма.

— А пък аз се обзалагам, че той ще се окаже съвсем различен от очакванията ти. Солта на земята. Хубав и достоен човек.

— Който плаща на мутри.

— Ако хората не използваха мутри, аз отдавна щях да съм безработен — рекох.

Сюзан наклони глава, а след това кимна. Взе си лекото манто и напуснахме апартамента ми. Решихме да тръгнем по „Нюбъри“, за да позяпаме витрините. В ранната вечер улицата беше изключително оживена. Малките кафенета и барове се пръскаха по шевовете, а бутиците бяха ярко осветени. Сюзан беше облечена в елегантна тъмносиня рокля, а бежовите сандали с висок ток правеха бедрата й още по-дълги. Аз се бях докарал с безупречно изгладена снежнобяла риза под марковия блейзър, не по-зле изгладен панталон цвят каки и меки, излъскани до блясък мокасини.

Една съвсем обикновена двойка, която беше решила да се поразходи. Разбира се, ако не броим онзи смит и уесън с петсантиметрово дуло, който почти не усещах на дясното си бедро.

— Значи ти го ядосваш, а той те кани на вечеря, така ли?

— Аха.

— Това е едно от най-забележителните ти качества.

— Уайнбърг не може да позволи преждевременното изтичане на информация — поясних. — Ако това се случи, членовете на жилищния съвет ще бъдат засипани с най-малко петнайсетина по-добри оферти.

— Тогава защо просто не я пуснеш в публичното пространство?

— Защото искам да се извини на Хенри, а може би и на Зи.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Може да стане. Както и да вдигне цената. Наистина иска този имот.

Завихме по Мас авеню и се насочихме към Конгресния център „Хайнс“. Само няколко метра по-нататък се намираше „Кепитъл Грил“ — ресторант от верига заведения, каквито имаше и в градове като Канзас Сити, Милуоки или Такома. В тяхна защита трябва да добавя, че предлагаха твърд алкохол с добро качество и прясно червено месо. По една случайност аз си падах и по двете. Озовахме се насред море от махагон и излъскан месинг, сред които висяха портрети на важни хора, осветени от специални лампи в стил ар деко.

Салонната управителка ни поведе към една маса в дъното на заведението. На нея вече се бяха настанили Рик Уайнбърг и някаква дама, която той побърза да представи като съпругата си Рейчъл. Тя стисна ръката ми, без да става. Представих Сюзан. Ухилен до уши, Рик се наведе да й целуне ръка, а след това махна на сервитьора. Питиетата бяха поръчани и поднесени. Заехме се да разглеждаме менюто и зачакахме. Приличахме на групичка стари приятели, събрали се да прекарат една приятна вечер. Много се надявах мъжът насреща да не почне да ми вика Спенс.

— Виж какво ще ти кажа, Спенс — отмести менюто Уайнбърг. — Това с мутрите не беше моя идея. Просто един от сътрудниците ми се увлече повече, отколкото трябва. Няма да се повтори.

Кимнах.

— Съжалявам — добави той. — Всичко това са глупости. Познавам хора като теб, защото съм израснал във Фили. Ако някой постъпи по този начин с мой приятел от квартала, със сигурност ще пострада. Прав ли съм? Или съм прав?

— Има ли трета възможност? — попитах.

— Исках да ти кажа, че няма смисъл да ме стискаш за топките — поясни той. — Става ли?

Сюзан леко се приведе напред и отпи малка глътка бяло вино.

— А вие защо искате да го лишите от това удоволствие? — попита тя.

Уайнбърг се разсмя. Малко шумно за вкуса ми. Масивните му зъби бяха ослепително бели, а косата му имаше цвета на много тъмно мастило. Челото под нея носеше видими следи от белези. Усмихнах му се, той ми отговори. Забила поглед в менюто, съпругата му очевидно не се интересуваше от нашия разговор. В един момент вдигна глава, осъзна къде се намира и каза:

— Какво пък толкова? Нали сме в Бостън. Ще си поръчам омар.

Рейчъл Уайнбърг докосна огърлицата с едри перли, която заплашваше да я удуши. Беше мургава, с тъмни очи и силно изрусена коса. Носеше много грим и бижута, а ноктите й бяха боядисани в яркочервено. Тя смъкна очилата за четене от носа си и се завъртя към съпруга си, който продължаваше да говори.

— По-полека, Рик. Остави ги първо да хапнат, а после да слушат глупостите ти.

Тази жена ми хареса.

— Какво ще кажеш за един хубав стек, Спенс? — попита ме Уайнбърг.

Сюзан стисна коляното ми под масата.

— Добра идея, Рики — отвърнах.

Отпих глътка „Блантънс“ с лед. Сюзан продължаваше да пие виното си на малки глътчици. Семейство Уайнбърг си бяха поръчали джин-мартини. Останалите гости се появиха след има-няма пет минути. Към масата ни прибавиха втора, а после трета и четвърта. Масите бяха затрупани с коктейли, а хората около тях бъбреха и се запознаваха. Сюзан раздаваше ослепителни усмивки и се държеше така, сякаш всяка вечер присъствахме на подобни събития. А мен ме заболяха ръцете от запознанства. С някакъв член на Градския съвет, с актьор, който играеше ролите на мутра в няколко филма на Бен Афлек, с двама президенти на местни компании и най-накрая с Тони Бенет. Той изобщо не седна, а само дойде да каже здрасти на Рон дела Киеза — местен джазмен и диджей, когото обожавах.

Тони се усмихна на Сюзан, после се извърна към мен и подхвърли едно „как я караш“, а накрая отиде да прегърне Уайнбърг и да разтърси десницата му. Когато си тръгна, всички зашепнаха зад гърба му.

Най-накрая седнахме обратно на местата си. Двама сервитьори поднесоха виното. Аз минах на наливна бира „Анкър Стийм“, която ми донесоха в заскрежена чаша.

— Това халюцинация ли беше? — попитах.

— Абсолютно — кимна Сюзан, а след това завърза разговор с жената до себе си с доволната физиономия на котка, която си играе с мишка.

Жената беше облечена в много лъскава сребриста рокля, която излагаше на показ добре оформени от хирургически скалпел гърди. Беше със силно загоряла, стегната фигура. Научихме, че току-що се връща от много известен курорт в Карибско море и поради това не беше успяла да запише две от любимите си риалити програми. В ръцете си държеше миниатюрно кученце от породата бишон фриз, което се казваше Снежна топка. Кавалерът й се оказа запален по голфа и беше нахлузил на безименния си пръст огромен пръстен на „Пейтриътс“ от Супербоул.

— На какъв пост сте играли? — попитах аз, а Сюзан бързо отпи глътка вино в опит да прикрие усмивката си.

— Приятел съм с хора от ръководството — поясни президентът на компанията. — Редовно пътувам с тях и вземам участие в обсъждането на стратегиите.

— Том Брейди със сигурност си води записки — рекох. — Предполагам, че сте играли в колежа.

— Имах проблеми с коляното — поклати глава червендалестият дебелак.

— О — рекох.

Преди да бях разменил дори две думи с Уайнбърг, масите бяха отрупани с най-различни предястия. Хазартният бос седеше начело на масата, а смехът му отекваше в целия салон. Луис Бланчард беше заел позиция в едно сепаре до вратата на кухнята. Пиеше вода с лед и разговаряше с двете горили, които вече познавах. Кимнах му. Той също. Помислих си дали да не го повикам, за да види пръстена на новия ми познат. Но вниманието на присъстващите вече се беше насочило към актьора. Уайнбърг отмяташе глава и се смееше на висок глас, зъбите му блестяха. Актьорът започна да разказва как се сблъскал с някакъв истински бандит по време на снимките на поредния си филм. Името на бандита ми беше познато. Бяха го осъдили на доста години затвор за съучастие в убийства.

Така и не разбрах какво й беше смешното на тази история.

Сервитьорът ми донесе още една бира, а после сервираха вечерята.

Президентът с пръстена върна стека си не един, а цели два пъти. Докато чакаше да му го приготвят както трябва, той не ме изпускаше от поглед. Взираше се в мен като типичен пияница, с леко присвити очи, които свидетелстваха за забавен мисловен процес.

— А вие какво правите? — попита той.

— На кого?

Сюзан отново се изсмя, но успя да го маскира с елегантно сумтене. Никой не можеше да сумти като нея.

— Какво правите в смисъл на работа? — повиши глас бизнесменът. — Каква е професията ви, с какво си изкарвате хляба?

Хората около нас притихнаха.

— Продавам дамски обувки в мола на „Куинси“ — рекох.

Той гневно поклати глава и отпи голяма глътка скоч, без да сваля кървясал поглед от лицето ми. После се овладя, уви лапа около добре оформените рамене на съпругата си и ми се усмихна самодоволно. Възобнових контактите си с Уайнбърг чак след десерта, когато съпругата трофей се насочи към тоалетната, а президентът с пръстена изведнъж реши, че е време да си ходят. Актьорът беше оставил видими следи от присъствието си в далечния край на масата. Един сервитьор усърдно събираше трохите от покривката с помощта на малка четка и лопатка.

— Искаш ли глътка коняк с кафето? — попита ме Уайнбърг.

Исках. Сюзан се задоволи с още няколко капки ризлинг.

Рейчъл Уайнбърг се приведе напред и си взе парченце чийзкейк.

— Откъде изрови всичките тези шибаняци, Рик? — рече тя. — Може би от Музея на Мадам Тюсо?

— Бизнес — сви рамене Уайнбърг.

Забелязах, че все още беше на втората си чаша вино. Което означаваше, че пие по-бавно дори от Сюзан.

— Добре, ясно — кимна Рейчъл и насочи чашата си в моя посока. А сега искам да ми обясниш защо си хванал мъжа ми за топките.

Изчаках да ми сервират коняка.